Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (13)

Тринадесета глава

Когато останалите излязоха, Харшо отвори уста да поиска нещо от Дюк, но вместо това каза наежено:

— Какво си се вкиснал?

— Шефе, кога ще се отървем от тоя вампир?

— „Вампир“ значи?! Ама че си нахален селяндур!

— Добре де, к’во като съм от Канзас? Там поне нямаме човекоядци. Докато тоя не се разкара, аз ще ям в кухнята.

— Нима? — вледеняващо изрече Харшо. — Ан ще ти приготви последния чек след пет минути. Не ти трябват повече от десет, за да си прибереш комиксите и другата риза.

Дюк престана да се занимава с видеото.

— А, не съм казвал, че напускам.

— Синко, думите ти означаваха точно това за мен.

— Но… к’во пък толкоз? Често си ям в кухнята.

— Сега е друго. Никой, живеещ под моя покрив, не отказва да се храни с останалите. Аз съм представител на почти изтребен вид — старомоден джентълмен. Следователно мога да бъда неумолим кучи син, ако така ми е изгодно. Както в момента… Защото никой суеверен, тесногръд простак не може да ми нарежда кой ще се храни на моята маса. Споделял съм трапезата с грешници, но никой няма да ме обвини, че съм ял от една пита с фарисеи.

Дюк проточи намусено:

— Май трябва да ти прасна един в мутрата… и тъй щеше да стане, ако ми беше на годините.

— Нека това не те възпира. Да не излезе, че съм по-корав, отколкото си мислиш. Ако ли не, като чуят шума, другите ще довтасат. Убеден ли си, че ще се справиш с Човека от Марс?

— С него? Ще го потроша с една ръка.

— Вероятно… ако успееш да го пипнеш.

— Сериозно?

— Видя как се опитах да насоча оръжие към него. Дюк… къде е този револвер? Хайде, намери го. И после ми кажи дали ще потрошиш Майк. Но първо намери револвера.

Дюк пак се зае с видеото.

— Фокус. На записа ще си проличи.

Харшо натърти:

— Дюк, стига си се занимавал с това нещо. Седни. Аз ще се погрижа за касетите, когато си тръгнеш.

— К’во? Джубал, да не си пипнал апарата. Само го разваляш.

— Казах ти да седнеш.

— Ама…

— Дюк, ако ми щукне, ще пръсна тази проклетия на парчета. Не приемам услуги от човек, който вече е напуснал дома ми.

— Как ли пък не! Истината е, че те удари дамлата и ме уволни за нищо.

— Седни, Дюк — кротко помоли Харшо, — и нека се опитам да ти спася живота… или да те изпъдя оттук възможно най-бързо. И не се бави заради багажа си. Може да не живееш достатъчно дълго, за да ти потрябва.

— Какви ми ги дрънкаш, по дяволите?

— Изразих се съвсем точно. Няма никакво значение дали сам си напуснал или съм те уволнил. Отказа се от работата тук, когато заяви, че няма да се храниш с всички. И все пак ще ми е неприятно да те убият, докато си в моето имение. Затова седни и нека се постараем да избегнем тази опасност.

Дюк като че се стъписа. И седна. А Харшо продължи:

— Ти воден брат ли си на Майк?

— А? Не съм, разбира се. Чух за тия щуротии, ама не виждам смисъл.

— Смисъл има и никой не те е питал какво мислиш. Твърде си невеж, за да изслушам мнението ти. — Веждите на Харшо се събраха над носа. — Дюк, нямам никакво желание да те уволня, защото поддържаш всичко в изправност и ми спестяваш ядовете с механичните глупости. Обаче съм длъжен да те махна оттук, докато си жив и здрав. После ще проверя още кой не е воден брат на Майк… и или ще се погрижа да станат, или ще изгоня и тях. — Джубал сърдито си дъвчеше устните. — Може би ще е достатъчно да изтръгна обещание от Майк да не посяга на никой без мое разрешение. Хъм… не, тук скоро ще се забъркат едни каши, а той лесно греши в преценката си. Да речем, че ти… или Лари, защото няма да си тук, награби Джил и я хвърли в басейна. Може да направи компания на револвера, преди Майк да осъзнае, че Джил не е била заплашена от нищо. Само че Лари има право да си изкара докрай живота, а не да го загуби заради моята небрежност. Дюк, аз оставям всеки сам да се издъни, но това не ме оправдава, ако натикам тротилов калъп в ръцете на бебе.

