Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (8)

Осма глава

Джил си внушаваше, че Бен просто е подгонил още някаква следа и е забравил да й каже. Но така и не успя да си повярва. Бен дължеше отчасти успеха си като журналист на вниманието към хората. Не забравяше ничий рожден ден и по-скоро би се забавил с изплащането на комарджийски дълг, отколкото да не остави бележка с няколко сърдечни думи. Независимо накъде е отпрашил и колко е бързал, пак щеше да отдели две минути да й се обади, та ако ще и от аероколата.

Трябваше да е оставил съобщение за нея! През обедната почивка Джил пак се обади в офиса му и отново поговори с неговия помощник и документатор Оскар Килгален, който настояваше, че няма нищо за нея и досега.

— А каза ли кога ще се върне?

— Не. Но той винаги оставя резервни коментари, за да пълним рубриката при такива изненади.

— Ами… добре де, откъде се обади все пак? Или вече си пъхам носа в чужди работи?

— В никакъв случай, госпожице Бордмън. Не ми се е обаждал. Получих факс, изпратен от „Паоли“ във Филаделфия.

Ще не ще, Джил трябваше да се задоволи с това. Почти не хапна, докато седеше в стола за сестрите. Повтаряше си, че едва ли се е случило нещо лошо… А и нали не беше влюбена в този глупчо…

— Ей, Бордмън! Стига си бълнувала наяве!

Джил се сепна. Гледаше я Моли Уилрайт, диетичката на тяхното крило от болницата.

— Извинявай, отнесох се.

— Попитах те: „Откога на вашия етаж приемате болни на държавна издръжка в луксозните стаи?“

— Не правим такива неща.

— А К-12 не е ли на вашия етаж?

— К-12 ли? Че жената там не е някоя просякиня. Толкова е богата, че си позволява да наема лекар, за да проверява дали диша.

— Ха! Доста неочаквано трябва да е сложила ръка на пачката. От седемнадесет месеца беше настанена при бедняците в старческото отделение.

— Сигурно бъркаш нещо.

— А, не, не допускам грешки в моята кухня. Голяма главоблъсканица е да й сложиш някакво ядене на подноса — без мазнини, като не забравяш и дългия списък от алергии, пък и трябва да й разтваряме лекарствата в храната, иначе не ги иска. Повярвай ми, миличка, личната диета понякога е като отпечатък от пръст — не можеш да я сбъркаш с друга. — Уилрайт стана. — До скоро, душичке, трябва да бягам.

— Какви ти ги плещеше Моли? — полюбопитства друга от сестрите.

— Нищо особено. Някакво недоразумение.

На Джил й хрумна, че може да открие Човека от Марс по поръчките в диетичната кухня, но веднага заряза тази идея. Щяха да минат дни, докато се отбие във всяка кухня. Още като военна болница в някогашните времена на войни по моретата, „Бетесда“ е била огромна. А откакто я поело Министерството на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, разраснала се страховито. Сега беше под федерално управление и приличаше на малък град.

Само че имаше нещо необичайно в случката с госпожа Банкърсън. Болницата приемаше за лечение всякакви пациенти — богати частни лица, високопоставени чиновници или пък пълни несретници. На етажа на Джил обикновено настаняваха държавниците и луксозните стаи бяха запазени за големци с не по-нисък ранг от федерален сенатор. Твърде рядко се случваше частно лице да попадне тук.

Но може би в другите отделения е препълнено и затова не са намерили стая за госпожа Банкърсън. Да, това трябва да е.

След обяда Джил нямаше време да умува над случая, защото не й остана време от грижи с новопостъпили пациенти. И не след дълго се наложи да намери подвижно легло за тежък случай. Според правилата трябваше да се обади в склада… само че той бе разположен в подземие но почти половин километър оттук, а Джил нямаше време. Спомни си, че е виждала едно в чакалнята за сътрудници на големите клечки, прилепена към К-12. Нали каза на онези морски пехотинци да не сядат на леглото? Явно е била забутано там, когато са докарали водното легло за Смит.

И вероятно още беше там… значи можеше да го вземе веднага.

Вратата се оказа заключена и резервният ключ изобщо не помогна. Тя си напомни да извика някой от техниците и мина откъм стаята за наблюдение на пациента, за да попита лекаря при госпожа Банкърсън дали й разрешава да използва забравеното легло.

Все същия — доктор Бръш. Не беше от местните стажанти или ординатори. Повикал го доктор Гарнър, който лекувал старицата. Бръш се обърна към нея.

— Госпожице Бордмън! Точно вие ми трябвате!

— Но защо не ми позвънихте? Как е вашата пациентка?

— Тя си е добре — увери я мъжът, но все пак се озърна към екрана, — обаче аз не съм.

— Лошо ли ви е?

— Не, трябват ми пет минутки да се облекча. Сестра, можете ли да ми отделите толкова? И да не се разприказвате?

— Защо не. Позволявате ли да се обадя оттук на помощничката си?

— Не! — припряно отказа Бръш. — Щом изляза, заключете вратата и не отваряйте, докато не почукам ето така: „Та-та, та-та-та!“. Нали ще ми услужите?

— Добре, докторе — колебливо отвърна Джил. — Искате ли да направя нещо за вашата пациентка?

