Артър Кларк
Среща с Рама (39)

39. Решението

— Е, Борис, в твоята теология има ли място за жителите на Меркурий?

— Разбира се, капитане — отвърна лейтенант Родриго със сериозна усмивка. — Това е вечната борба между силите на доброто и на злото. Идва момент, когато и хората трябва да застанат на една от двете страни.

Нортън помисли, че друго не може да се очаква. Развитието на нещата е причинило навярно силно сътресение у Борис, но той не се е отдал на мълчаливо съзерцание. Християните в космоса бяха знаещи и енергични люде. Дори в някои отношения те напомняха много на обитателите на Меркурий.

— Борис, сигурен съм, че имаш някакъв план.

— Да, командире. Той е съвсем обикновен. Просто трябва да обезвредим бомбата.

— Охо! А как ще го направим?

— С едни малки клещи.

Нортън би помислил, че това е шега, ако го чуеше от друг човек. Но пред него бе Борис Родриго.

— Почакай. Нали знаеш, че бомбата гъмжи от камери? Мислиш ли, че ония от Меркурий ще седят и ще наблюдават?

— Разбира се, те не могат да направят нищо друго. Когато сигналът стигне до тях, ще бъде много късно. Аз ще свърша цялата работа за десет минути.

— Ясно. Наистина ще полудеят. Но представи си, че бомбата е капан, който само чака допир, за да се задействува.

— Малко вероятно. Просто е безсмислено. Тази бомба е построена, за да изпълни определена задача в далечния космос; без друго в нея са предвидени всевъзможни предпазни средства, а тяхната роля е да не допуснат взривяването й, освен при един-единствен сигнал. Аз съм готов да поема риска, без да бъде застрашен корабът. Обмислил съм всичко.

— Сигурен съм, че е така — каза Нортън.

Идеята бе великолепна и трудно можеше да се устои на притегателната й сила. Особено го привличаше мисълта за обърканите жители на Меркурий; той би дал много, за да види как ще изглеждат в мига, когато разберат с голямо закъснение какво се е случило с тяхната смъртоносна играчка.

Но още в самото начало се появиха затруднения. Преди всичко той бе изправен пред най-трудното и най-отговорно решение в цялата си служба.

Впрочем ограничеността на подобна оценка бе направо смешна. Той трябваше да вземе решение, пред каквото не бе заставал нито един командир досега. От него зависеше бъдещето на целия човешки род. А ако жителите на Меркурий бяха прави?

Родриго си тръгна и Нортън включи сигналния надпис „Не безпокойте“. Не си спомняше откога не бе го използувал и се учуди, че е в изправност. Сега остана съвсем сам посред шумния, пълен с хора кораб; пред него бе само портретът на капитан Джеймс Кук, който го гледаше отдолу по пътеката на времето.

Връзката със Земята бе невъзможна; предупредиха го, че има опасност да прехванат съобщенията му, тъй като по самата бомба навярно имаше препредаваща апаратура. Той трябваше да поеме цялата отговорност.

Бе чул някъде, че на бюрото на един от американските президенти — може би Труман или Перес — е имало надпис „Отговорността спира тук“. Нортън не бе съвсем сигурен в смисъла на използуваната там дума^[1], но знаеше, че сега тя бе спряла на неговото бюро.

Можеше да чака, докато онези от Меркурий го предупредят да напусне. Но как ще погледне на него историята? Посмъртната слава или безчестие не го безпокояха особено много, но той не искаше името му да се споменава завинаги като на съучастник в едно космическо престъпление, което е могъл да предотврати.

Планът бе безпогрешен. Точно според очакванията му Родриго бе разработил подробностите и предвидил всички възможности, дори и най-малко вероятната — бомбата да избухне при обезвреждането. И в този случай за „Индевър“ нямаше никаква опасност, защото Рама щеше да му бъде щит. Що се отнася до Родриго, той гледаше съвсем безразлично на вероятността за незабавна прослава.

Успешното обезвреждане на бомбата не изчерпваше въпроса. Обитателите на Меркурий можеха да повторят своя опит, освен ако не се намери способ да им противодействуват. Но дотогава щяха да изминат няколко седмици и Рама ще е далече отвъд перихелия. Навярно по това време и най-големите опасения на черногледците ще бъдат опровергани. Или обратното…

„Да действувам или да не действувам — ето въпросът.“ Никога до този миг Нортън не бе чувствувал толкова близо до себе си датския принц. Каквото и да стореше, доброто и злото оставаха в пълно равновесие. Той трябваше да даде отговор на най-трудния от всички въпроси. Ако сгреши, щеше да научи много скоро. Ако е прав, навярно никога нямаше да го докаже.

По-нататъшните логически схеми и подреждането на възможностите на бъдещето бяха безсмислени. По този начин щеше да обикаля непрекъснато в затворен кръг. Дойде мигът, когато трябваше да се вслуша в гласа на собственото си убеждение.

Той се взря в спокойния и твърд поглед на Кук, дошъл от вековете.

— Съгласен съм с вас, капитане — прошепна. — Човешкият род трябва да живее с чиста съвест. Каквото и да казват онези от Меркурий, не всичко се състои в това да оживееш.

Той натисна бутона за връзка с командния пулт и каза бавно:

— Лейтенант Родриго, искам да поговорим.

След това затвори очи, постави палците си зад ограничителните ремъци на стола и се приготви за няколко минути пълна почивка. Навярно щеше да мине доста време, преди да може да си я позволи отново.