Артър Кларк
Среща с Рама (22)

22. По Цилиндричното море

Когато те стигнаха подножието на стълбището, очакваше ги нова изненада. Отначало им се стори, че нещо е преминало през лагера, разхвърляло е цялото снаряжение и дори е събрало и отмъкнало нанякъде по-дребните предмети. След кратък оглед обаче тревогата им се замени с досада, раздразнение и дори неудобство.

Виновник бе само вятърът. Преди да тръгнат, те бяха вързали всички незакрепени предмети, но по всяка вероятност някои от въжетата не са издържали на особено силните пориви. Минаха няколко дни, преди да съберат цялото си имущество.

Други по-големи промени не личаха. След краткотрайните пролетни бури се върна дори и тишината на Рама. А някъде в края на равнината бе спокойното море, очакващо първия кораб след милиони години.

— Не трябва ли някой да стане кръстник на новия кораб с бутилка шампанско?

— Дори и да имахме на борда, нямаше да допусна такова престъпно разхищение. И без това е вече късно. Нали го пуснахме.

— Поне може да се държи на вода. Ти спечели облога, Джими. Ще оправя всичко, след като се върнем на Земята.

— Трябва да му сложим име. Имате ли идеи?

Обектът на тези окуражителни коментари се намираше до самите стъпала, които водеха в Цилиндричното море. Това бе малък сал, построен от шест празни варела, захванати с лека метална рамка. Цялата енергия на екипажа в продължение на няколко дни бе използувана за неговия монтаж в лагер Алфа и превозването му на десет километра през равнината върху разглобяеми колела. Но цялата игра не бе напразно.

Целта заслужаваше риска. Загадъчните кули на Ню Йорк, които блестяха открити на пет километра навътре, сякаш им се надсмиваха още от първите им стъпки в Рама. Никой не се съмняваше, че градът, или каквото и да бе той, е истинското сърце на този свят. Ако не успееха да направят нищо друго, те бяха длъжни да стигнат до Ню Йорк.

— Все още няма име. Капитане, какво ще кажете?

Нортън се засмя, после отведнъж стана сериозен.

— Намерих име. Наречете го „Резълюшън“.

— Защо?

— Така се е казвал един от корабите на Кук. Името е хубаво. Дано го оправдае.

Всички се умълчаха. След малко сержант Барнис, която бе лично отговорна за проекта, попита за трима доброволци. Присъствуващите до един вдигнаха ръка.

— Съжалявам, но имаме само четири спасителни ризи. Борис, Джими, Питър, вие сте плавали малко на Земята. Нека го опитаме.

За никого не бе странен фактът, че за операцията отговаряше сержанта. Руби Барнис единствена от всички на борда имаше капитански диплом; това реши въпроса. Тя бе управлявала състезателни тримарани през Тихия океан и няколко километра абсолютно спокойна вода не бяха никакво предизвикателство към нейното умение.

Тя бе взела твърдо решение за това пътуване още в мига, когато зърна морето за първи път. Нито един моряк не бе заставал срещу нещо по-невероятно през хилядите години, откакто човек бе стъпил във водите на своя собствен свят. Едно малко, глупаво стихче се въртеше в главата й през последните дни и тя не можеше да се освободи от него: „Да преплавам Цилиндричното море…“ Ето, точно това щеше да стори.

Нейните пасажери се настаниха в импровизираните седалки и Руби дръпна ръчката. Двайсеткиловатовият мотор забръмча, верижните предавки към редуктора се завъртяха лудо и „Резълюшън“ се понесе напред под възторжените възгласи на зрителите.

Руби се надяваше да достигне петнайсет километра в час с този товар, но трябваше да се задоволи с малко повече от десет. Отмериха половинкилометрово трасе покрай прага; изминаха го в двете посоки за пет минути и половина. Ако се спаднеше времето за обръщане, оставаха чисти дванайсет километра в час и тя бе напълно доволна от постигнатото.