— Шефе, съвсем си оплел конците — бавно каза Дюк. — Майк никому нищо лошо няма да стори… е, от тия канибалски приказки ми се гади, ама не ме разбирай накриво. Знам, че е дивак и на нищо свястно не са го научили. Той си е кротък като агънце.

— Така ли мислиш?

— Абсолютно.

— Гледай ти… Имаш пушки в стаята си. Аз пък ти казвам, че Майк е опасен. Откривам ловния сезон за марсианци. Вземи пушка, слез при басейна и го гръмни. Хич не се тревожи за законите, аз ти гарантирам, че няма да те осъдят. Хайде де!

— Джубал, ти се майтапиш.

— Май не ми е до майтапи. Защото не можеш да го застреляш. Опиташ ли се, пушката ще отиде при онзи револвер, а връхлетиш ли Майк изневиделица, и ти ще изчезнеш. Изобщо не ти е ясно с кого си имаш работа. Майк не е „кротък като агънце“, нито е дивак. Подозирам, че ние сме диваците. Отглеждал ли си змии?

— Ъх… не!

— Аз пък имах няколко като хлапе. И една зима във Флорида си хванах нещо, което помислих за алена змия. Знаеш ли как изглеждат?

— Хич не понасям змии.

— Ето, още един предразсъдък. Повечето са безобидни, полезни и е страхотно забавление да се грижиш за тях. А алената змия е истинска красавица — на червени, черни и жълти петна. И не е злобна. Лесно се гледа. Мисля, че онзи дребосък ме харесваше. Знаех как да се справям със змиите, за да не ги дразня и да не им позволя да ме ухапят, защото и зъбите на неотровните змии не са много приятни. А този хубавец ми стана любимец. Носех го навън, показвах го на хората, позволявах му да се увива около ръката ми. И веднъж се случи да покажа колекцията си на херпетолог от зоопарка в Тампа. Естествено, първа беше алената змия. Онзи човек едва не изпадна в истерика. Моят любимец се оказа коралова змия — най-страшната в цяла северна Америка. Разбра ли какво исках да ти кажа?

— Че е опасно да отглеждаш змии? Това и аз можех да ти го кажа.

— Ох, за Бога! Имал съм гърмящи змии и водни мокасини. Отровната змия не е опасна повече от заредена пушка, стига да внимаваш. Но онази коралова змия беше опасна, защото не подозирах какво може да ми направи. Ако в невежеството си се бях отнесъл нехайно към нея, можеше да ме убие съвсем невинно, както котенце си пуска ноктите. Същото се опитвам да ти набия в главата за Майк. Изглежда като съвсем обикновено момче — доста хилав, непохватен, ужасно невеж, но и схватлив, покорен, жаден за знания. Само също като моето змийче, Майк не е съвсем това, което виждаш. Ако няма доверие в тебе, може да стане по-смъртоносен и от кораловата змия. Особено ако си помисли, че искаш да навредиш на някой от водните му братя — на Джил… или на мен. — Харшо поклати глава. — Дюк, ако си беше отпуснал ръката да ме цапардосаш и Майк стоеше до вратата, щеше да умреш, без да усетиш какво става, а аз не бих имал време да го спра. После Майк щеше да се извини за „похабената храна“, а именно — за твоите месести телеса. Но изобщо нямаше да е гузен, че те е лишил от живот, защото ти би му натрапил тази неизбежност… а дори и за тебе не би било важно. Нали разбираш, момчето вярва, че душата е безсмъртна.

— И к’во? Аз също вярвам. Обаче…

— Нима? — мрачно подхвърли Джубал. — Чудя се.

— И още как вярвам! Е, не се отбивам често в църква, ама съм възпитан както си трябва. Не съм си загубил вярата.

