Артър Кларк
Среща с Рама (4)

4. Срещата

В последните минути преди срещата командирът Нортън си спомни за тези първи телевизионни предавания, чиито записи бе повтарял толкова пъти. Но сега той бе поразен от невероятните размери на Рама, които не се поместваха в никакво електронно изображение.

Подобни впечатления му бяха непознати от предишните кацания върху повърхността на създадени от природата тела като Луната или Марс. Това са цели светове и големината им не поразява. Бе спирал своя кораб и на Юпитер VIII — малко по-голям от Рама обект, който тогава му се стори незначителен.

Парадоксът беше лесно обясним. Той бе под влиянието на факта, че обектът пред него, създаден от разумни същества, е милиони пъти по-тежък от всички тела, които човекът бе изпращал в космическото пространство. Масата на Рама беше най-малко десет милиона тона, а подобна мисъл изпълва всеки космонавт не само със страхопочитание, но и с ужас. Докато гледаше как този цилиндър, изваян от метал с неопределена възраст, заема все по-голяма част от небето пред него, той се почувствува не само нищожен, но и потиснат, и в това нямаше нищо чудно.

Той мислеше и за опасността, което бе съвсем непознато досега усещане. При всички досегашни кацания е знаел какво го очаква; винаги е съществувал риск от злополука, но възможността за изненада е била изключена. С Рама единствено сигурна бе изненадата.

„Индевър“ кръжеше на около хиляда метра над северния полюс на цилиндъра, в самия център на бавно въртящия се диск. Избраха тази страна, тъй като бе обърната към Слънцето. При въртенето на Рама сенките на ниските загадъчни тела, разположени близо до центъра, пресичаха непрекъснато металната равнина. Северното лице на Рама бе гигантски слънчев часовник, който измерваше бързо отминаващия четириминутен ден.

Да кацне с пет хиляди тонния кораб в центъра на въртящ се диск не бе никаква трудност за Нортън. Приличаше напълно на осовото скачване с голяма орбитална станция; страничните двигатели осигуряваха необходимата скорост на въртене и той можеше да се довери на лейтенант Джо Калвърт, който щеше да спусне „Индевър“ като снежинка и да кацне съвсем леко, без значение дали насочващият компютър е включен.

— След три минути ще разберем дали наистина не е изграден от антиматерия — каза Нортън, без да откъсва поглед от видеоекрана.

Той се засмя; спомни си някои от вледеняващите теории за произхода на Рама. Ако това малко вероятно предположение се потвърди, щеше да се разнесе най-големият взрив след мига, в който е била създадена Слънчевата система. Накратко, пълната анихилация на десет хиляди тона ще осигури на планетите второ слънце.

Необичайният характер на операцията бе наложил да се провери и тази вероятност. Застанал в безопасност на хиляда километра разстояние, „Индевър“ изхвърли с един от двигателите газова струя към Рама. Когато разсейващият се облак достигна целта, не се случи нищо, а всяка реакция между материя и антиматерия, в която участват дори няколко милиграма, би разпалила страховит огън.

Като всеки командир в космоса, и Нортън бе предпазлив човек. Дълго и настойчиво бе разглеждал северното лице на Рама, докато избираше място за кацане. След продължително обмисляне той реши да избегне центъра, точно и ясно очертан на самата ос. Около полюса отчетливо бе нанесен кръг с диаметър сто метра; струваше му се, че това е външният уплътнител на огромен въздушен шлюз. Съществата, изградили този кух свят, бяха помислили със сигурност и за пристанище на своите кораби. Бе съвсем логично, че именно това е главният вход, и според него бе неразумно да го препречва със собственото си превозно средство.

Оттук обаче възникваха други проблеми. Ако „Индевър“ кацне дори на няколко метра от централната ос, бързото въртене на Рама ще започне да го отдалечава от полюса. В началото центробежната сила ще бъде малка, но постоянна и неумолима. Нортън не бе очарован от мисълта да се плъзга със своя кораб през полярната равнина, постепенно набирайки скорост, докато най-сетне, достигнал до края на диска, бъде изхвърлен с хиляда километра в час из космоса.

Възможно бе да се противопостави слабото гравитационно поле на Рама, което достигаше едва една хилядна част от земната величина. Все пак, ако повърхността е достатъчно грапава, тези няколко тона ще задържат „Индевър“ върху равнината около полюса. Но Нортън не бе склонен да уравновесява непознатата сила на триене с напълно сигурната центробежна сила.