— Не, не, само ще си седите и ще я наблюдавате на екрана. Не я безпокойте.

— Добре, но къде ще бъдете, ако нещо се случи? В почивната стая за лекари?

— Отивам до мъжката тоалетна в другия край на коридора. И стига толкова въпроси, че едва се стискам!

Той побърза да излезе и Джил заключи вратата. Взря се внимателно в екрана, показващ жената, после погледът й пробяга по датчиците на различните уреди. Старицата спеше, пулсът й беше силен, дишането — нормално и равномерно. Сестрата се чудеше защо ли наблюдават пациентката, сякаш е на смъртния си одър.

Реши да провери дали подвижното легло още си е на мястото. Е, нямаше да спази заповедта на доктор Бръш, но пък и изобщо нямаше да безпокои поверената му дама. Все можеше да мине през стая, без да събуди пациент! Освен това още преди години бе установила, че лекарите не ги боли от ставащото зад гърбовете им. Отвори вратата тихо и влезе.

Увери се, че госпожа Банкърсън се е унесла в типичния за слабоумните дълбок сън. Джил пристъпи безшумно към чакалнята. И тази врата беше заключена, но този път ключът й послужи.

Видя, че подвижното легло още е тук. И едва тогава забеляза, че стаята е заета — Човека от Марс се бе разположил в кресло и прелистваше илюстрована книжка.

Смит вдигна глава към нея и я дари с лъчезарната усмивка на зарадвано бебе. Джил едва се задържа на краката си. Валънтайн Смит — в тази стая? Не може да бъде! Нали са го преместили, имаше го и в дневника…

После грозните, неумолими факти сякаш се подредиха на опашка, за да се изнижат през ума й… фалшивият „Човек от Марс“ по стереото… старицата, беряща душа, но през това време прикриваща присъствието на още един пациент… и вратата, която не успя да отключи… Като в кошмар си представи как „месарската кола“ тихо напуска болницата някоя нощ и никой не знае, че под покривалото има два трупа вместо един.

Веднага се уплаши, защото съзнаваше какво заплашва всеки, натъкнал се на тайната. А Смит се надигна тромаво от креслото, протегна й ръце и промълви:

— Воден брат!

— Здрасти. Ъ-ъ… как си?

— Добре. Щастлив. — Добави нещо гърлено, сякаш се давеше, но се усети и изрече старателно: — Ти си тук, брат мой. Беше далеч. Сега си тук. Пия до насита от тебе.

Джил беше безпомощна в бъркотията на разкъсващите я чувства — душата й се сгря, но в същото време се уплаши до вцепенение, че ще я заварят тук. Смит не забелязваше нищо.

— Виждаш ли? Ходя! — похвали се ликуващо. — Ставам силен.

Направи няколко крачки и спря, засмян и задъхан. Сестрата се усмихна насила.

— Напредваме значи? Точно така, трябва да станеш по-силен! Но аз ще си вървя… минах само за малко, да видя как си.

Лицето му се сгърчи страдалчески.

— Не си отивай!

— О, не мога да остана!

— Обидил съм те. Не знаех — с мъка промълви Смит.

— Да си ме обидил ли? Ами, няма такова нещо! Но трябва да си вървя и то веднага!

Всякакво изражение изчезна от лицето му и той по-скоро настоя, а не помоли:

— Вземи ме със себе си.

— Какво? Не, не мога. И е крайно време да изляза оттук. Чуй ме — не казвай никому, че съм идвала. Моля те!

— Да не казвам, че моят воден брат е идвал?

— Точно така. Никому нито дума. Аз, такова… пак ще дойда. А ти бъде добро момче, чакай и не ме издавай.

Смит се помъчи да разбере и я погледна кротко.

— Ще чакам. И няма да те издам.

— Чудесно!

Джил вече се питаше как ще успее да спази обещанието си. Чак сега в съзнанието й изплува очевидният факт, че „повредената“ ключалка е съвсем наред — просто вратата откъм коридора беше залостена. Но в болниците всички врати с резета, като на баните, бяха направени така, че да се отключват отвън — заради прищевките на неуравновесени пациенти. А тук заключената врата не позволяваше на Смит да излезе, резето пък, каквото не използваха в болницата, не допускаше никой да влезе отвън.

Джил махна резето.

— Ти само чакай, а аз ще дойда пак.

— Ще съм в очакване.

Когато се върна в наблюдателната стая, чу настойчиво ритмично почукване — сигнала на Бръш. Побърза да му отвори.

Той нахлу и се сопна грубо:

— Сестра, къде бяхте? Почуках три пъти!

Той впи подозрителен поглед в междинната врата.

— Видях, че пациентката ви се обърна настрани — излъга тя светкавично. — Наместих й възглавницата по-удобно.

— По дяволите, помолих ви само да я наблюдавате!

Джил внезапно долови страха на този мъж и се впусна в контраатака.

— Докторе — изсъска вледеняващо, — не нося отговорност за вашата пациентка. Но след като решихте да ми я поверите за малко, направих каквото ми изглеждаше необходимо. Щом се съмнявате в преценката ми, нека се допитаме до завеждащия отделението.

— Ъ? О, не, оставете това.

