Артър Кларк
Среща с Рама (10)

10. Спускане в мрака

Изкушението бе много силно за Нортън, но командирът отговаря преди всичко за своя кораб. Ако нещо се случи с първата експедиция, той бе длъжен да спаси живота на останалите.

И така най-подходящ за случая бе неговият втори помощник, лейтенант Мърсър. Нортън бе напълно убеден, че Карл отговаря най-добре на всички изисквания на операцията.

Мърсър, специалист по скафандри и охранителни жизнени системи, бе написал някои от типовите ръководства в тази област. Самият той бе изпробвал в опасни условия много видове принадлежности и снаряжение за космонавти и бе известен със своята необикновена регенеративна способност. Можеше да понижи само за миг пулса си с петдесет процента и почти да спре да диша в продължение на десет минути. Този малък, но полезен номер бе спасявал не един път живота му.

Но независимо от неговите способности и интелигентност той бе напълно лишен от въображение. За него най-опасните задачи и операции бяха само работа, която трябва да бъде извършена. Той никога не поемаше ненужни рискове и не притежаваше онова качество, което обикновено се нарича смелост. На работното му място имаше два надписа, определящи неговата житейска философия: „Какво си забравил?“ и „Нека се справим с храбростта“. Полудяваше от яд, когато казваха, че е най-смелият човек в целия космически флот.

Изборът на Мърсър реши веднага въпроса за втория член на групата, който можеше да бъде само неговият неразделен придружител, лейтенант Джо Калвърт. Бе трудно да се разбере какво ги свързва. Подвижният, почти винаги неспокоен офицер-навигатор бе десет години по-млад от своя невъзмутим и флегматичен приятел, който определено не споделяше неговия интерес към изкуството на ранното кино.

Никой обаче не може да предскаже къде ще падне мълния и още преди време Мърсър и Калвърт бяха установили здраво приятелство. Това бе напълно естествено. Другото, което излизаше от рамките на обикновеното, бе общата им съпруга на Земята, родила по едно дете и на двамата. Нортън се надяваше да я срещне някога; навярно тя беше забележителна жена. Триъгълникът с поне петгодишна история бе издържал и все още изглеждаше равностранен.

Двама души не бяха достатъчни за оперативна група. Още отдавна бе доказано, че трима са оптималният вариант; дори ако единият загине, вероятността за спасение на останалите е по-голяма, отколкото на сам човек. След продължителен размисъл Нортън се спря на техника, сержант Уилърд Майрън. Той бе фантастичен механик, който можеше да пусне всяко нещо в действие или да го конструира по-добре, ако се наложи; притежаваше и невероятен усет да разпознава невероятни детайли в някое съоръжение. По време на своята дълга едногодишна почивка като доцент бе отказал едно назначение, мотивирайки се, че не желае да пречи на кариерата на по-заслужили офицери. Никой не прие сериозно това обяснение и по общо мнение амбициите на Уил получиха нула точки. Щеше да продължи да бъде сержант в космоса, но изпусна завинаги възможността да стане действителен професор. Майрън, подобно на безброй военнослужещи от сержантския състав преди него, бе открил идеалния компромис между власт и отговорност.

Бяха напуснали последния въздушен шлюз и се носеха по оста на пълна безтегловност в Рама, когато Калвърт се озова в плен на ретроспективен кинокадър, нещо, което му се случваше достатъчно често. Понякога се питаше дали не трябва да се лекува от този навик, но той не му създаваше никакви неудобства. Дори и най-скучната обстановка можеше да стане интересна благодарение на него, а може би някога той щеше да спаси живота му. Достатъчно бе да си спомни как са постъпили при подобни обстоятелства Феърбенкс, Конъри или Хироши.

Този път той бе близо до победата в една от ранните войни на двайсетия век; Мърсър бе сержант, който водеше тричленен патрул в ничия земя. Не бе особено трудно да си представят, че са в дъното на огромен черупковиден кратер, който по някакъв начин е бил красиво разкроен на множество възходящи площадки. Кратерът бе залян от светлината на три разположени далече едно от друго, дъговидни плазмени тела, които не хвърляха почти никаква сянка около себе си. Но зад ръба на най-далечната площадка започваха мракът и неизвестността.

Калвърт виждаше във въображението си съвсем ясно онова, което лежеше оттатък. Най-напред бе кръгообразната еднокилометрова плоскост. Три еднакви широки стълби, които напомняха на железопътни релси, я разделяха на три равни части, а стъпалата бяха вдълбани така, че нищо не затрудняваше придвижването. Целият комплекс бе съвсем симетричен и затова избраха просто за удобство онази стълба, която се оказа най-близо до въздушния шлюз Алфа.