— Добре. Само че никога не съм разбирал как е възможно Бог да очаква създанията му да подберат единствената праведна религия според вярата си… това ми се струва доста мърляв начин да управляваш цяла вселена. Все едно. Щом вярваш в безсмъртието, няма защо да се безпокоим, че твоите предразсъдъци ще причинят скоропостижната ти гибел. Какво предпочиташ — да те погребем или да те изгорим?

— Ох, да му се не види, стига си ме баламосвал.

— Нямам такова намерение. Щом упорстваш да смяташ една коралова змия за безобидния й ален двойник, не мога да ти осигуря безопасност. Всяка твоя глупост може да се окаже последна. Само ти обещавам, че ще попреча на Майк да те изяде.

Долната челюст на Дюк увисна, после той забълва несвързани мръсотии. Харшо го изслуша и каза сопнато:

— Добре, спирай вече. Разбирай се с Майк както на тебе ти отърва. — Наведе се над видеото. — Искам да видя тези записи. Проклятие! — добави след секунда. — Тази гадост ме одра.

— Ами то не става насила. Ей тъй трябва…

Дюк натисна нужния бутон и пъхна касета. Никой повече не отвори дума за това дали Дюк още работи за Джубал. Апаратът беше преносим стереоизлъчвател. Скоро вече гледаха отново събитията, предшествали изчезването на празния кашон от бренди. Джубал видя как кашонът литна към главата му, после примигна и се стопи насред стаята.

— Ан ще се зарадва, че камерите потвърждават нейното свидетелство. Дюк, я да го пуснем пак по-бавно.

— Готово. — Дюк пренави касетата и обяви: — Десет към едно.

Същата сцена, но без звук. Кашонът мудно се отдели от ръцете на Джил, понесе се към главата на Джубал и в един миг вече не съществуваше. Но сега пролича как се смалява, докато стана невидим.

— Дюк, може ли да се забави още повече?

— Почакай малко. Това стерео се е скапало.

— Какво?

— Да пукна, ако знам защо не работи. При нормална скорост май всичко беше наред. А на забавена перспективата все едно се обърна с хастара навън. Тоя кашон отпраши надалеч със страшна сила, ама пак изглежда по-близо до нас от стената. Ами да, обърнат паралакс. Но изобщо не съм бърникал касетата.

— О, тъй ли било. Задръж, Дюк. Пусна касетата от другата камера.

— Ясно. Ще видим същото, ама под прав ъгъл и тоя път ще е нормално, а не като скапаната касета. — Дюк смени касетата. — Отначало го ускорявам и забавям накрая, става ли?

— Хайде.

Същата сцена от друг ъгъл. Когато обемното изображение на Джил сграбчи кашона, Дюк отново забави скоростта. Видяха как кашонът изчезна в далечината. Дюк се разпсува.

— И втората камера се е прецакала.

— Как така?

— Ами снимано е отстрани, значи кашонът трябваше да изскочи от кадъра. А той пак отпраши право пред нас, нали и ти го видя?

— Вярно е — съгласи се Джубал. — „Право пред нас“.

— Не може да стане тъй и от двата ъгъла.

— Защо пък да не може? Точно това стана. Чудя се — добави Харшо, — ако имахме доплерови радари вместо камери, какво ли биха показали?

— Де да знам. Но тия камери ще ги разглобя до последното винтче.

— Не си пилей времето.

— Ама нали…

— Дюк, нищо им няма на камерите. Кое е под прав ъгъл спрямо всичко останало?

— Не ме бива по гатанките.

— Можех да те препратя при господин Квадратков от Плоскоземия, но ще ти отговоря все пак. И така, кое е перпендикулярно на всяко друго нещо? Отговорът — два трупа, един револвер и празен кашон.

— Шефе, к’ви ги приказваш?

— По-ясно не съм се изразявал през живота си. Опитай се да повярваш на очите си, вместо да обвиняваш камерите, защото са показали нещо неочаквано за тебе. Да видим и останалото.

Харшо не забеляза нищо ново. Увисналият под тавана пепелник бе извън кадъра, но пък мързеливото му спускане към бюрото бе запечатано на лентата. Стереоизображението на револвера беше малко, но доколкото успяха да го различат, оръжието се смали в далечината, без да помръдне от мястото си. Харшо остана доволен, защото до последния миг стискаше с все сила дръжката на револвера… ако „доволен“ беше подходящата дума в случая.

