Артър Кларк
Среща с Рама (21)

21. След бурята

Докато преминаваха през вече познатия коридор на системата въздушни шлюзове Алфа, Нортън се питаше дали нетърпението не бе ги накарало да забравят предпазливостта. Бяха чакали на борда на „Индевър“ цели четиридесет и осем часа; през тези два скъпоценни дни се намираха в пълна готовност да тръгнат веднага щом обстоятелствата се окажат благоприятни. Нищо не бе се случило; приборите, оставени в Рама, не доловиха необичайни явления. За жалост телевизионната камера, която бяха монтирали в централната база, бе заслепена от мъгла, така че видимостта бе се понижила до няколко метра. Мъглата току-що започваше да се разсейва.

Те бяха минали през вратата на последния въздушен шлюз и се носеха с котешката люлка по водещите въжета около базата, когато Нортън бе поразен от промяната в светлината. Тя не беше вече яркосиня, а мека и приятна; напомни му за спокоен, ясен ден на Земята.

Той погледна по дължината на оста на света пред себе си и можа да види само един блестящ, бял тунел, който достигаше чак до странните планини на Южния полюс. Вътрешността на Рама бе обвита изцяло от облаци; окото не долавяше никъде отвор в тяхната пелена. Нейният горен слой бе рязко очертан; той обгръщаше един по-малък цилиндър, разположен в голямата въртяща се тръба на този свят; централното ядро на цилиндъра, широк пет-шест километра, бе съвсем чисто, с изключение на няколко случайни кичури от перести облаци.

Огромната облачна тръба бе осветена отвътре от шестте изкуствени слънца на Рама. — Мястото на трите в северния континент се долавяше съвсем ясно благодарение на ивиците разсеяна светлина, докато онези отвъд Цилиндричното море се сливаха в непрекъснат блестящ пояс.

Нортън се питаше какво става под тези облаци. Отминалата буря бе ги изтласкала симетрично около оста на Рама. Можеха да слизат, стига да не ги очакваха други изненади.

Бе естествено да се спусне групата, която проникна първа в Рама. Не само сержант Майрън, но и останалите членове на екипажа на „Индевър“ вече отговаряха на всички изисквания на корабната лекарка, дори Майрън каза съвсем убедително, че никога вече няма да носи старите си униформи.

Докато Нортън наблюдаваше как Мърсър, Калвърт и Майрън „отплуват“ бързо и спокойно надолу по стълбата, той си спомни за настъпилите големи промени. Първия път се бяха спуснали в студа и мрака; сега отиваха към светлината и топлината. При всички досегашни посещения те бяха убедени, че Рама е мъртъв. Навярно това бе истина в биологичен смисъл. Но нещо бе се раздвижило; учението на Борис Родриго бе дотолкова подходящо за случая, колкото и всяко друго — „духът“ на Рама бе се разбудил.

Когато стигнаха до площадката в подножието на стълбата и се приготвяха да се спуснат по стълбището, Мърсър направи обичайната проба на атмосферата. Имаше неща, които той не приемаше никога на доверие; дори когато останалите тръгваха съвсем спокойно без кислородни апарати, той винаги проверяваше състава на въздуха. Питаха го защо спазва така строго предписанията за безопасност и той отговаряше:

— Защото човешките сетива не са съвсем сигурни. Само миг след като сте убедени, че всичко е наред, може да се строполите при следващото дълбоко вдишване.

Той погледна прибора и изруга:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Калвърт.

— Повреден е, показва много високо. Странно, никога досега не се е случвало нещо подобно. Ще проверя по моята дихателна верига.

Той пъхна малкия анализатор в контролното гнездо на собствения си кислороден апарат и остана замислен за известно време. Другите двама го гледаха с тревога, защото, щом Мърсър бе неспокоен, положението бе сериозно.

Той извади прибора, провери още веднаж атмосферата на Рама и повика централната база:

— Капитане, бихте ли проверили съдържанието на кислород?

Измина повече време, отколкото бе необходимо за отговор. След това Нортън се обади:

— Изглежда анализаторът ми е развален.

По лицето на Мърсър бавно се плъзна усмивка и той попита:

— Показва над петдесет процента, нали?

— Да. Какво означава това?

— Означава, че всички могат да свалят кислородните маски. Така не е ли по-добре?

— Не съм сигурен — отвърна Нортън, отговаряйки на шеговития тон на Мърсър. — Изглежда много хубаво, за да е вярно.

Думите му говореха достатъчно. Нортън, подобно на всички останали космонавти, изпитваше дълбоко подозрение към необичайно благоприятните обстоятелства.

Мърсър открехна съвсем леко своята маска и вдиша внимателно. За първи път въздухът бе съвсем подходящ при тази височина. Тежката, застояла миризма бе изчезнала; не се долавяше и онази прекомерна сухота, която бе причина за някои дихателни оплаквания. Учудваха и осемдесетте процента влажност; без съмнение причината бе в разтопеното море. Въздухът бе леко, но не неприятно топъл. Мърсър помисли, че се намира на някой тропически бряг в лятна вечер. През последните няколко дни климатът в Рама бе се подобрил невероятно много.