Стъпалата на стълбата бяха доста далече едно от друго, но това не бе пречка. Дори и в края на кръговия център, разположен на половин километър от оста, силата на притеглянето бе само една трийсета част от земното. Те носеха почти сто килограма принадлежности и охранително снаряжение, но се придвижваха съвсем леко, като се залавяха последователно с едната и другата ръка.

Командирът и охранителната група ги придружиха по водещите въжета, опънати между въздушния шлюз Алфа и ръба на кратера. Прожекторите бяха безсилни по-нататък, където се простираше мракът на Рама. Танцуващата светлина на шлемовите лампи им позволи да видят само първите няколкостотин метра от стълбата, която постепенно се стопяваше към плоската и безизразна равнина. Мърсър помисли, че трябва да вземе своето първо самостоятелно решение, за да си отговори на въпроса дали да се изкачва по стълбата, или слиза надолу по нея.

Въпросът бе важен. Те се намираха все още в зоната на безтегловност и мозъкът бе свободен да избере която и да е система за ориентация. С обикновено усилие на волята Мърсър можеше да се убеди, че гледа към хоризонтална равнина, към отвесна стена или над ръба на пропаст. Мнозина космонавти изпадаха в сериозни психически затруднения само защото избираха погрешни координати в началото на някоя сложна операция.

Мърсър реши да тръгне с главата напред, защото се чувстваше неловко от всеки друг начин на придвижване. Така ще може да вижда по-лесно пред себе си. В първите няколкостотин метра ще си въобрази, че се изкачва; по-нататък намаляващата безтегловност ще го принуди да обърне посоката в собственото си съзнание на сто и осемдесет градуса.

Той се хвана за първото стъпало и се придвижи по стълбата. Стори му се, че плува над морското дъно; дори усилията бяха по-малки, тъй като тук не се налагаше да преодолява обратно теглещата го вода. Движението бе толкова леко, че за миг се изкуши да тръгне бързо, но Мърсър имаше достатъчно опит, за да внимава в непознатата обстановка.

В шлемофона си чуваше равномерното дишане на двамата си спътници. То бе достатъчно доказателство за доброто им състояние и той реши да не губи време за разговори. Чувствуваше изкушение да погледне назад, но предпочете да не рискува, преди да стигнат до площадката в края на стълбата.

Стъпалата бяха равномерно разположени през половин метър. Мърсър не се съобразяваше с техния порядък по време на тази първа част от изкачването, но ги броеше внимателно; някъде около двеста почувства осезателно първите признаци на силата на тежестта. Рама се въртеше и това започна да се долавя.

Когато той наброи четиристотин стъпала, прецени, че теглото му е около пет килограма или единайсет фунта. Те не бяха никаква пречка, но постепенно му се стори неудобно да си въобразява, че се катери, когато всъщност нещо го теглеше нагоре.

Петстотното стъпало бе подходящо място за почивка. Започна да усеща как мускулите му реагират на непривичното напрежение, макар че сега Рама извършваше цялата работа, а той трябваше само да насочва тялото си.

— Всичко е в ред, капитане! — докладва той. — Току-що достигнахме средата на пътя. Джо, Уил, при вас как е?

— Чувствам се чудесно. Защо спря? — обади се Калвърт.

— Аз също — добави Майрън. — Но внимавайте за силата на Кориолис; започва да нараства.

Мърсър бе забелязал това. Когато се отделяше от стъпалата, той чувстваше как нещо се стреми да го отнесе надясно. Знаеше много добре, че се дължи на въртенето на Рама, а не на някаква тайнствена сила, която го отдалечава от стълбата.

Може би беше време да се обърне, след като понятието „долу“ бе вече добило физически смисъл. Трябваше да приеме неудобството от временна загуба на ориентация.

— Внимавайте — предупреди той, — обръщам се.

Хвана се за стъпалото, обърна тялото си на сто и осемдесет градуса и в същия миг го ослепиха светлините на неговите придружители. Високо над тях, този път в истинския смисъл на думата, той видя слаб отблясък покрай ръба на отвесната скала. Личаха силуетите на Нортън и на останалите от осигурителната група, които ги следяха напрегнато. Стори му се, че малките им фигури са много далече; той им махна ободрително с ръка.

Отпусна пръстите си и се остави във властта на все още слабото притегляне на Рама. Пътят между две стъпала измина за две секунди; на Земята за същото време щеше да пропадне тридесет метра надолу.

Тук скоростта бе толкова малка, че той ускоряваше своя ход, като се оттласваше с две ръце, преминавайки по десетина стъпала наведнъж; използваше краката си за спирачка всеки път, когато му се струваше, че пада много бързо.

На седемстотното стъпало той спря отново и обърна надолу лъча на шлемовата лампа. Точно според пресмятанията му стълбището започваше само след петдесет метра.