— Настоявам, господине. На такава преклонна възраст жената може да се задуши от позата си на водното легло. Някои медицински сестри понасят какви ли не приказки от лекарите, но аз не съм от тях. Да отидем при завеждащия!

— Какво говорите? Госпожице Бордмън, просто си изкарах яда на вас, без да помисля. Моля за извинение.

— Това е достатъчно, докторе — надменно изрече Джил. — Желаете ли още нещо от мен?

— Ами, не. Благодаря, че ме заместихте. Само че… Не споменавайте за това, бива ли?

— Нямам такова намерение.

„Можеш и живота си да заложиш на това! Но какво да правя сега? Ох, защо Бен не е в града?“

Тя се върна зад бюрото си и се престори, че преглежда разни книжа. Все пак се сети да се обади в склада за подвижно легло. Измисли някаква задача за помощничката си и я отпрати, за да помисли на спокойствие.

Къде ли беше Бен? Ако можеше да се свърже с него, би си взела десетминутна почивка, за да се обади от обществен автомат и да прехвърли грижите на неговите широки рамене. Но, мътните го взели, той се размотаваше незнайно къде и я оставяше да си блъска главата.

А дали?… Тревогата най-после се надигна от подсъзнанието й. Бен не би се втурнал по други следи, без да й каже как е минал опитът му да се срещне с Човека от Марс. Тя имаше поне това право като негова съучастничка — а Бен винаги играеше честно.

Сякаш чу думите му отново: „Ако нещо се обърка, искам ти да си ми скритият коз… Сладурче, не се ли чуем скоро, сама ще се оправяш…“

Тогава просто ги пусна покрай ушите си, защото не й се вярваше нещо лошо да сполети Бен. Но сега си спомни. За всеки човек настъпва миг, когато е изправен пред избора дали да рискува „своя живот, богатство и свещена чест“ за нещо с твърде съмнителен благополучен край. Джил Бордмън прие предизвикателството и взе своето решение в три часа и четиридесет и седем минути следобед.

 

 

Когато Джил излезе, Човека от Марс се върна в креслото. Не взе отново книжката, а просто остана да чака по начин, който можеше да бъде описан и като „търпелив“, само защото човешкият език няма как да обхване марсианските възгледи. Застина напълно неподвижен, отдал се на тихо щастие, защото неговият воден брат каза, че ще дойде пак. Беше готов да чака няколко години, без да прави нищо, без да помръдне.

Нямаше ясна представа колко време е минало, откакто сподели водата с новия си брат. Това място не само бе странно разкривено в пространството и времето, но и Смит още не успяваше да грокне поредиците от гледки и звуци. Освен това културата, която попи в своето гнездо, представяше времето коренно различно от човешките идеи. Разликата се дължеше не само на по-продължителния живот, измерен в земни години, но и на основите на мисълта. Израз като „По-късно е, отколкото си мислиш“ е невъзможен в марсианския. Както и „Който бърза, бавно стига“, но по съвсем друга причина. Първият, защото е немислим, вторият — защото марсианците нямат нужда да изричат нещо толкова просто. Все едно да подсетиш рибата, че трябва да се къпе. Но „Както е било в Началото, така е и сега, така ще е завинаги“ е толкова марсианско по същината си, че е по-лесно да се преведе като „Две плюс две прави четири“… обаче това на свой ред съвсем не е очевидна истина на Марс.

Смит чакаше.

Бръш надникна. Пациентът не помръдна и лекарят излезе.

Когато Смит чу стърженето на ключ във вратата към коридора, той си припомни, че бе чул същия звук малко преди идването на неговия воден брат, така че промени обмяната на веществата си, за да е готов. Изуми се, когато Джил се вмъкна в стаята, защото досега не подозираше наличието на врата. Но грокна това веднага и се отдаде на радостната пълнота, възможна само в присъствието на съгнездници, водни братя и (при определени обстоятелства) на Старите.

Но радостта му помръкна, когато разбра, че неговият воден брат не я споделя. Напротив, изглеждаше толкова разстроен, колкото е възможно само за същество, готово да се обезтелеси заради срамен недостатък или провал. Но Смит вече бе осъзнал, че хората успяват да понесат немислим товар от чувства, без да умрат. Неговият брат Махмуд се подлагаше на духовни терзания пет пъти дневно и не само не се откъсваше от живота, но подтикваше и него да изпитва същите мъки, защото били задължителни. А неговият брат капитан Ван Тромп страдаше от непредсказуеми ужасни гърчове, всеки от които, според понятията на Смит, трябваше да доведе да незабавно обезтелесяване, за да бъде прекратено противоречието… но доколкото му беше известно, неговият брат още пребиваваше в тялото си.

Затова престана да отделя внимание на пренапрегнатите нерви на Джил, която бутна в ръцете му един вързоп.

— Хайде, навличай това. По-бързо!

Смит пое вързопа и зачака. Джил го изгледа и каза:

— Ох, Господи, добре! Свали си дрехите и ще ти помогна.

