Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (12)

Дванадесета глава

След няколко минути Джил влезе в кабинета на Джубал. Ан вече беше там, облякла бялата тога на своята гилдия. Тя вдигна глава, но не произнесе нито дума. Джил също се настани в кресло и се постара да не вдига шум, защото Джубал диктуваше на Доркас.

— …под проснатото тяло се разпълзяваше тъмночервена локва, просмукваше края на килима и се стичаше в камината, където привлече вниманието на две безделничещи мухи. Госпожица Симпсън притисна длан към устата си. „Мили боже!“, изрече разстроено. „Любимият килим на татенцето е съсипан… а май и татенцето вече за нищо не става.“ Доркас, край на главата и на първа част. Изпрати го. Сега се изпарявай.

Доркас отнесе листовете и преди да излезе, се усмихна на Джил. Джубал попита:

— Къде е Майк?

— Облича се. Сега ще дойде.

— „Облича се“? — сърдито повтори Харшо. — Не съм казвал, че даваме официален прием.

— Но той трябваше да се облече.

— Защо? Мен не ме бърка дали вие, хлапетата, се разкарвате наоколо по кожа или с палта. Я го домъкни по-бързичко.

— Моля те, Джубал! Все някога трябва да се научи.

— Ха, натрапваш му своя тесногръд, провинциален морал на средната класа.

— Не е вярно! Уча го да спазва най-необходимите правила.

— Правила, нрави, морал — има ли разлика? Момиче, благодарение на Божията милост и на възпитанието си, Майк е личност, недокосната от побъркващите табута на нашето племе. А ти искаш да го превърнеш в поредния долнопробен приспособленец в тази земя на страха! Защо поне не си свършиш работата докрай? Купи му и дипломатическо куфарче.

— Нищо подобно не върша! Не искам да си има неприятности. За негово добро е.

— Същото казали и на котарака — изпръхтя Джубал, — преди да го скопят.

— Ох! — Джил преброи на ум до десет и каза безизразно: — Доктор Харшо, това е вашият дом и ние сме ви задължени. Веднага ще доведа Майкъл. — Тя се надигна от креслото.

— Задръж, Джил.

— Господине?

— Седни и не се опитвай да гаднееш като мен. Липсва ти дългогодишната ми практика. Хайде сега да си изясним нещо — не си ми задължена. Невъзможно е, защото никога не правя нещо, ако не искам. Същото е с всеки друг, но аз поне си го признавам. Така че не си измисляй, иначе току-виж опиташ да чувстваш и благодарност към мен, а това е коварната първа стъпка към окончателното нравствено падение. Грокна ли?

Джил си прехапа устните, но се ухили след секунда.

— Не съм сигурна какво означава да „грокна“ нещо.

— И аз. Имам намерение да взимам уроци от Майкъл, докато разбера. Но аз ти говорех съвсем сериозно. „Благодарност“ просто е по-приличната дума за неприязън. Нямам нищо против да съм неприятен на повечето хора, но не и на хубави момичета.

— Ама че го каза! Не си ми неприятен. Това е глупост.

— Дано е така… но ще ти стана неприятен, ако не си избиеш от главата заблудата, че ми дължиш нещо. Японците имат пет различни начина да кажат „благодаря“ и всеки един от тях се превежда като израз на неприязън с различна сила. Защо ли в английския липсва тази искреност! Вместо това нашият език описва чувства, които нервната система не е способна да изпита. Например — „благодарност“.

— Джубал, ти си един дърт циник. Благодарна съм ти и така ще бъде.

— А ти си едно сантиментално момиченце. Значи се допълваме. Я да отскочим до Атлантик Сити за два-три дни, да се отдадем на пороци само двамата.

— Джубал!

— Е, видя ли колко силна е твоята благодарност?

— О… Готова съм. Кога тръгваме?

— Хе-хе! Трябваше да тръгнем преди четиридесет години. И отгоре на всичко си права. Майк трябва да научи как да се погажда с хората — да си сваля обувките, преди да стъпи в джамия, да стои с шапка на главата в синагога и да прикрива голотата си, ако го изисква някое табу. Иначе нашите шамани ще го изгорят на кладата като еретик. Само че, дете мое, в името на безбройните въплъщения на Ариман^[1], не му промивай мозъка. Постарай се да го настроиш цинично към тези норми.

— Ами не знам дали ще мога. Цинизмът май е напълно чужд за Майк.

