Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рама (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rendezvous with Rama, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 70 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
beertobeer (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)
Сканиране и разпознаване
Еми

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Артър Кларк. Среща с Рама.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №4

Превод от английски: Александър Бояджиев

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979

Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979

Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.

Код 08 95366–21431/5714–57–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

 

Arthur Clarke. Rendezvous with Rama

Ballantine Books, New York, 1976

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от beertobeer
  4. — Корекции от gogo_mir

13. Равнината на Рама

Равният път бе необикновено удоволствие след онези безкрайни стълби. Направо пред тях теренът бе съвършено гладък, а леката извивка на равнината вляво и вдясно едва се забелязваше в границите на осветеното пространство. Все едно че вървяха по дължината на някаква обширна, плитка долина; бе съвсем невъзможно да повярват, че всъщност пълзят по вътрешната повърхност на един огромен цилиндър, а извън границите на малкия, светъл оазис земята се издига и наместо да срещне небето, сама става небе.

Всички се чувствуваха спокойни и бяха леко възбудени, но усетиха много скоро тежестта на почти осезаемата тишина на Рама. Всеки шум или дума изчезваше веднага в неговото всепоглъщащо празно пространство. След като бяха изминали малко повече от половин километър, търпението на Джо Калвърт се изчерпи.

Въпреки че много хора мислят обратното, изкусното свирене с уста е нещо, което днес малцина умеят; тази способност бе един от по-незначителните таланти на Джо. Той можеше да възпроизведе музикалните теми на повечето филми от последните двеста години независимо дали го слушат с внимание, или не го забелязват. Започна с подходящата за случая „Е-хей, е-хей, отиваме на работа“, но след като ниската партия от сцените с маршируващите джуджета на Дисни не му се удаде, премина бързо към песента от филма „Реката Куай“. След това продължи с някакво подобие на хронологичен ред през пет-шест исторически филма, за да завърши тържествено с темата от прочутия „Наполеон“, който Сид Кресмън бе създал в последните десетилетия на двайсетия век.

Опитът не беше лош, но нямаше успех дори и като морален стимул. За Рама подхождаше величието на Бах, Бетховен, Сибелиус или Туан Сун, а не незначителните мелодийки за масово забавление. Нортън се канеше да предложи на Джо да запази дъха си за предстоящите усилия, когато младият офицер сам разбра колко неуместно е неговото старание. Нататък продължиха в мълчание, прекъснато само от кратък разговор с кораба. Рама спечели този рунд.

Нортън бе замислил малко отклонение по време на първия преход. Париж се намираше пред тях, точно по средата на пътя между подножието на стълбището и брега на Цилиндричното море; само на километър вдясно от тази линия се открояваше някаква тайнствена особеност на терена, която бяха нарекли Правата долина. Тя бе дълга вдлъбнатина или ров с доста полегати брегове; дълбочината и се оказа четиридесет метра, а широчината — сто; временно я приеха за канал или друго напоително съоръжение. Подобно на стълбището тя имаше два двойника, разположени на равни разстояния по извитата повърхност на Рама.

Трите долини бяха дълги почти по десет километра и завършваха рязко съвсем близо до морето, което бе необяснимо, ако са били предназначени за напояване. Моделът от другата страна на морето бе съвсем еднакъв — и там три десеткилометрови канала продължаваха към района на Южния полюс.

Само след петнайсет минути спокоен ход те достигнаха близкия край на Правата долина и се загледаха замислено към дъното. Гладките й стени се спускаха надолу под ъгъл от шейсет градуса; не се виждаха стъпала или следи от стълби. Дъното бе съвсем равно, покрито с някаква бяла материя, прилична на лед. Нортън реши да вземе проба, която можеше да разреши много спорове.

Калвърт и Родриго му дадоха опора; около тях се развиваше осигуряващото въже, с което той се спусна бавно по наклона. Мислеше, че щом стъпи на дъното, ще го изпълни познатото чувство за несигурност, което създава ледът под краката, но се излъга. Силата на триене бе достатъчно голяма и крачката му бе напълно уверена.

Тази материя напомняше за някакъв вид стъкло или полупрозрачен кристал. Той го докосна с върха на пръстите си в усети, че е студен, твърд и неподвижен.

Като се обърна с гръб към прожектора и закри очите си от неговия блясък, Нортън се опита да надникне в кристалната дълбочина така, както някой се заглежда през леда на замръзнало езеро. Не можа да види нищо. Нямаше успех дори и с концентрирания лъч на шлемовата лампа. Бе явно, че непознатата материя е само полупрозрачна. Ако тя бе някаква замръзнала течност, очевидно нейната точка на топене е по-висока от тази на водата.

Удари внимателно с чукчето от геоложкия комплект. То отскочи с глух, немелодичен звук. Чукна по-силно, но резултатът бе същият; неочакван подтик го накара да се откаже в мига, когато щеше да удари с всички сили.