Наложи се и да го съблече, и да го облече. Той носеше болнична нощница, халат и чехли, не защото искаше, а защото му казаха, че трябва да е така. Вече се справяше някак с дрехите, но твърде бавно според Джил. Затова тя набързо ги смъкна от тялото му. Беше медицинска сестра, а той си нямаше представа от забраните, наложени от свенливостта (и не би ги проумял). Не ги забавиха нелепи притеснения. Смит беше очарован от изкуствената кожа, която Джил нахлузи на краката му. Не му остана време да я одобри и съхрани в съзнанието си, защото Джил направо залепи чорапите за бедрата му, за да не губи време с глупости като жартиерите. Сестринската униформа, в която го облече, бе взела назаем от една доста едра колежка — обясни й, че нейна братовчедка щяла да се предрешава за маскарад. Наметна покривало около врата му и прецени, че е скрила повечето опасни белези… е, поне донякъде. С обувките имаха затруднения — не пасваха добре на краката му, а Смит се справяше трудно със земното притегляне дори бос.

Все пак маскировката беше донякъде успешна. Накрая Джил нагласи на главата му сестринска касинка.

— Косата ти не е много дълга — каза неспокойно, — но сега много момичета се подстригват късо. Дано номерът мине.

Смит не отвърна нищо, защото не разбра забележката й напълно. Опита се да помисли, че косата му пораства, но прецени, че ще му трябва още немалко време, за да успее.

— А сега ме слушай внимателно — настоя Джил. — Каквото и да стане, не продумвай! Разбра ли ме?

— Да не говоря. Аз няма да говоря.

— Само върви до мен, аз ще те водя за ръка. Ако знаеш някакви молитви — моли се с цялата си душа!

— Да се моля?

— Няма значение. Ела с мен и не си отваряй устата.

Тя отвори вратата, огледа коридора и изведе Смит.

Той се обърка от множеството странни форми. Препъваше се сляпо, а очите и останалите му сетива почти прекъснаха връзката си със съзнанието, за да го предпазят.

Стигнаха до края на коридора и Джил го дръпна към странична подвижна пътечка. Той се олюля и щеше да падне, ако тя не го беше хванала. Една санитарка се загледа след тях и сестрата изруга тихичко… после много внимателно му помогна да се махнат от пътечката. Качиха се с асансьор до покрива, защото Джил съвсем не беше сигурна, че Смит ще издържи на ускорението във „вихрения тунел“.

Горе имаше още една малка криза, за която Смит изобщо не научи. Преживяваше остро удоволствие от небето, което не бе виждал, откакто напусна Марс. Това небе беше ярко, разноцветно и весело. Иначе казано — типичен мрачен ден за Вашингтон. А Джил се оглеждаше за въздушно такси. На покрива беше пусто, както се надяваше, защото сестрите от предишната смяна вече пътуваха към домовете си, а и следобедните посетители си бяха отишли. Но нямаше и свободни аероколи. Не искаше да рискува с аеробус.

Тъкмо се престраши да повика такси, когато едно се насочи към площадката за кацане. Тя подвикна на разпоредителя:

— Джек, за кого е?

— Повиках го за доктор Фипс.

— Ох, да му се не види! Джек, ще ми намериш ли едно, ама по-бързичко? Това е братовчедка ми Медж, работи в южното крило. Има остър ларингит и не бива да стои на този вятър.

Разпоредителят се почеса по темето.

— Ами… щом е за вас, госпожице Бордмън, качете се в това, пък ще повикам друго за доктор Фипс.

— Джек, ти си истинско съкровище! Медж, не говори, аз ще му благодаря. Съвсем прегракна, горкичката, ще я загрея малко с горещ ром.

— Сигурно ще помогне. Майка ми разправяше, че нямало нищо по-добро от бабините лекове.

Той се пъхна в кабината и набра по памет адреса на Джил, после им помогна да се качат. Сестрата се постара да се изпречи между него и Смит, за да не забележи Джек колко невеж е Човека от Марс и за най-простите неща.

— Благодаря ти, Джек. Много ти благодаря! — Таксито излетя и тя си пое дъх. — Вече можеш да говориш.

— Какво трябва да кажа?

— А? Каквото искаш.

Смит се замисли над щедрата покана, изискваща достоен отговор, подходящ между братя. Сети се за няколко, но ги отхвърли, защото не можа да ги преведе и се спря на един, който дори в тази странно плоска реч би предал частица от топлото сближаване, на което се радваха братята.

— Дано нашите яйца споделят едно и също гнездо.

Джил изглеждаше стъписана.

— Моля? Какво каза?

Смит отново почувства унинието от неуспеха си да отговори уместно и реши, че грешката е негова. Каза си печално, че непрекъснато предизвиква превъзбуда у тези същества и то когато целта му е единението. Опита отново, като прерови оскъдния си запас от думи, за да обгърне в тях мисълта си по друг начин.

— Моето гнездо е твое, а твоето е мое.

Този път Джил се усмихна.

— Колко си мил! Скъпи, не съм сигурна дали те разбрах, но толкова учтиво предложение не съм чувала отдавна. — Помълча и добави: — Но в момента сме затънали до гушата в неприятности, затова нека оставим приятните моменти за по-нататък.