— Тъй ли? Добре, ще ти помогна. Той не трябваше ли вече да се е облякъл?

— Ще отида да видя.

— След малко. Джил, вече ти обясних защо не горя от желание да обвинявам когото и да било за отвличането на Бен. Ако го задържат незаконно — меко казано, — поне още не сме ги принудили да се отърват от уликите, като се отърват и от Бен. Стига да е още жив, има шанс да оцелее. Но аз предприех други мерки още първата вечер, след като дойдохте. Чела ли си Библията?

— Е, не много старателно.

— А има смисъл, защото съдържа полезни съвети за всякакви напечени положения. „…всеки, който върши зло, мрази светлината…“, както е казал Исус на Никодим. Ще го намериш в Евангелието от Йоан. Очаквах опити да приберат Майк оттук, защото не ми се видя вероятно да си прикрила следите си. Имението е доста усамотено и нямаме тежка артилерия. Ето какво може да ги отблъсне — светлината. Ярките прожектори на публичността. И аз уредих всяка бъркотия наоколо да се разнесе навсякъде по света. Подробностите не са важни, но ако тук започне да става горещо, всичко ще бъде видяно от три телевизионни мрежи и предварително изпратени съобщения ще попаднат в ръцете на множество влиятелни хора, а те до един жадуват да спипат достопочтения генерален секретар със смъкнати гащи. — Харшо направи гримаса. — Не мога да поддържам готовността безкрайно. Когато уредих всичко, основната ми грижа беше бързината, очаквах скорошни неприятности. Вече си мисля, че сам ще трябва да предизвикам раздвижване, докато прожекторите още са насочени към нас.

— Какво раздвижване, Джубал?

— Последните три дни точно над това си блъскам главата. И ти ми подсказа една неясна идея, докато описваше случката в апартамента на Бен.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано. Не допусках, че някой ще ми повярва… и много ми олекна, когато ти ми повярва.

— Не съм казвал такова нещо.

— Моля? Но нали…

— Джил, ти сподели истината с мен. Сънищата и хипнотичните видения също са истинско преживяване, поне донякъде. Но каквото и да се случи в тази стая през следващия час, ще бъде наблюдавано от Честен свидетел и от камери, които… — той натисна бутон, — …вече записват. Съмнявам се, че Ан може да бъде хипнотизирана, когато си върши работата, а се хващам на бас, че това важи и за камерите. Ще видим с кой вид истина се занимаваме, а после ще умуваме как да накараме властта да направи решителната крачка… току-виж измислим и как да помогнем на Бен. Хайде, доведи Майк.

 

 

В бавенето на Майк нямаше нищо загадъчно. Бе вързал дясната си обувка за лявата, после стана, препъна се, пльосна по лице и възелът се затегна почти безнадеждно. Останалото време прекара в размисъл над затруднението, в бавно разчепкване на възела и правилно връзване на обувките. Въобще не съзнаваше, че е минало много време, но се тревожеше от неуспеха да повтори правилно нещо, на което го е научила Джил. Когато тя влезе, веднага си призна грешката, макар да я бе поправил.

Тя го утеши, приглади му косата и го отведе в кабинета. Харшо се обърна към него.

— Здрасти, синко. Настанявай се.

— Здрасти, Джубал — сериозно отвърна Валънтайн Майкъл Смит, седна и зачака.

— Е, момче, какво научи днес?

Смит се усмихна щастливо и както винаги отговори след забележима пауза:

— Днес се научих да правя салто и половина напред. Това е скок, с който се влиза в нашата вода и…

— Знам, видях те. Изпъвай краката в пръстите и коленете и не се разкрачвай.

Смит веднага се опечали.

— Не съм го направил добре?

— Съвсем добре си беше като за първи опит. Гледай Доркас и се учи от нея.

Смит помисли.

— Водата гроква Доркас и го съхранява.

— Нея. Доркас е „тя“, а не „той“.

— Нея — старателно повтори младежът. — Значи съм говорил неистинно? Прочетох в „Нов международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание, издаден в Спрингфийлд, Масачузетс, че в разговорния език мъжкият род може да обхваща и женския. В „Договорно право“ на Хагуърт, пето издание, Чикаго, Илинойс, 1978 година, на страница 1012-та е написано, че…

— Задръж! — прекъсна го Харшо. — Формите за мъжки род могат да обхващат и женския род, но само при обобщения, а не спрямо отделен човек. Доркас винаги е „тя“ и никога „той“.

