Артър Кларк
Среща с Рама (11)

11. Мъже, жени и маймуни

Нортън, командирът на кораба, отдавна бе решил, че някои жени не трябва да бъдат допускани на борда; безтегловността правеше с гърдите им неща, които действително влудяваха. Бедата бе достатъчно голяма дори когато те стояха на едно място; щом се раздвижеха нанякъде, започваха едни приятни полюлявания, които не би могъл да понесе никой мъж с гореща кръв. Нортън бе дълбоко убеден, че най-малко една сериозна катастрофа в космоса е била причинена от внезапно разсейване на екипажа, след като някоя дама-офицер без сутиен е преминала през кабината за управление.

Веднъж той сподели тази своя теория с корабната лекарка офицер Лаура Ърнст, без да й открива кой именно е насочил мисълта му натам. Всъщност не бе и необходимо, тъй като те се познаваха достатъчно добре. Бяха се любили веднаж на Земята, макар и много отдавна, в момент, когато бяха самотни и угнетени. Толкова много неща бяха се променили и за двамата, че вероятно никога нямаше да го повторят; все пак в тия работи човек никога не е напълно сигурен. И когато добре сложената военна лекарка се залюля в кабината, командирът усети летящия отклик от старата страст; тя го разбра и двамата бяха щастливи.

— Бил — започна тя, — проверих състоянието на нашите планинари и ето моята присъда. Карл и Джо са в добра форма, защото всичките им показатели са нормални след извършената от тях работа. Но Уил е загубил от теглото си и има признаци на изтощение. Няма да те занимавам с подробности. Убедена съм, че не е изпълнявал всички необходими упражнения. Това не се отнася само за него. Всички гледат да се поизмъкнат от центрофугата. Ако продължат така, ще хвърчат глави. Моля те да се разпоредиш.

— Тъй вярно, госпожо. Има все пак някои извинения. Мъжете работиха много упорито.

— Наистина, що се отнася до пръстите и до мозъците. Но телата им не са извършили истинска работа в килограмометри. А точно това ще се наложи да правим, ако започнем да изследваме Рама.

— Е как, ще можем ли?

— Да, стига да пристъпим предпазливо. С Карл разработихме съвсем умерен вариант, според който ще се освободим от дихателните апарати след втората площадка. Това е, разбира се, невероятно хубаво и променя цялата програма на придвижването. Аз все още не мога да свикна с мисълта за чужд свят с кислород… Така че трябва да свалим само храна, вода и термозащитни костюми и да започнем. Спускането ще бъде лесно; струва ми се, че в по-голямата част от пътя ще се пързаляме по онзи удобен парапет.

— Наредих на Чипс да си поблъска главата върху шейна с парашутна спирачна система. Дори и да не я използува екипажът, с нея ще можем да свалим провизии и съоръжения.

— Чудесно. В такъв случай слизането ще отнеме десет минути наместо цял час. С изкачването е по-трудно. Бих искала да предвидим шест часа, от които два ще бъдат за почивка. По-късно, когато придобием опит и засилим някои мускули, ще намалим този срок чувствително.

— Как стои въпросът с психологическите фактори?

— Трудно е да се определи в такава непривична обстановка. Сигурно тъмнината ще бъде най-големият проблем.

— Ще монтирам прожектори в централната база. Освен личните лампи, всяка група, която се намира долу, ще бъде осветена винаги от лъча на прожектора.

— Добре, това ще помогне много.

— Друг въпрос е дали да изпратим първата група само до половината на пътя и благоразумно да я върнем обратно, или да слезем още с първия опит?

Ако разполагахме с повече време, щях да взема предпазни мерки. Но то е съвсем кратко и не виждам нищо страшно, ако изминем целия път и се огледаме за подробностите, щом стигнем на място.

— Благодаря, Лаура, това е всичко, което исках да зная. Ще натоваря старши-помощника да разработи детайлите. И ще наредя на всички да минават през центрофугата по двайсет минути на ден с натоварване от половин g. Това задоволява ли те?

— Не. Силата на притеглянето долу в Рама е цели шест десети, а аз искам да има по-голяма сигурност. Затова нека бъде три четвърти g…

— Уф!

— … по десет минути…

— Ще наредя.

— … два пъти дневно.

— Лаура, ти си жестока и упорита жена. Да бъде, както искаш. Ще съобщя новината преди обед. Това ще развали апетита на мнозина.

За първи път командирът Нортън виждаше Карл Мърсър леко объркан. В продължение на петнадесет минути той разглеждаше с обичайната си компетентност въпросите, свързани с придвижването, но нещо очевидно го безпокоеше. В това време неговият капитан, комуто проницателността бе помогнала да се досети, чакаше внимателно да го чуе от устата му.

— Капитане — каза най-сетне Мърсър, — сигурен ли сте, че вие трябва да водите групата? Ако се случи нещо лошо, аз мога да бъда заменен значително по-лесно. Освен това аз се спуснах най-далече от всички в Рама, макар и само с петдесет метра.

— Наистина. И все пак време е командирът да поведе своята армия; освен това нали решихме, че при тази операция рискът няма да бъде по-голям, отколкото при първата. Още с първия сигнал за опасност аз ще се върна по стълбището достатъчно бързо, за да се класирам за участие в Лунните олимпийски игри.

Нортън почака да чуе други възражения и макар че те не последваха, Мърсър все още изглеждаше притеснен. Той го съжали и каза внимателно:

— Но съм готов да се обзаложа, че Джо ще ме изпревари на края.

Едрият мъж се отпусна, на лицето му се появи усмивка и той каза:

— Бил, все пак бих искал да вземете някой друг.

— Мислих за човек, който вече е слизал, а не можем да отидем и двамата. Колкото до хер доктор професор Майрън, Лаура каза, че е все още с два килограма над нормата. Дори и да си обръсне мустаците, няма да успее.