Смит едва ли я разбра по-добре, отколкото тя него, но долови по-светлото настроение на своя воден брат и схвана предложението да изчакат. А чакането му се отдаваше без усилие. Облегна се на седалката и преживя удоволствието, че вече всичко е добре в отношенията с водния му брат. Наслаждаваше се на гледката. За пръв път виждаше околността, богата на безброй неща, които му предстоеше да грокне. Хрумна му, че умереността, присъща за неговия дом, не допускаше такова радостно съзерцание на онова, което беше между две събития. Това почти го подтикна към сравнение между човешкия и марсианския светогледи, което не беше в полза на Старите, но съзнанието му не допусна подобна ерес.

Джил си мълчеше и размишляваше усилено. Внезапно забеляза, че таксито наближава дома й… и се сети, че за нищо на света не биваше да остават там, където би ги потърсил всеки, щом стане ясно кой е помогнал на Смит да избяга. Нищичко не знаеше за похватите на полицията, но предполагаше, че е оставила предостатъчно отпечатъци от пръстите си в стаята, а и мнозина ги видяха на тръгване. Не беше изключено (чувала бе хората да разправят) някой техник да провери записа в таксито и да установи откъде докъде са били последните му курсове.

Припряно натисна бутона за изтриване на командата. Аероколата напусна разрешения маршрут и се издигна в режим на очакване. Но къде можеха да отидат? Къде да скрие голям мъж, който прилича на полуидиот и не е в състояние да се облече самостоятелно… при това е най-търсеният човек по цялото земно кълбо? Ох, само Бен да беше тук? Бен… къде си?

Без никаква надежда набра номера на дома му. За миг се ободри, когато чу мъжки глас, но й отговори неговият помощник.

— Извинете, господин Килгален. Обажда се Джил Бордмън. Май се сбъркала номера.

— Не сте. Уредих да прехвърлят обажданията в офиса, когато господин Какстън отсъства повече от денонощие.

— Значи още не се е появил?

— Така е. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, с нищо. Господин Килгален, не е ли странно Бен да изчезне? Не се ли безпокоите?

— Моля? Не, не виждам нищо тревожно. В съобщението по факса пишеше, че не знаел колко ще се забави.

— Но това не е ли необичайно?

— В никакъв случай, като си припомним с какво се занимава господин Какстън.

— Е, аз поне си мисля, че има нещо твърде неприятно в отсъствието му! Струва ми се, че не е зле вече да уведомите когото трябва. Би трябвало да разтръбите това до всички новинарски агенции в страната… не, в целия свят!

Макар че в таксито нямаше екран, Джил усети как Оскар Килгален се намуси.

— Боя се, госпожице Бордмън, че се налага да следвам точно указанията на работодателя си. Ъ-ъ… простете ми за забележката, но винаги се намира по някоя „близка приятелка“, която го търси упорито при всяко негово отсъствие.

Поредната мацка, която се опитва да му надене доживотните окови, изтълкува си Джил ядосано… а тоя тиквеник си мисли, че и аз съм от тях. Отказа се от идеята да моли Килгален за помощ и прекъсна разговора.

Къде да отидат? Хрумна й едно решение на проблема. Щом Бен го няма (и може би властите имат пръст в изчезването му), едва ли биха се сетили да търсят Смит в апартамента му… освен ако вече знаят за връзката й с Какстън, но не й се вярваше.

Можеха да изровят нещо за хапване от кухничката, а и там щеше да намери дрехи, за да облече своето „дебилче“. Набра адреса на Бен и таксито се понесе по новия маршрут.

Пред вратата Джил почти напъха лицето си в заглушаващата зона и прошепна:

— Картаген трябва да бъде разрушен!

Нищо. „По дяволите!“, възкликна тя на ум. „Променил е кода!“ Коленете й омекнаха, стараеше се да не поглежда Смит. После отново заговори пред микрофона. Същата система отваряше вратата или известяваше за посетители. Тя се представи, за да използва дори нищожния шанс Бен да се е върнал.

— Бен, Джил е.

Вратата се прибра в стената.

Щом влязоха, върна се на мястото си. Джил за миг помисли, че ги е пуснал домакинът, но после се сети, че без да иска, е налучкала новата комбинация за ключалката… нещо като комплимент, но би си го спестила с удоволствие, за да не преживее моментната уплаха.

Смит стоеше кротко до ливадката и зяпаше. Мястото беше толкова непознато, че не би се надявал да го грокне бързо, но веднага изпита удоволствие. Не беше толкова вълнуващо като движещото се място, където бяха доскоро, но повече подхождаше някой да съхрани себе си в него. Взря се с интерес в панорамния прозорец, но не го разпозна, а прие, че е жива картина като онези у дома… в стаята му в „Бетесда“ липсваха прозорци, така че той нямаше и понятие какво е това.

Отбеляза с одобрение съвършеното подобие на перспектива и движение в „картината“ — сигурно я бе създал някой велик творец. Досега нищо не му подсказваше, че тези хора познават изкуството. Новото впечатление му позволи да ги грокне по-добре и душата му се сгря.

Някакво движение привлече погледа — неговият брат сваляше изкуствената кожа и „чехлите“ от краката си. Джил въздъхна и размърда пръсти в тревата.

— Божичко, как ме болят тия крака! — Забеляза, че Смит я зяпа със смущаващо бебешко изражение. — Направи и ти така. Ще ти хареса.

— Как да направя? — примигна той.