— Ще запомня.

— Постарай се, че иначе ще накараш Доркас да ти покаже доколко е жена. — Харшо примигна замислено. — Джил, момчето спи ли с тебе? Или изобщо с някоя от вас?

Тя се поколеба и отговори с равен глас:

— Доколкото знам, Майк не спи.

— Не отговори на въпроса ми.

— Нямах желание. Както и да е. Поне с мен не е спал.

— Хъм… по дяволите, интересът ми е чисто научен. Майк, какво друго научи?

— Научих два начина да си връзвам обувките. Единият е подходящ само за падане. Другият е подходящ за ходене. Научих и спреженията на глаголите — аз съм, ти си, той е, ние сме, вие сте, те са. Аз бях, ти беше…

— Достатъчно. Нещо друго?

Майк се усмихна лъчезарно.

— От вчера се уча да карам трактора, леко и с мерак.

— Ъ? — Джубал стрелна с поглед Джил. — Кога стана това?

— Следобед, когато ти си дремна. Няма страшно, Дюк внимава Майк да не се нарани.

— Е… явно е жив и здрав. Майк, чете ли?

— Да, Джубал.

— Какво?

— Прочетох още три тома от Енциклопедията — от „Мариб“ до „Планти“. Ти ми каза да не прекалявам с Енциклопедията, затова спрях след третия том за вчера. После прочетох „Трагедията на Ромео и Жулиета“, написана от маестро Уилям Шекспир от Лондон. После прочетох „Мемоарите на Жак Казанова дьо Сенгал“, преведени на английски език от Франсис Уелмън. После се опитвах да грокна прочетеното, тогава Джил ме повика да сляза за закуска.

— И грокна ли?

По лицето на Смит се изписа неловкост.

— Джубал, не знам това.

— Какво те мъчи?

— Не гроквам в пълнота каквото чета. В историята, написана от Уилям Шекспир, аз се изпълних с щастие от смъртта на Ромео. Но продължих да чета и научих, че той се обезтелесил твърде рано. Поне си мислех, че съм грокнал. Защо е така?

— Ами защото е бил лигаво недорасло кретенче.

— Извинявай, не разбрах.

— И аз не знам, Майк.

Смит се замисли, промърмори нещо на марсиански и добави:

— Аз съм само едно яйце.

— А? Майк, ти винаги казваш тези думи, преди да помолиш за услуга. Какво има?

Младежът се поколеба и избълва припряно:

— Братко Джубал, ще попиташ ли Ромео защо се е обезтелесил? Аз не мога, защото съм само едно яйце. Но ти можеш и след това ще ме научиш как да грокна това.

Джубал схвана, че Майк смята Ромео за наистина живял човек, освен това си изясни, че момчето очаква от него да призове духа на Ромео и да му поиска обяснения за глупостите, извършени приживе. Чудеше се как да му внуши, че родовете Монтеки и Капулети никога не са имали телесно битие. Идеята за художествена измислица надхвърляше представите на Майк. Нищо в неговия опит не би му помогнало да я разбере. Опитите на Джубал да му я изтълкува толкова развълнуваха момчето, че Джил очакваше той да се свие на кълбо всеки миг.

Но Майк усети колко е близо до тази неизбежност, а се бе научил да не използва това убежище в присъствието на приятели, защото (с изключение на неговия брат доктор Нелсън) им причиняваше емоционална нестабилност. Положи могъщо усилие, забави ударите на сърцето си, успокои се и се усмихна.

— Ще чакам грокването да дойде от само себе си.

— Така да бъде — съгласи се Джубал. — Отсега нататък, преди да прочетеш нещо, попитай мен, Джил или някой друг дали е белетристика. Не искам да се объркваш.

— Ще питам, Джубал.

Майк реши, че когато грокне тази странна идея, трябва да я предаде в пълнота на Старите… и осъзна, че се чуди дали и те знаеха що е „художествена измислица“. Невероятното хрумване, че нещо може да е тъй чуждо за Старите, както и за него, преобръщаше представите му много по-решително от чудатостите на литературата и той го остави да узрее за размисъл.

— …но не те повиках тук — продължаваше неговият брат Джубал, — да обсъждаме жанрове и стилове. Майк, помниш ли деня, когато Джил те отведе от болницата?