Трима енергични гребци, подпомогнати от нейното по-умело весло, можеха спокойно да достигнат една четвърт от тази скорост дори и без двигател. Така че и при повреда в мотора те щяха да се върнат обратно на брега след няколко часа. Акумулаторите, предназначени за работа при тежки условия, имаха достатъчно енергия за околосветска обиколка, но тя носеше още два резервни, за да бъде съвсем сигурна. А сега, след като мъглата бе се отдръпнала напълно, дори и предпазлива мореплавателка като Руби бе готова да тръгне без компас.

Тя стъпи на брега и поздрави стегнато:

— Сър, първото пътуване на „Резълюшън“ приключи успешно. Чакам вашите нареждания.

— Много добре, адмирале. Кога ще бъдете готова за отплаване?

— Веднага след като натоварят запасите на борда и капитанът на пристанището разреши да излезем в морето.

— Тогава тръгваме на разсъмване.

— Тъй вярно, сър!

На картата пет километра водно пространство не изглеждат много, но когато човек е посред тях, всичко е съвсем различно. Бяха изминали само десет минути от тръгването и петдесетметровият праг на северния континент им се струваше съвсем далечен. Изненадващото бе, че тайнственият Ню Йорк изглеждаше, кажи-речи, толкова недосегаем, колкото и преди.

Те почти не обръщаха внимание на сушата през по-голямата част от времето, тъй като чудото на морето бе ги завладяло. Нямаше ги вече нервните шеги от началото на пътешествието. Новото усещане бе смайващо.

Нортън си каза, че всеки път, когато Рама му се струваше вече познат, той му поднасяше нещо ново и необикновено. „Резълюшън“ бръмчеше уверено напред, но чувството, че са уловени в браздата на някаква гигантска вълна, която извива от двете им страни, изправя се отвесно и увисва, докато двата й края се съберат във водна дъга на шестнайсет километра над главите им, не напускаше пътниците. Независимо от доводите на разума и логиката никой от тях не успяваше да се освободи от впечатлението, че всеки миг тези милиони тонове вода ще се сринат от небето.

Но те се чувствуваха бодри; мислеха за опасност, която в действителност не съществуваше, ако, разбира се, морето не бе им приготвило други изненади.

Макар и малка, такава вероятност съществуваше, защото предположението на Мърсър, че водата не е вече безжизнена, бе правилно. Във всяка лъжичка от нея се намираха хиляди кълбовидни едноклетъчни микроорганизми, подобни на най-ранните форми на планктона, който е живял в океаните на Земята.

Но помежду им имаше смайваща разлика. Тези микроорганизми нямаха ядро; липсваха им още много черти, характерни за най-първичните форми на земния живот. Лаура Ърнст, която сега бе едновременно корабен лекар и научен работник, посочи, че въпреки незначителния им брой те допринасят за нарастване на атмосферата на Рама. Но наместо хиляди, те трябваше да бъдат милиарди.

Тя откри по-късно, че микроорганизмите бързо намаляват за разлика от първите часове на изгрева на зората, когато трябва да са били много повече. Сякаш животът бе избухнал с кратък взрив, в който цялата праистория на Земята е протекла трилиони пъти по-бързо. Навярно той бе се изчерпал вече; сега микроорганизмите се разпадаха и връщаха обратно в морето запасите си от химически вещества.

Доктор Ърнст бе предупредила мореплавателите:

— Ако трябва да се спасявате с плуване, затваряйте си устата. Няколко капки не са опасни, стига да ги изплювате веднага. Но всички тези странни металоорганични соли образуват порядъчно силен отровен комплекс, а аз нямам никакво желание да се занимавам с търсене на противоотрова.

За щастие подобна опасност бе малко вероятна. „Резълюшън“ щеше да остане на вода дори ако два от варелите в едната или другата страна бъдат повредени. (Когато казаха това на Калвърт, той измърмори мрачно: „Не забравяйте «Титаник!»“) В най-лошия случай грубите, но надеждни спасителни ризи щяха да държат главите им над водата. Макар че доктор Ърнст не бе склонна да даде категорично мнение, тя считаше, че няколко часа във водата нямаше да се окажат фатални, но не го препоръчваше.