Няколко минути по-късно и тримата бяха застанали на първото голямо стъпало. След месеците, прекарани в безтегловност, бе съвсем необичайно да стоят изправени върху неподвижна повърхност и да чувствуват нейната опора. Теглото им не надхвърляше десет килограма, но това бе достатъчно, за да имат чувството за стабилност. Мърсър затвори очите си с усещането, че още веднъж е попаднал в действителен свят.

Корнизът на площадката, от която тръгваше стълбището, бе широк около десет метра; тя завиваше нагоре и в двете посоки и се сливаше с мрака. Мърсър знаеше, че тя прави пълен кръг; достатъчно бе да измине нейните пет километра и щеше да обиколи Рама, връщайки се на мястото, от което бе тръгнал.

Да се върви обаче, в истинския смисъл на думата, бе невъзможно при незначителната сила на притегляне в този район; единственото разрешение бяха дългите отскоци, но в тях се криеше опасност. Стълбището, което се спускаше в мрака извън обсега на техните лампи, бе само привидно лесно за слизане. Трябваше да се придържат към парапета. При по-смела стъпка невнимателният пътешественик можеше да излети по дъга в пространството и да достигне повърхността стотина метра по-долу. Падането щеше да бъде безболезнено, но последствията от него бяха опасни, защото стълбището щеше да се отмести наляво от въртенето на Рама. Така че падащото тяло ще се сблъска с полегатата крива, която по непрекъсната дъга се влива в равнината почти седем километра по-долу.

Мърсър си помисли, че слизането ще бъде дяволски тобоган^[1]. Дори при тази сила на притегляне крайната скорост сигурно е няколкостотин километра в час. Навярно с триене бе възможно да се намали скоростта на стремителното спускане и този начин да се окаже най-удобен за пътуване до вътрешността на Рама. Но най-напред ще трябва да направят много внимателни опити.

— Капитане — докладва Мърсър, — преодоляхме стълбата без трудности. Ако разрешите, бих искал да продължим до следващата площадка. Трябва да засека скоростта на спускане по стълбището.

— Продължавайте — отговори без колебание Нортън. Не трябваше да добавя, че е необходима предпазливост.

Не след много време Мърсър направи важно откритие. Слизането по стълбата в условията на една двайсета част от величината на земното притегляне бе невъзможно поне по нормалния път. Всеки подобен опит завършваше с някакво забавено като в сън движение, непоносимо и скучно. Практиката показа, че е най-добре да не се обръща внимание на стъпалата, а да използва парапета, по който се отблъскваше с ръце надолу.

Калвърт дойде до същото заключение. Той възкликна:

— Това стълбище е построено за изкачване, а не за слизане. Стъпалата са удобни само в посока, обратна на силата на тежестта; надолу те пречат. Мисля, че най-подходящо е спускането по перилото, макар че не е пълно с достойнство.

— Но това е смешно — възпротиви се Майрън. — Не вярвам, че рамианите са постъпвали точно така.

— Съмнявам се, че са ползвали изобщо това стълбище. Очевидно то е построено само за спасителни операции. Те навярно са имали някаква механична транспортна система от рода на въжената железница. Тези дълги канали, които тръгват от центъра, са може би част от нея.

— Навярно са отточни съоръжения. Могат да се използват и за двете цели. Впрочем, чудя се, дали тук изобщо вали?

— Навярно — каза Мърсър. — Но мисля, че Джо е прав и достойнството може да върви по дяволите. Тръгваме.

Парапетът, конструиран по всяка вероятност за нещо, което напомня ръце, бе гладка метална шина, повдигната върху равноотстоящи еднометрови подпори. Мърсър го възседна, провери внимателно спирачната сила, която можеше да упражни с ръцете си, и се плъзна надолу.

Набирайки постепенно скорост, той се отдалечи бавно в мрака, заобиколен от кръга светлина, който хвърляше лампата на шлема му. След като измина около петдесет метра, извика да го последват останалите двама.

Никой от тях не би признал, но всички се почувстваха отново като момчета, яхнали перилата на някое стълбище. За по-малко от две минути бяха слезли спокойно и удобно цял километър по-долу. Щом усетеха, че се спускат много бързо, достатъчно бе да притиснат ръцете си към перилото, за да убият излишната скорост.

— Вярвам, че добре се забавлявахте — повика ги Нортън, след като стъпиха на втората площадка. — Когато се качвате нагоре, няма да ви е толкова лесно.

— Точно това искам да проверя — отвърна Мърсър, който се качваше и слизаше с пробна цел в зоната на по-силното притегляне. — Тук вече е една десета от земната величина. Разликата наистина се чувствува.