— Да, пак забравих. Ела тук, ще ти помогна. — Тя му свали обувките и смъкна чорапите. — Ето, по-добре ли си сега?

Смит зашава с пръсти по стръковете и попита объркано:

— Но това е живо?

— Ами да, живо си е, нали е истинска трева. Бен доста се изръси за ливадката. Това специално осветление му струваше повече от месечната ми заплата! Хайде, разтъпчи се да ти починат краката.

Смит не схвана почти нищо, но поне разбра, че тревата е живо същество и че е поканен да ходи по нея.

— Да тъпча живо? — попита с неописуем ужас.

— Че какво толкова? Няма да повредиш тревата. Създадена е точно за да замества килимите.

Смит бе принуден да си напомни, че един воден брат не би го подтикнал към злина. Вслуша се в поканата да се разтъпче… и откри, че е приятно, а живите същества не възразяват. Изостри чувствителността си до краен предел. Да, неговият воден брат беше прав — те бяха създадени за такова битие. Твърдо реши да ги съхрани в себе си и възхвали. Но това усилие приличаше на опита на човек да изтъкне достойнствата на канибализма… обичай, който за Смит беше напълно в реда на нещата.

Джил въздъхна.

— Стига забавления. Не знам докога ще бъдем в безопасност тук.

— Безопасност?

— Не бива да оставаме дълго. Може би вече проверяват всяка кола, напуснала болницата днес.

Тя се смръщи напрегнато. В нейното жилище не биваше да отиват, тук също не можеха да останат… а Бен каза, че искал да заведе Смит при Джубал Харшо. Но тя нито познаваше Харшо, нито имаше представа къде живее. Бил спомена, че е някъде в Поконос. Е, налагаше се да научи. Просто нямаше към кой друг да се обърне за помощ.

— Братко, защо имаш нещастие?

Джил се отърси от унеса и погледна Смит. Горкото детенце не подозираше колко са загазили! Опита се да погледне на нещата с неговите очи. Разбира се, не можа, но поне й стана ясно — той нямаше представа, че бягат от… от кого всъщност? От ченгетата? От болничната управа? Не беше съвсем сигурна какви закони вече е нарушила, но в едно не се съмняваше — опълчи се срещу Големите клечки, срещу Шефовете.

Как да обясни на Човека от Марс, че сама не знае какво им предстои? Имат ли полиция на Марс? През повечето време й се струваше, че като говори с него, все едно вика в кладенец.

Божичко, а кладенци имат ли си на Марс?

— Не се тревожи — помоли го сериозно. — Просто прави каквото ти казвам.

— Да.

Изречено с безгранично доверие — „да“ веднъж и завинаги. Внезапно Джил осъзна, че Смит би скочил и през прозореца, щом поиска това от него. Така беше. Щеше да скочи, да се наслаждава на всяка секунда от полета двайсетина етажа надолу и да приеме без огорчение или изненада обезтелесяването накрая. Нито пък би се замислил, че този скок ще го убие. Страхът от смъртта беше чужд за съзнанието му. Щом един воден брат е избрал за него този странен начин да се лиши от тяло, би го възхвалил и би се опитал да го грокне.

— Е, да не губим време. Трябва да намеря нещо за ядене, да те преоблека и да се махаме по-бързо. Сваляй тези парцали от себе си.

Тя отиде да огледа гардероба на Бен. Избра всекидневен костюм, барета, риза, бельо, обувки и се върна в хола. Смит се бе оплел като коте в прежда. Едната му ръка беше заклещена, а полата закриваше лицето му. Не се сети да свали покривалото за глава, преди да съблече останалото.

— Олеле! — изохка Джил и се втурна да помага.

Освободи го от сестринската униформа и я напъха в шахтата за боклук… по-късно щеше да плати на Ита Шиър, а засега не искаше ченгетата да открият издайническата следа.

— Добри ми момко, ще трябва да те изкъпем, преди да наденеш чистите дрехи на Бен. Съвсем са те занемарили ония типове. Ела с мен.

Опитът на медицинска сестра я бе направил равнодушна към неприятните миризми, но също така и фанатична привърженичка на водата и сапуна… а явно никой не се бе погрижил напоследък да изкъпе този пациент. Макар че Смит не смърдеше, напомняше й за кон след тежко състезание.

Той наблюдаваше с радост пълненето на ваната. И в банята на К-12 имаше вана, но Смит не знаеше предназначението й. Само понякога го изтъркваха с влажна гъба. Пречеше честото му оттегляне от света, подобно на вцепенение.

Джил пъхна пръст във водата.

— Добра е. Хайде, потапяй се — нареди му и си спечели недоумяващ поглед. — По-бързо! — добави тя рязко. — Влизай във водата.

Тези човешки думи вече се намираха в речника му и Смит направи каквото чу, разтърсван от чувства. Този брат искаше от него да потопи цялото си тяло във водата на живота! Досега не бе удостояван с такава чест. И доколкото знаеше, никой и никога не се е радвал на такава привилегия. Но вече започваше да разбира, че другите са по-близки с жизнетворящото вещество… не грокна този факт, но го прие.

Потопи несигурно единия си крак, после другия… и потъна изцяло.

— Ей! — кресна Джил и вдигна главата му над водата.