— Дюк, искам копия от всичко това.

Другият се поколеба.

— Е, още ли работя тук?

— Какво? Ох, по дяволите! Не можеш да ядеш в кухнята и точка по въпроса. Забрави засега предразсъдъците си и ме изслушай.

— Ами слушам те.

— Когато Майк помоли за привилегията да хапне от жилавите ми старчески меса, той ми оказа най-голямата чест, която познава, но според втълпените му норми. Направи ми най-възвишен комплимент и всъщност ме помоли за благодеяние. Не е важно какво мислят в Канзас. Майк живее според ценности, които е усвоил на Марс.

— Предпочитам Канзас.

— Ами и аз — призна си Джубал. — Но нито ние двамата, нито Майк е бил свободен да избира. Почти е невъзможно да се отърсиш от наученото в най-ранните години. Дюк, не можеш ли да проумееш най-после, че ако ти беше възпитан от марсианци, щеше да имаш същото отношение към храната и изяждането й?

Дюк завъртя глава.

— Няма да ме минеш, Джубал. Вярно, почти всичко у Майк се дължи на гадния му късмет, че не е израснал сред цивилизовани хора. Но това с човекоядството е друго. То си е инстинкт.

— Инстинкт! Дрън-дрън!

— Тъй си е. Не ме е научила мама да не ставам канибал. Да пукна, ако не съм си знаел винаги, че това е гнусен грях. Само като си помисля и ще си изповърна червата. То си е инстинкт, от най-основните.

Джубал изпъшка.

— Дюк, как си могъл да научиш толкова неща за машинариите, а не знаеш какво цъка в собствената ти глава? Не е било нужно майка ти да казва: „Миличък, не си яж приятелчетата, не е прилично“. Защото просто си попил това правило с цялата култура, също като мен. Вицове за канибали и мисионери, анимационни филмчета, приказки, романи на ужаса и какво ли още не. Глупости, синко, това не може да бъде инстинкт. Канибализмът е бил най-разпространеният обичай в историята, във всяко разклонение на човешката раса. Сред твоите праотци, сред моите, изобщо сред всички.

— Да, може би е вярно за твоите деди.

— Хъм. Нали си ми казвал, че имаш индианска кръв?

— Ами да. Една осма. Какво от това?

— Значи, макар и двамата да имаме канибали в родословието си, вероятно твоите са правили това съвсем доскоро, защото…

— Ах ти, плешив, дърт…

— Изпусни парата! Ритуалният канибализъм е бил разпространен сред културите на всички коренни жители на Америка. Ако искаш, порови се в книгите. И понеже сме североамериканци, твърде възможно е да имаме и по нещо африканско в произхода си, без да подозираме… а там е било същото. Но ако ще да сме с чисто нордическо потекло (което е пълна глупост, защото расите се смесват много по-често, отколкото е признато), пак ще знаем само от кои канибали произхождаме… защото всяко човешко племе е било засегнато от този обичай. Дюк, безсмислено е да твърдиш, че нещо е „против инстинктите ти“, щом са го вършили стотици милиони хора.

— Но… Добре де. Знаех си аз, че не мога да те надприказвам. Ти всичко извърташ по твоему. Нека дедите ни да са били непросветени диваци… И к’во? Сега нали сме цивилизовани. Или поне аз.

— Намекваш, че аз не съм — ухили се Джубал. — Синко, да оставим настрана моя условен рефлекс да не си похапна пушен бут от… да речем, от тебе, както и набитите в главите ни предразсъдъци. Смятам табуто върху човекоядството за превъзходна идея, точно защото не сме цивилизовани.

— Ъ?

— Ако нямахме толкова силно табу, че ти го бъркаш с инстинкт, веднага се сещам за твърде много хора, които не бих допуснал да ме доближат в гръб, особено при днешните цени на телешкото. Е, какво ще кажеш?

Дюк се засмя неволно.

— Нямаше да рискувам с бившата ми тъща.