Каква бе причината? Високата влажност не озадачаваше; много по-трудно можеше да се обясни учудващо високото съдържание на кислород. Спускайки се надолу, Мърсър започна да пресмята наум, но не стигна до задоволителен резултат дори и след като навлязоха в облачния слой.

Преходът бе неочаквано рязък и предизвика непознато досега усещане. Преди миг само те слизаха надолу в чистия въздух, като стискаха гладката повърхност на перилото така, че да не наберат висока скорост в този район, където силата на притеглянето бе една четвърт g. Внезапно потънаха в заслепяваща бяла мъгла и видимостта спадна до няколко метра. Мърсър спря толкова рязко, че Калвърт едва не връхлетя върху него, а Майрън се блъсна в Калвърт и едва не го изхвърли от перилото.

— Няма страшно — каза Мърсър. — Разделете се, но толкова, че да се виждате един друг. И внимавайте със скоростта, тъй като може да спра внезапно.

Продължиха надолу странно смълчани в мъглата. Калвърт едва виждаше Мърсър като неясна сянка на десет метра пред себе си; Майрън бе на същото разстояние зад него. Донякъде това спускане бе по-тайнствено от първите им стъпки в мрака; тогава поне лъчът на прожектора им показваше пътя напред. Сега имаха чувството, че се гмуркат в открито море при лоша видимост.

Бе невъзможно да определят колко далече са стигнали; Калвърт предполагаше, че са някъде около четвъртата площадка, когато Мърсър отново спря внезапно. След като се събраха, той прошепна:

— Слушайте! Не чувате ли нещо?

— Да — отвърна Майрън след малко, — прилича на вятър. Калвърт не бе сигурен. Той обърна глава напред и назад в мъглата, като се опитваше да долови посоката, откъдето идваше слабият шепот, но скоро се отказа от непосилната задача.

Продължиха да слизат, стигнаха до четвъртата площадка и се спуснаха към петата. Звукът постепенно се засилваше и бе вече натрапчиво познат. Бяха по средата на пътя до петата площадка, когато Майрън извика:

— Сега не го ли познавате?

Те щяха отдавна да разберат на какво им напомня звукът, стига да не го свързваха единствено само със Земята. Някъде от мъглата се чуваше постоянният грохот на падаща вода, но те не можеха да определят разстоянието.

След няколко минути облачният таван свърши така неочаквано, както бе започнал. Те изскочиха в ослепителния блясък на рамианския ден, който бе още по-силен от светлината, отразена от ниско полегналите облаци. Пред тях бе познатата извиваща равнина, по-приемлива за сетивата и съзнанието, тъй като пълният й кръг не се виждаше. Не бе особено трудно да си представят, че гледат към широка долина, тъй като и насочената нагоре крива линия на морето сякаш се отдръпваше в далечината пред тях.

Те спряха на петата, предпоследна площадка, за да докладват, че са преминали през облачната покривка, и да огледат внимателно обстановката. Нищо не бе се променило в долината, доколкото можаха да доловят, но Рама им бе приготвила друго чудо в северния си свод.

Те видяха източника на звука. На три или четири километра от тях видяха водопад, който се спускаше от някое скрито от облаците място; гледаха го продължително, без да кажат и дума, като почти не вярваха на очите си. По силата на логиката в този въртящ се свят нито един предмет не можеше да пада по права линия, и ето че тук, колкото и да бе неестествено, един извит водопад се спускаше косо и падаше в точка, която бе отдалечена на много километри от мястото над което той се появяваше.

— Ако Галилей бе се родил в този свят — каза най-сетне Мърсър, — щеше да се побърка, докато създаде законите на динамиката.

— Аз мислех, че ги зная — обади се Калвърт, — но и аз се побърквам. Това не те ли разстройва, професоре?

— А защо? — отвърна Майрън. — Пред нас е едно безупречно потвърждение на ефекта на Кориолис. Бих искал да мога да го покажа на някои от моите студенти.

Мърсър замислено се взираше в Цилиндричното море.

— Забелязахте ли какво е станало с водата? — каза той най-сетне.

— Да, тя вече не е толкова синя. Бих казал, че ми напомня цвета на зеления грах. Какво означава това?

— Навярно същото, което означава и на Земята. Лаура нарече морето супа от органичен произход, която очаква да бъде разтърсена, за да се съживи. Навярно точно това е станало.

— Само за няколко дни? На Земята са били необходими милиони години.

— Триста седемдесет и пет милиона според най-новите преценки. Ето откъде е дошъл кислородът. Рама префуча за четиридесет и осем часа от анаеробния етап до фотосинтезата. Чудя се какво ще ни предложи утре?