Артър Кларк
Среща с Рама (45)

45. Феникс

Параметрите на новата орбита на Рама ставаха все по-точни, а заедно с това изчезваше всяко съмнение в жестоката развръзка. Само няколко комети бяха преминавали толкова близо до Слънцето; в перихелия Рама щеше да бъде на по-малко от половин милион километра от термоядрения ад. Никой материал не можеше да издържи температурата на подобна близост. Твърдата сплав, от която бе изграден корпусът на Рама, щеше да започне да се топи на десет пъти по-голямо разстояние.

За облекчение на всички „Индевър“ премина през точката на перихелия и бавно се отдалечаваше от Слънцето. А Рама продължаваше по своята все по-малка и все по-близка към него орбита и бе вече навлязъл в най-външните краища на короната му. Корабът бе удобно място, откъдето щяха да гледат последната сцена от драмата.

Рама се намираше на пет милиона километра от Слънцето, когато започна да се увива в своя пашкул, без да престане да увеличава скоростта си. Досега той приличаше на светла малка чертица в телескопите на „Индевър“; внезапно, сякаш се разпадаше на части, заблестя като звезда в мъглив хоризонт. Нортън гледаше тази картина и почувствува остра болка от загубата на толкова чудеса. Само след миг обаче разбра, че Рама е все още на мястото си, обвит от някаква искряща мараня.

Но ето че изчезна напълно, за да се появи блестящ звезден обект без видим диск, сякаш Рама бе се свил в мъничко кълбо.

Измина известно време, преди да разберат какво се е случило. Рама наистина бе изчезнал. Бе се скрил в блестяща сфера с диаметър около сто километра. Сега те виждаха само светлината от Слънцето, отразена в обърнатата към тях извита повърхност. Навярно слънчевият ад не бе вече опасен за Рама, обвит в защитен балон.

Постепенно неговата форма се променяше, защото изображението на Слънцето се изкриви и удължи. Кълбото се превръщаше в елипсоид, чиято по-дълга ос сочеше посоката на движението на Рама. Точно тогава започнаха да пристигат и първите изкривени сигнали от работните наблюдателни станции, които от двеста години насам следяха неотстъпно Слънцето.

Нещо ставаше със слънчевото магнитно поле в района около Рама. Дългите около милион километра силови линии, които изплитаха короната и насочваха сноповете йонизирани газове с такава скорост, че понякога те надвиваха смазващата сила на слънчевото притегляне, се натрупваха около блестящия елипсоид. Все още нищо не се долавяше с око, но орбиталните прибори отчитаха всички промени в магнитния поток и ултравиолетовото излъчване.

Ето че не след дълго измененията в короната започнаха да се виждат съвсем ясно. Високо във външната атмосфера на Слънцето се появи светеща тръба или тунел, дълъг сто хиляди километра. Той бе леко извит, следвайки орбитата на странния обект; Рама или по-точно защитният пашкул около него се виждаше като блестящо манисто, което се носи все по-бързо и по-бързо в призрачната тръба, забита в короната.

Защото скоростта му продължаваше да нараства. Сега летеше с повече от две хиляди километра в секунда и всички разбраха, че Слънцето не може да го задържи. Най-сетне вникнаха в стратегията на рамианите. Те бяха се приближили до самото Слънце, за да почерпят енергия от извора и да го използуват като допълнително ускорение към своята крайна, неизвестна цел.

Скоро се разбра, че рамианите доливат не само енергия. Вярно е, никой не бе съвсем сигурен, тъй като най-близките уреди за наблюдение се намираха на трийсет милиона километра, и все пак според някои недвусмислени показания Рама извличаше и материя от Слънцето, сякаш бе решил да попълни загубите и пропуските от десет хиляди века, прекарани в космическото пространство.

Рама се носеше все по-бързо покрай Слънцето и никой обект, прекосил Слънчевата система, не бе достигал такава скорост. Посоката на неговото движение се промени с повече от 90 градуса само за два непълни часа, което бе последното, надменно доказателство за липсата на какъвто и да е интерес към всички тези светове, чието спокойствие бе нарушил неочаквано.

Рама се измъкваше постепенно от кръга на еклиптиката и се спускаше в южния небосклон, далече над плоскостта, в която се движат всички планети. Посоката му съвпадаше с Големия Магеланов облак, макар че той очевидно не беше неговата цел; по-нататък следваха самотните бездни отвъд Млечния път.