По всяка вероятност нямаше да успее да направи нищо. В противен случай щеше да изглежда като варварин, който е разбил огромна посребрена витрина. Може би по-нататък ще има по-добра възможност, а засега бе достатъчна и събраната ценна информация. Оказа се, че това не е канал, а някакъв странен изкоп с внезапно начало и край, който не водеше никъде. Ако по него е минавала някаква течност, сега трябваше да личат петна, напластявания и изсъхнали утайки. А тук всичко бе светло и чисто, сякаш строителите си бяха отишли вчера.

Той стоеше отново лице в лице с тайнственото начало на Рама и този път бе невъзможно да го отбегне. Нортън бе човек с умерено въображение; мястото, което заемаше, бе достигнал благодарение на това, че фантазията му винаги е била затворена в определени граници. И сега за първи път имаше чувството, че пред себе си вижда ако не поличба, то поне някакво предзнаменование. Нещата не бяха това, което изглеждаха; имаше нещо много странно в едно място, чиято възраст е милиони години и в същото време е съвършено ново.

Дълбоко замислен, той тръгна по дължината на малката долина; придружителите му, хванали въжето, с което бе вързан през кръста, го последваха по ръба. Нортън не очакваше да открие нещо ново, но искаше да вникне в необикновеното си душевно състояние. Безпокоеше го нещо съвсем отделно от необяснимо запазения лик на Рама.

Бе изминал не повече от десетина метра, когато една мисъл го порази като мълния.

Той познаваше това място, сякаш е бил тук и друг път.

Подобно усещане не е съвсем чуждо, но причинява безпокойство дори и на Земята или на някоя друга близка планета. Рано или късно повечето хора изпитват това чувство и обикновено го отпъждат, приемайки го за спомен от забравена снимка или за чисто съвпадение; по-мистично настроените го вземат за телепатично послание от друг мозък и дори за ретроспективен кадър от тяхното собствено бъдеще.

Необичаен бе само фактът, че пред себе си Нортън виждаше място, до което никой човек преди него не е имал възможността да достигне. Той спря за няколко секунди, сякаш се срасна с кристалната повърхност, и се опита да сложи в ред чувствата си. Неговият добре подреден свят се обърна с главата надолу и той успя да хвърли замайващо бърз поглед към онези загадки, застанали на самата граница на живота, до които не бе се докосвал с успех почти никога досега. Почувствува с облекчение как здравият разум му идва на помощ. Тревожното усещане за нещо, което е виждал, изчезна и на негово място застана действителен и ясен спомен от младостта му.

Веднъж бе стоял между подобни косо падащи стени, които отминаваха в далечината и сякаш се сливаха в една безкрайно далечна точка. Но те бяха покрити с равно окосена трева, а под краката му имаше начукани камъни наместо гладък кристал.

Това бе станало преди трийсет години през една лятна ваканция, прекарана в Англия. Бе се включил в много популярния между дипломантите в научните и инженерните дисциплини по онова време курс по промишлена археология, но главната причина бе една студентка, чието име си спомняше, но бе забравил лицето й. Разглеждаха изоставени въглищни мини и фабрики за преработка на памук, изкачваха се върху разрушени доменни пещи и парни турбини, гледаха с широко отворени, невярващи очи на първобитните, но все още опасни ядрени реактори и гонеха по реставрираните автостради забавни антики с турбинно задвижване.

Някои от нещата не бяха автентични. Много от тях бяха изчезнали с времето, защото човек рядко си прави труда да запази обикновените вещи от своето всекидневие. Но там, където бе се наложило, всичко бе възстановено с голяма любов.

Той видя как младият, въодушевен Бил Нортън се носи със сто километра в час и хвърля с лопата скъпоценните въглища в пещта на локомотива, който изглеждаше на двеста години, а всъщност бе по-млад от него. Все пак трийсеткилометровата отсечка от големия Западен железен път бе оригинална, макар че за повторната й експлоатация се наложи да се изпълни немалка изкопна работа.

Втурнаха се между хълмите с пищяща свирка и прелетяха през пушека на опаления от искри мрак. След неочаквано много време изскочиха от тунела в дълбок и съвсем прав участък, ограден със стръмни, тревисти склонове. Този отдавна забравен път бе съвсем еднакъв с правата линия, която той виждаше сега пред себе си.

— Какво става, капитане? — извика Родриго. — Намерихте ли нещо?

Когато Нортън се върна към действителността, част от притеснението вече го бе напуснало. Тук несъмнено има загадка, но тя не може да надхвърли човешката проницателност. Той научи един урок, който все пак не би споделил с охота. Рама не трябва да го обърка, независимо от необходимите усилия. В тази посока се намираше поражението, а може би и лудостта.

— Не — отвърна той. — Тук няма нищо. Теглете ме. Тръгваме веднага към Париж.