Втресе я, защото й се стори, че държи труп. Милостиви Боже! Нямаше как да се е удавил за броени секунди. Но все пак разтърси уплашено Смит.

— Събуди се! Хайде, да видя малко живот.

От много далеч Смит чу зова на своя брат и се върна. Изцъкленият блясък на очите му изчезна, пулсът му се ускори и той започна да диша.

— Добре ли си? — попита Джил.

— Аз съм много добре. Аз съм много щастлив… братко.

— Уплаши ме. Виж сега, не се потапяй пак целия. Просто седни удобно.

— Да, братко.

Смит изграчи някаква безсмислица, напълни шепа и поднесе водата към устните си, сякаш беше скъпоценност. Само докосна влагата и я поднесе на Джил.

— Ей, не се пие вода от ваната! И аз не искам!

— Да не пия?

Безпомощното му страдание достигна такава сила, че Джил се чудеше какво да направи. Наведе глава и едва опря устни в поднесения дар.

— Благодаря ти.

— Дано никога нямаш жажда!

— И аз се надявам никога да не ожаднееш. Но стига толкова. Ако искаш да пиеш, ще ти сипя в чаша. Не пий повече от тази вода.

Смит явно не възразяваше и се отпусна спокойно във ваната. Джил си напомни, че той никога не се е къпал така и не знаеше какво се очаква от него. Можеше да го научи… но пилееха ценно време.

Е, какво пък! Съвсем не беше неприятно като грижите за хигиената на психиатричните пациенти. Беше си намокрила ръкавите на блузата до раменете. Съблече я и я изтръска. Огледа удобната си къса пола. Не се мачкаше, но имаше ли смисъл да я мокри? Сви рамене и дръпна ципа. Остана по бикини и сутиен.

Смит я зяпаше с любопитството на невръстно дете. Джил с учудване усети как бузите й се сгряха. Смяташе, че не страда от глупава свенливост. Изведнъж си спомни, че отиде на първия гол купон край басейн още петнайсетгодишна. Но този бебешки поглед я притесняваше. Реши да се примири с подгизналото бельо, вместо да избере по-практичната възможност.

Прикри неудобството си зад сърдечността.

— Хайде сега да те изтъркаме хубавичко.

Коленичи до ваната и започна да го сапунисва. Почти веднага Смит се пресегна и докосна дясната й гърда. Джил се дръпна рязко.

— Ей, да ги нямаме такива!

Човека от Марс я погледна, сякаш го бе зашлевила през лицето.

— Не? — измънка трагично.

— Точно така — не! — потвърди тя непреклонно, но се смили и добави: — Нищо лошо не е станало. Само не ме разсейвай.

Изкъпа го по бързата процедура, извади запушалката на ваната и накара Смит да застане под душа. После пусна топлия въздух и използва паузата, за да се облече. Той се разтрепери и тя му каза, че няма от какво да се бои и да се хване за металната тръба на стената, за да не се подхлъзне. После му помогна да излезе от ваната.

— Ето, сега направо ухаеш и сигурно си по-добре.

— Хубаво е.

— Чудесно. Сега да се заемем с обличането.

Заведе го в спалнята на Бен. Но преди да му обясни, покаже или помогне в надяването на слипа, мъжки глас я уплаши до полуда:

— ОТВОРЕТЕ ВЕДНАГА!

Джил изтърва слипа. Дали знаеха кой е вътре? Да, сигурно — иначе изобщо нямаше да дойдат тук. Издала се е с онова проклето роботакси!

Да се обади ли или да поиграе на криеница?

Крясъкът отново отекна откъм разговорната уредба. Тя прошепна на Смит:

— Не мърдай оттук! — и отиде в хола. — Кой е? — попита, насилвайки се да говори нормално.

— В името на закона — отворете!

— В името на какъв закон? Я стига глупости! Кажете ми кои сте, иначе ще извикам полицията.

— От полицията сме. Вие ли сте Джилиън Бордмън?

— Аз?! Казвам се Филис О’Тул и чакам господин Какстън. Веднага ще се обадя в полицията, че се опитвате да нахлуете с взлом.

— Госпожице Бордмън, имаме заповед за задържането ви под стража. Отворете или ще пипаме грубо!

— Не съм „госпожица Бордмън“ и ей сега ще повикам полицията!

Гласът не й отговори. Джил преглъщаше тежко. Почти незабавно усети полъх от топлина по лицето си. Ключалката се нажежи до червено, после до бяло. Нещо изпука и вратата се прибра в стената. В коридора стояха двама мъже. Единият пристъпи в хола и се ухили:

— Ето я сладураната! Джонсън, огледай апартамента и намери нашия човек.

— Веднага, господин Беркуист.

Тя се мъчеше да си представи, че е непоклатима стена. Но мъжът на име Джонсън я побутна лекичко настрани и се запъти към спалнята. Джил извика пискливо:

— Къде ви е заповедта? Това е възмутително!

Беркуист каза сговорчиво:

— Миличка, не ни се пречкай. Дръж се добре и може да ти се размине по-леко.

Тя се опита да го ритне по коляното, но той ловко отскочи назад.

— Ах, че сме палави — сгълча я добродушно. — Джонсън! Намери ли го най-после?

