Артър Кларк
Среща с Рама (35)

35. Специално съобщение

Командирът Нортън спеше дълбоко, когато личният му апарат за връзка го изтръгна от приятните сънища. Беше в почивка със своето семейство на Марс и току-що прелитаха покрай страховития, покрит със снежна шапка връх на Никс Олимпика, най-големия вулкан в цялата Слънчева система. Той никога нямаше да разбере онова, което малкият Били бе започнал да казва.

Сънят отлетя и той чу истинският глас на своя старши-помощник от кораба.

— Прощавайте, че ви разбудих, капитане — каза Кирхоф. — Съобщение с тройно предимство първи клас от Централното управление.

— Предавай — отвърна сънно Нортън.

— Не може. Кодирано е и носи знак „Само за командира“.

Нортън се разсъни за миг. Такива съобщения бе получавал само три пъти по време на цялата си служба и всяко от тях означаваше беда.

— По дяволите! Какво ще правим сега?

Старши-помощникът не отговори. И двамата съзнаваха напълно особения случай, изключен от наредбите на корабния правилник. При нормални условия командирът не трябва да напуска кабината си и да се отдалечава от личния сейф с кодовата книга за повече от няколко минути. Дори и да тръгне веднага, щеше да стигне изтощен в кораба след четири-пет часа, което е недопустимо за съобщение с тройно предимство от първи клас.

— Джери — запита той най-сетне, — кой е на командното табло.

— Никой. Аз се обаждам.

— Записващото устройство изключено ли е?

— Да, макар че това е някакво странно нарушение на правилата.

Нортън се засмя. Джери бе най-добрият старши-помощник от всички, с които бе работил; той мислеше за всичко.

— Добре. Знаеш къде е ключът. Обади се отново.

В следващите десет минути той чакаше колкото бе възможно по-търпеливо, като се опитваше безуспешно да мисли за други неща. Ненавиждаше излишното умствено напрежение, а бе изключено да разбере съдържанието на известието, което щеше да получи след малко. Едва тогава безпокойствието му щеше да добие смисъл.

Когато Кирхоф се обади, в гласа му се чувствуваше немалко напрежение.

— В действителност не е изключително спешно, а някой и друг час е без значение. Капитане, все пак предпочитам да не ползвам радиото. Ще спусна съобщението в контейнер.

— Но защо… е, както решиш. Вярвам на твоята преценка. Кой ще го пренесе през въздушните шлюзи?

— Аз. Ще ви се обадя, щом стигна в централната база.

— Значи на кораба остава Лаура.

— За по-малко от час. Връщам се веднага.

Офицерът медик не е подготвен да управлява кораб така, както и на командира не разчитат за операции. В особени случаи това бе възможно и все пак не се препоръчваше. Но тази вечер имаха вече едно нарушение, следователно…

— Няма да отбелязваш, че си напуснал кораба. Събуди ли Лаура?

— Да. Страшно е доволна.

— Добре, че лекарите знаят да пазят тайна. Щях да забравя, потвърди ли приемането?

— Разбира се. От ваше име.

— Е, чакам.

Сега вече очакването бе наистина мъчително. „Не е изключително спешно, но предпочитам да не ползувам радиото…“

Едно бе сигурно — капитанът нямаше да мигне повече през тази нощ.