След двайсет минути уверен ход напред Ню Йорк не им изглеждаше вече като далечен остров. Бе станал действителност; онези подробности, които досега бяха гледали само през телескопа и на увеличени снимки, се оказаха огромни, масивни сгради. Те долавяха съвсем ясно, че централната му част се повтаря три пъти подобно на толкова много неща в Рама. Тя включваше три еднакви кръгови комплекса от надстройки, които изникваха от дълга, елипсовидна основа. На снимките, направени от централната база, се виждаше, че всеки от комплексите е разделен на три еднообразни дяла, подобно на торта, нарязана на три равни сектора през сто и двайсет градуса. Това щеше да опрости твърде много задачата им — достатъчно бе да разгледат една девета част от Ню Йорк, за да го познават целия. Въпреки всичко начинанието им се струваше колосално. Площта, която трябваше да обходят, бе най-малко един квадратен километър, осеян със сгради и съоръжения; някои от тях се извисяваха стотици метри във въздуха.

Изглежда рамианите бяха довели до високо съвършенство изкуството да утрояват всичко. За това говореха и системата от въздушни шлюзове, и стълбищата, и изкуствените слънца. А на най-важните места бяха направили още една крачка напред. Ню Йорк бе пример на тройно утрояване.

Руби насочваше „Резълюшън“ към централния комплекс, където поредица от стъпала се издигаше от водата към стената или дигата, опасваща острова. Виждаше се дори и удобно разположен стълб за привързване на плавателни съдове. Руби се развълнува, след като го забеляза. Сега тя нямаше да се успокои, докато не открие поне един от корабите, с които рамианите са плавали по тяхното необикновено море.

Нортън се готвеше да стъпи пръв на брега. Той се обърна към тримата си спътници и каза:

— Чакайте на кораба, докато се изкача на стената. След като махна с ръка, Питър и Борис ще се присъединят към мене. Руби, ти оставаш на кормилото, за да можем да потеглим веднага в случай на нужда. Ако с мен се случи нещо, докладвайте на Карл и изпълнявайте неговите нареждания. Действувайте, както намерите за добре, но без излишен героизъм, ясно ли е?

— Да, капитане. На добър час!

Командирът Нортън не вярваше в добрата съдба; той никога не се залавяше с нещо, преди да провери всички подробности и да си осигури път за изтегляне. Но ето че Рама го принуждаваше да наруши някои от своите скъпоценни правила. Тук почти всичко бе непознато така, както Тихият океан и Големият бариерен риф са били чужди за неговия любим герой преди три века и половина. Е, нямаше да е зле да се възползува и от късмета, стига да е пръснат наоколо.

Стълбището бе съвсем еднакво със стъпалата в другата страна на морето, откъдето приятелите му без съмнение гледаха право към него през телескопите си. Думата „право“ бе напълно точна сега, тъй като само в тази посока, успоредна на оста на Рама, морето бе съвсем равно. Може би това определение бе вярно само за него от всички водни масиви във вселената, тъй като в останалите светове моретата и езерата трябва да следват тяхната повърхност, която е равномерно извита във всички посоки.

— Наближавам върха — докладва Нортън; знаеше, че едновременно със записа думите му ще стигнат до напрегнатия слух на неговия старши помощник, който чакаше на пет километра оттук. — Все още напълно спокойно. Нормална радиация. Държа брояча над главата си, в случай че тази стена е щит за нещо. Ако от другата страна има враг, той ще стреля най-напред в него.

Разбира се, че той се шегуваше. И все пак не виждаше смисъл да оставя каквото и да е на случайността, след като бе толкова лесно да го избегне.

Достигна до последното стъпало и видя, че плоският отгоре насип е широк около десет метра. От другата страна редуващи се площадки и стълбища водеха до разположеното на двайсет метра по-долу ниво на града. Всъщност той стоеше върху една висока стена, която ограждаше Ню Йорк от всички страни, и можеше да го гледа, сякаш бе на трибуна.

Многообразието на гледката почти зашеметяваше; най-напред той обхвана цялата панорама с камерата. След това размаха ръка към своите спътници и съобщи по радиото към другата страна на морето:

— Никаква активност; всичко е спокойно. Хайде, качвайте се — ще започнем проучването.