— Тук си е, господин Беркуист. Чисто гол. Познайте до три пъти дали им развалихме кефа.

— Все ми е тая. Доведи го.

Джонсън изтика Смит в хола, извил едната му ръка зад гърба.

— Не искаше да дойде.

— Ще дойде и още как!

Джил се шмугна покрай Беркуист и връхлетя Джонсън, който я отхвърли с един шамар.

— Без тъпотии, кучко такава!

Не я удари толкова силно, колкото имаше навика да налага жена си, преди да го напусне. И дума не можеше да става за сравнение с побоя, който отнасяха по-мълчаливите арестанти. До този миг Смит не каза нито дума, изобщо не реагираше. Остави се да го принудят. Нищо не разбираше и затова нищо не направи.

Но когато видя как този човек удари водния му брат, изплъзна се с лекота от хватката му… пресегна се… и Джонсън вече го нямаше.

Само изправящите се стръкчета трева показваха къде са стъпвали допреди секунда големите му обувки. Джил впи поглед в това място и за малко да изпадне в несвяст. Беркуист стисна устни, после долната му челюст увисна и той едва изграчи дрезгаво:

— Какво му направи?

Гледаше Джил.

— Аз ли? Нищо!

— Не ме баламосвай. Какъв е тоя капан в тревата?

— А той къде изчезна?

Беркуист нервно си облизваше устните.

— Не знам. — Измъкна пистолет изпод сакото си и го насочи към Джил. — Не опитвай тия номера и с мен. Ти остани тук, а аз ще отведа Смит.

Човека от Марс отново изчакваше пасивно. Без да проумява ставащото, той се ограничи с минимално възможното въздействие. Само че вече бе виждал оръжие в ръцете на хората, които кацнаха на Марс и никак не му хареса изражението на Джил, когато тя видя зейналата срещу нея цев. Грокна, че за него е настъпил един от критичните мигове на изпитание в развитието, когато размисълът трябва да бъде последван от правилна постъпка, за да продължи по пътя си напред. И той се намеси.

Старите го бяха обучили добре. Пристъпи до Беркуист, който извъртя пистолета към него. Пресегна се… и Беркуист вече не беше в хола.

Джил запищя.

Дотогава лицето на Смит оставаше безизразно. Сега по него се изписа безнадеждно отчаяние, защото разбра, че е сгрешил в избора си. Погледна умолително Джил и се разтърси. Очите му се подбелиха и той се свлече бавно, сви се на кълбо и застина така.

В същия миг Джил се отърси от истеричния пристъп. Нямаше време за чудене къде са изчезнали двамата мъже. Пациентът имаше нужда от нея. Приклекна до него.

Не забелязваше нито дишане, нито пулс. Притисна ухо до ребрата му. Отначало помисли, че сърцето е спряло, но после чу лениво „туп-туп“, последвано от друго чак след четири-пет секунди.

Състоянието на Смит й напомняше за шизоидно вцепенение, но никога не бе виждала толкова дълбок транс, дори когато на семинарите им показваха хипнотично обезболяване. Чувала бе за подобно доближаване до смъртта при индийските факири, но отказваше да повярва, че е възможно.

При други обстоятелства не би се опитала да събуди пациент в такова състояние, а би повикала лекар. Само че обстоятелствата изобщо не бяха нормални. Последното произшествие не само не я разколеба, ами я настърви още повече да не допусне Смит отново да попадне в ръцете на властниците. Обаче и след десетминутни усилия, в които вложи всичките си умения, не постигна нищо.

В спалнята намери оръфан голям куфар, който почти доближаваше по размери сандък. Отвори го и намери вътре диктофон, тоалетен комплект, дрехи и всичко останало, от което би имал нужда един репортер при спешно отпътуване за друг град… дори и регистриран мобилен телефон. Джил си каза мрачно, че този куфар доказва колко се е заблудил Килгален — отсъствието на Бен нямаше нищо общо с обичайните му пътувания. Но не загуби време да умува. Изпразни куфара на пода и го извлече в хола.

Смит беше доста по-едър от нея, но нейните мускули се справяха с тежестта на къде по-месести пациенти. Успя да го напъха. Наложи се да го сгъне на две, за да затвори капака. Мускулите на Смит се съпротивляваха на груба сила, но при постепенен натиск имаха податливостта на маджун. Джил натика в свободните процепи някои дрехи на Бен, за да стане по-меко. Опита се да пробие отвори за проветряване, обаче куфарът бе ламиниран с фибростъкло. Реши, че Смит няма да се задуши при това минимално дишане и снижена обмяна на веществата.

Едва успя да помръдне куфара, а да го носи беше немислимо. Но видя, че имаше сгънати колелца. Нагласи ги и остави грозни белези по ливадката на Бен, преди да стигне до паркета на преддверието.

Въобще не й хрумна да се качи на покрива. До гуша й дойде от таксита. Слезе с товарния асансьор в подземието на блока. Срещна само едно момче, което си прибираше току-що доставена пратка с храна. То се дръпна настрани, за да я пропусне към изхода.

— Здрасти, маце. Какво влачиш в тоя контейнер?

— Труп — изръмжа Джил.

Момчето вдигна рамене.

— Тъп въпрос — тъп отговор. Така ми се пада.