— Кой е номер трети?

— Още не съм решил. Това зависи от Лаура.

— Тя самата иска да отиде.

— А кой не иска? Но всичко ще ми се стори много подозрително, ако тя се позове на собствения си картон за годност.

Нортън усети как завистта леко го бодва в момента, когато Мърсър събра своята документация и излезе от кабината. Според собствената му преценка поне осемдесет и пет процента от състава на екипажа си бяха създали някакъв модел на емоционална приспособимост към живота в космоса. Той знаеше, че и командирите на някои кораби правят същото, но тук, на борда на „Индевър“, бе по-различно. Макар че дисциплината бе изградена преди всичко върху основата на взаимно уважение между образовани хора с висока квалификация, на командира се полагаше нещо повече, определено от мястото, което той заемаше. Неговата отговорност бе твърде голяма и поради това бе длъжен да се държи на известно разстояние и от най-близките си приятели.

Всяка връзка можеше да влоши нравствения климат, тъй като бе почти невъзможно да не се появят обвинения в даване на предимства. Поради тази причина се гледаше с недобро око на случаите, при които разликата между чиновете бе по-голяма от две степени; от друга страна обаче, единственото правило, засягащо сексуалните отношения в кораба, гласеше:

„Да не се прави в коридора и да не се плашат глупчовците“.

На борда на „Индевър“ имаше четири свръх шимпанзета, макар че това име не бе съвсем точно; извънредният състав на екипажа не беше от рода на шимпанзетата. Опашката като средство за захващане бе изключително предимство в условията на безтегловност, но всички опити да бъде прикачена на хора завършиха с неловко поражение. Незадоволителните резултати с големите човекоподобни маймуни принудиха корпорацията „Свръхшимпанзе“ да погледне в царството на по-малките им събратя.

В родословните дървета на Блеки, Блонди, Голди и Брауни бяха включени най-интелигентните маймуни от Стария и Новия свят; в глупчовците имаше и синтетични гени, които липсват в природата. За тяхното отглеждане и обучение бяха изразходвани не по-малко средства, отколкото за всеки среден космонавт, но резултатите оправдаваха всички разходи. Всяко от тях тежеше по-малко от трийсет килограма и консумираше само половината от храната и кислорода, необходими за хората, но заместваше почти трима души в домакинската работа, приготвянето на обикновена храна, пренасянето на инструменти и десетки други по-прости задължения.

Коефициентът на заменяемост 2,75 — определен след безброй изследвания от типа на „време и движение“ — бе гордост за корпорацията. Често оспорваха този изненадващо висок показател, но по всяка вероятност той бе точен, тъй като глупчовците работеха с удоволствие по петнайсет часа дневно, без да се отегчават и от най-неприятния и еднообразен труд. За хората оставаше онова, което само те могат да свършат, а на борда на един космически кораб това е въпрос от най-голяма важност.

За разлика от своите най-близки роднини — маймуните — глупчовците в „Индевър“ бяха послушни, възприемчиви и не проявяваха любопитство. Типични клонинги, те бяха безполови, което разрешава неудобни проблеми в поведението. Бяха чисти, не миришеха и спазваха вегетариански режим благодарение на внимателно проведеното обучение. Те можеха да бъдат великолепни домашни животни, но никой не им даваше такава възможност.

Въпреки преимуществата, глупчовците създаваха някои затруднения на борда. Живееха отделно от хората и тяхното място можеше да бъде означено само като „Къщата на маймуните“. Малката им трапезария блестеше от чистота; бе добре обзаведена и в нея имаше телевизор, разни игри и машини за програмно обучение. Те бяха получили изрична забрана да влизат в работните помещения с цел да се избягнат злополуки; входовете на помещенията, оцветени в червено, бяха истинска бариера за глупчовците, в които имаше заложена психическа нетърпимост към този цвят.

Общуването с тях също беше трудно. Техният коефициент интелигентност достигаше шейсет, но не можеха да говорят, макар че разбираха няколкостотин думи на английски език. Гласните струни за членоразделна реч се оказаха неподходящи както за човекоподобните, така и за останалите видове маймуни; единствено възможен бе езикът на знаците.

Основните знаци бяха прости, запомняха се бързо и всички на борда разбираха обикновените послания. Но единственият човек, който говореше безпогрешно глупски език, бе техният надзирател, главният стюард Мак Ендрюс.

Една от постоянните шеги гласеше, че сержант Реви Мак Ендрюс прилича на глупчовците. Това не звучеше като обида, защото животните бяха наистина приятни с техните миловидни движения и съвсем късата си, оцветена козина. Те лесно се привързваха и всяко от тях бе нечий любимец. Нортън имаше слабост към онзи, който носеше подходящото име Голди.

Но зад привързаността на глупчовците се криеше друг проблем, който често пъти бе аргумент против използването им в космоса. Те бяха обучени за съвсем проста работа и при аварийни ситуации се превръщаха в нещо по-лошо от ненужни същества; ставаха опасни за себе си и за хората. Опитите да свикнат със скафандри нямаха успех, тъй като идеята бе извън техните умствени възможности.

Никой не обсъждаше този въпрос, но всички знаеха какво трябва да направят в случай на пробив в корпуса или при заповед за изоставяне на кораба. Това бе ставало само веднаж, но надзирателят бе се престарал при изпълнение на нарежданията. Бе намерен със своите питомци, загинал от същата отрова. След това задължението за безболезнено умъртвяване бе оставено на главния корабен лекар, който се очаква да бъде по-малко привързан към тях.

Нортън бе благодарен, че поне тази отговорност не тежи на раменете му. Той познаваше хора, които би убил с много по-слаби угризения, отколкото Голди.