Той отиде или по-скоро се плъзна до края на площадката и освети с шлемовата си лампа политналата надолу втора част от стълбището. Там, докъдето стигаше лъчът светлина, не личаха никакви промени, макар че при внимателно проучване на снимките се виждаше как разстоянието между отделните стъпала намалява постепенно заедно с непрекъснато нарастващата сила на притегляне. Очевидно стълбището бе сметнато така, че усилията при качване да са разпределени равномерно във всяка точка от неговото дълго извито тяло.

Мърсър погледна нагоре към центъра на Рама, който бе на два километра от тях. Бледото сияние на светлината и мъничките фигурки, изрязани върху нея, му се сториха ужасно далече. За първи път бе доволен, че не може да обхване с поглед цялата дължина на това огромно стълбище. Независимо от здравите си нерви и от липсата на въображение той не бе сигурен как ще реагира, ако се види да пълзи като насекомо по повърхността на една отвесна чиния, която е висока повече от шестнайсет километра, а горната й половина виси над него. Досега тъмнината му пречеше, а в този миг я почувствува почти като приятел.

— Без промени в температурата — докладва той на Нортън. — Все още малко под нулата. Както и очаквахме, въздушното налягане се повиши и сега е около триста милибара. Макар че съдържанието на кислород не е високо, въздухът е почти годен за дишане; някъде по-долу ще бъде съвсем добър и изследователската работа ще се облекчи твърде много. Какво откритие, а! Това е първият свят, в който няма да носим дихателни апарати. Ще взема глътка въздух.

В централната база Нортън почувствува леко безпокойство. Но именно Мърсър бе човекът, който знаеше какво прави. Той трябва да е взел вече достатъчно проби, за да остави някакво място за съмнение.

Мърсър изравни налягането, отпусна предпазната скоба на шлема и внимателно го открехна. Вдъхна предпазливо, а след това пое по-дълбока глътка.

Въздухът в Рама бе застоял и влажен, сякаш излизаше от прастар гроб, от който преди векове е изчезнала и последната следа от разложена жива материя. Дори и свръхчувствителният нос на Мърсър, привикнал от дълги години да изпробва системи за охрана на живота не само в границите на допустимия риск, но и извън тях, не можа да долови позната миризма. Имаше някакъв съвсем слаб мирис на метал и той внезапно си припомни, че първите хора, стъпили на Луната, са докладвали за дъх на изгорял барут при повторната херметизация на лунния модул. Мърсър помисли, че в заразената с лунен прах кабина на „Ийгъл“^[2] е имало миризма, подобна на миризмата в Рама.

Той уплътни отново шлема и очисти дробовете си от чуждия въздух. Реши да не го диша, тъй като тук не би издържал дори и планинар, привикнал към климата на Еверест. Няколко километра по-долу нещата ще бъдат съвсем други.

Какво още би могъл да направи на това място? Не се сети за нищо, освен да се порадва на слабата и забравена сила на тежестта. Все пак не си струваше да привикват към нея, след като им предстоеше да се върнат незабавно в безтегловността на централната база.

— Капитане, тръгваме обратно — докладва той. — Няма смисъл да продължаваме по-нататък до момента, когато ще сме готови да изминем целия път.

— Съгласен съм. Ще засечем времето, но се движете спокойно.

Мърсър прескачаше по три-четири стъпала наведнъж и си мислеше, че Калвърт бе съвсем прав; това стълбище е било построено за изкачване, а не за слизане. Беше действително приятно да се движат нагоре, стига да не се обръщат назад и да не мислят за главозамайващата стръмнина, която се издигаше по крива линия. След около двеста стъпала той започна да чувствува слаба болка в прасците и реши да намали скоростта. Останалите двама направиха същото и когато той се осмели да погледне бързо през рамото си, ги видя далече надолу по склона. Продължиха да се движат съвсем спокойно по пътя, който сякаш се състоеше от безкрайни редуващи се стъпки. Когато застанаха леко запъхтени на най-горната площадка, където започваше стълбата, разбраха, че са се изкачили само за десет минути. Починаха още десет и тръгнаха по последния отвесен километър.

Подскок, захващане, придърпване към стъпалото, и отново — подскок, захващане… Бе лесно, но толкова отегчително, че имаше опасност да забравят за сигурността. По средата на стълбата спряха още пет минути. Ръцете и краката започнаха да ги болят. Мърсър помисли още веднаж с благодарност, че виждат само мъничка част от отвесната повърхност, към която бяха прилепнали. Не бе особено трудно да си представят как стълбата ще свърши точно след онези няколко метра, докъдето стигаше кръгът светлина.

Подскок, захващане, подскок — и изведнъж стълбата наистина свърши. Озоваха се отново в безтегловния свят около центъра, където в тревога ги очакваха приятелите им. Цялото пътуване бе отнело по-малко от час и те се гордееха със скромния си подвиг.

Всъщност бе твърде рано за задоволство. При всичките си усилия не бяха изминали дори една осма част от това невероятно стълбище за циклопи.