— Ами нашият чаровен съсед от южната страна, който е толкова небрежен с чуждия добитък през ловния сезон? Ще се хванеш ли на бас, че и двамата нямаше накрая да попаднем в неговия фризер? Но на Майк имам доверие, защото е цивилизован.

— Как тъй?

— Цивилизован според марсианските понятия. Говорил съм достатъчно с него, за да схвана, че марсианците не се изяждат просто така помежду си. Вярно е, че похапват мъртъвците си, вместо да ги погребат, изгорят или оставят на лешоядите. Но този обичай има дълбок религиозен смисъл. Нито един марсианец не е заклан против волята си. Всъщност марсианците май си нямат и представа за убийството. Умират, когато решат, след като обсъдят това с приятелите си и поискат разрешение от духовете на праотците да се присъединят към тях. И реши ли да умре, марсианецът го прави лесно, както ние си затваряме очите — няма насилие, няма болести, дори няма и шепа сънотворни хапчета. В един миг е жив и здрав, в следващия вече е дух. Тогава приятелите изяждат онова, от което той вече не се нуждае, за да го „грокнат“, както би казал Майк, при това възхваляват достойнствата му, докато мажат печеното с горчица. А духът присъства на церемонията, тя е нещо подобно на първо причастие, за да се утвърди положението му като един от Старите. Май са техните старейшини, доколкото разбирам.

Лицето на Дюк се изкриви презрително.

— Що за суеверни тъпотии!

— Но за Майк това е най-тържествена, макар и изпълнена с радост религиозна церемония.

Дюк прихна.

— Джубал, и ти не вярваш на тия глупости за духове. Всичко на всичко остава канибализмът, омесен с щуротии.

— Е, аз не бих се изсилвал толкова. Трудно ми да преглътна тези „Стари“, но Майк си говори за тях като за времето. А останалото… Дюк, ти от коя църква си? — Щом чу отговора, Джубал продължи: — Така си и мислех. В Канзас повечето хора са от това изповедание или толкова подобно на него, че трябва да прочетеш табелата над църквата, за да забележиш разлики. Я ми кажи — как се чувстваше, когато участваше в символичния канибализъм, толкова важен в ритуалите на твоята църква?

Дюк зяпна.

— Сега к’во ми разправяш, по дяволите?

И Джубал примигна невинно насреща му.

— Ти енориаш ли беше или само си ходил в неделното училище?

— А? Разбира се, че бях енориаш и още съм, макар да се мяркам рядко там.

— Чудех се дали не си бил допуснат до ритуала. Е, ако помислиш малко, ще се сетиш за какво говоря. — Харшо се изправи. — Няма да обсъждам предимствата на един вид ритуален канибализъм пред друг. Дюк, нямам повече време да те измъквам от блатото на предразсъдъците. Ще си тръгваш ли? Ако си решил, по-добре да те придружа до портата. Или ще останеш и ще се храниш с нас, човекоядците?

— Май ще остана — навъси се Дюк.

— Добре, но за нищо не отговарям. Сам видя видеозаписите. Ако имаш капка мозък в главата, ще разбереш колко опасен може да бъде този човекомарсианец.

Дюк кимна.

— Джубал, не съм такъв тъпанар, за какъвто ме смяташ. И няма да се оставя да ме изгониш заради Майк. Казваш, че бил опасен. Но и аз няма да го дразня. Че аз го харесвам тоя недорасъл глупчо.

— Ъ-ъ… да му се не види, още го подценяваш. Виж какво, ако си приятелски настроен към него, най-доброто решение е да му предложиш чаша вода. Разбра ли ме? Да станеш негов „воден брат“.

— Е, ще си помисля.

— Но не се преструвай! Ако Майк приеме вода от тебе, ще бъде сериозно до смърт. Ще ти вярва безогледно, каквото ще да става. Така че не прави това, освен ако си готов да му се довериш, да го подкрепяш докрай и при най-неприятните обрати. Или се раздаваш целия, или по-добре се откажи.

— Разбирам. Затова казах, че ще си помисля.

— Така да бъде. И недей да се бавиш с решението си… Очаквам неприятните обрати да настъпят твърде скоро.