За щастие конструкторите на Рама бяха се погрижили да подскажат решението. Около централната ос, на еднакво разстояние, се виждаха три ниски цилиндрични тела с диаметър около десет метра. Достатъчно бе „Индевър“ да застане между две от тях, за да го притисне центробежният устрем; така щеше да остане твърдо на мястото си, подобно на кораб, прилепен на кея от напиращите вълни.

— Кацане след петнайсет секунди — обяви Калвърт.

Той бе напрегнат над дублиращото ръчно управление, макар че се надяваше да не го докосва. Капитан Нортън се съсредоточи върху всичко онова, за което трябваше да мисли в този миг. Без съмнение тяхното кацане бе второ по важност, след като преди повече от век и половина човекът достигна Луната.

В контролния илюминатор се виждаха бавно издигащите се стени на сивите сплескани цилиндрични тела. Чу се последният съсък на реактивния двигател, последван от едва доловимо сътресение.

През последните седмици командирът често си бе задавал въпроса, какво ще трябва да каже в този момент. Сега самата история избра думите, които той изрече почти автоматично, без да мисли за отзвука от миналото:

— База Рама. „Индевър“ кацна^[1].

Преди около месец Нортън не би повярвал, че това е възможно. Когато заповедта дойде, корабът изпълняваше обичайна задача — проверяваха и сменяха предупредителните радиофарове по астероидите. „Индевър“ бе единственият космически кораб в Слънчевата система, който можеше да достигне пришелеца, преди той да профучи покрай Слънцето и да се втурне обратно към звездите. Все пак се наложи да ограбят горивото на три други кораба от „Надзора на Слънчевата система“, които сега се носеха безпомощно в очакване на зареждащите ги танкери. Нортън се опасяваше, че ще трябва да мине много време, преди да чуе отново дума от командирите на „Калипсо“, „Бийгъл“ и „Челинджър“.^[2]

Гонитбата бе дълга и упорита, независимо от допълнителното гориво. Рама беше навлязъл в орбитата на Венера, когато „Индевър“ го застигна. Нямаше друг кораб, способен да го стори, и изключителното преимущество ги задължаваше да не губят нито миг от следващите седмици. Хиляди учени от Земята биха разменили с радост душите си срещу подобна възможност; сега те наблюдаваха телевизионните предавания, хапеха устни и си мислеха колко по-добре щяха да свършат тази работа. И може би бяха прави, но нямаше никаква възможност за избор. Неумолимите закони на небесната механика посочиха, че „Индевър“ е първият и единствен от всички космически кораби, създадени досега от човека, който може да се срещне с Рама.

Непрекъснато получаваните съвети от Земята не намаляваха почти с нищо отговорността на Нортън. Никой не можеше да му помогне, когато трябваше да вземе решение за части от секундата; времето необходимо на радиосигналите да достигнат до Центъра за управление на полета, бе вече десет минути и нарастваше постоянно. Нортън често завиждаше на големите мореплаватели от миналото, когато електронните връзки не са съществували; те са могли да тълкуват запечатаните в плик заповеди без непрекъснато да са надзиравани от началниците си. Никой не е научавал за техните грешки.

В същото време той бе доволен, че за част от решенията ще отговаря Земята. След като двете орбити съвпаднаха, Рама и „Индевър“ се устремиха към Слънцето като едно тяло. Четиридесет дни по-късно те щяха да застанат в перихелий и да преминат на по-малко от двайсет милиона километра от него. А там навярно е доста неприятно. Преди това „Индевър“ ще трябва да се оттегли на по-безопасна орбита с последните остатъци от горивото. Екипажът имаше на разположение три седмици, за да изследва Рама, преди да се разделят завинаги.

По-нататък Земята поемаше грижа за всичко. „Индевър“ щеше да остане напълно безпомощен, полетял по орбита, която след около петдесет хиляди години можеше да го отведе като първи гост сред звездите. Центърът за управление бе обещал, че всичко ще бъде наред. Независимо от разходите щяха да заредят отново „Индевър“, дори ако се наложеше танкерите да останат завинаги в космическото пространство, след като прехвърлят в кораба и последния грам гориво. Рама се оказа обект, заради който и най-големият риск, с изключение на самоубийствен полет, бе оправдан.

Разбира се, можеше да се случи дори и това. Командирът не се заблуждаваше, тъй като за първи път от сто години насам в дейността на хората бе се промъкнал елемент на пълна несигурност, нещо, което бе недопустимо както за учените, така и за политиците. И ако се окажеше, че „Индевър“ и неговият екипаж са цената за разрешаване на този проблем, те щяха да бъдат пожертвувани.