— „Болница“? — повтори Човека от Марс.

— Джубал — намеси се Джил, — изобщо не съм сигурна дали Майк знае, че беше в болница. Нека аз да опитам.

— Ами продължавай.

— Майк, ти помниш къде беше — живееше сам в една стая, преди да те облека и да си тръгнем оттам.

— Да, Джил.

— После отидохме на друго място, аз те съблякох и те изкъпах.

Смит се усмихна на спомена.

— Да. Беше велико щастие.

— След това те изсуших… но дойдоха двама мъже.

Усмивката му се стопи мигновено. Той се разтресе и започна да се свива на кълбо.

— Майк! Спри! Да не си посмял да се криеш в себе си!

Смит се овладя.

— Добре, Джил.

— Чуй какво искам от тебе — спомни си онзи момент, но не се разстройвай. Имаше двама мъже. Единият те доведе в хола.

— Стаята с веселата трева — реши да добави той.

— Правилно. Домъкна те в стаята с тревата и аз се опитах да го възпра. Той ме удари и изчезна някъде. Помниш ли?

— Не ми ли се сърдиш?

— Какво? А, изобщо не ти се сърдя. Единият го нямаше вече, тогава вторият насочи пистолет към мен… и също изчезна. Уплаших се, но не съм се ядосвала.

— И сега ли не ми се сърдиш?

— Майк, миличък… Никога не съм ти се сърдила. Джубал и аз само искаме да разберем какво се случи тогава. Двамата мъже бяха в стаята, после ти направи нещо… и вече ги нямаше. Какво направи? Можеш ли да ни обясниш?

— Ще ви обясня. Мъжът… големият мъж те удари и аз също имах страх. Затова… — Изграчи нещо на марсиански и ги погледна озадачено. — Не знам думите.

Джубал се намеси:

— Майк, опитай да ни обясниш по-простичко.

— Ще се опитам, Джубал. Нещо е пред мен. То е лошо и не трябва да бъде. Затова посягам… — Пак се обърка. — Лесно е. Много по-трудно е да си вържа обувките. Но ги няма думите. Аз много съжалявам. — Майк се подвоуми. — Може би ги има в другите томове на Енциклопедията. Ще ги прочета през нощта и ще ви обясня утре сутринта.

— Може би — скептично промърмори Джубал. — Я да проверим нещо. — Отиде в единия ъгъл на стаята и взе празен кашон от бренди. — Можеш ли да премахнеш това нещо?

— То лошо ли е?

— Е, нека смятаме, че е лошо.

— Но… Джубал, аз трябва да знам, че е лошо. Това е кутия. Не гроквам, че не бива да бъде.

— Хъм. Ами ако запратя кашона по Джил?

В усмивката на Смит имаше кротка печал.

— Ти няма да направиш това на Джил.

— Ъ-ъ… да бе, дявол ме взел. Джил, защо ти не хвърлиш кашона по мен? С все сила, поне да ме одраска, ако Майк не успее да ме предпази.

— Джубал, това никак не ми харесва.

— Хайде де! В името на науката… и заради Бен Какстън.

— Но…

Джил скочи, грабна кашона и го метна към главата на Харшо, който бе напрегнал воля да остане неподвижен, но инстинктът надделя и той в последния миг се наведе.

— Не можа да ме улучиш. Ама че неприятно. Нищо не видях. — Озърна се към Смит. — Майк, какво… Ей, момче, да не ти е зле?

Човека от Марс трепереше и гледаше нещастно. Джил го прегърна.

— Стига, миличък, всичко е наред! Чудесно се справи. Кашонът дори не докосна Джубал. Просто изчезна.

— Май така излиза — призна Харшо, който оглеждаше стаята, захапал нокътя на единия си палец. — Ан, ти наблюдаваше ли?

— Да.

— И какво видя?

— Кашонът не изчезна просто така. Процесът продължи частица от секундата. От моето място изглеждаше, че се смалява, сякаш отлита надалеч. Но не излезе от стаята. Виждах го до мига, в който изчезна.

— Но къде е?

— Само това мога да кажа.

— По-късно ще пуснем видеозаписите, но и без това повярвах. Майк…

— Да, Джубал?

— Къде е кашонът?

— Кашонът е… — Смит се запъна. — Отново ги няма думите. Съжалявам.

— Съвсем се оплетох. Синко, можеш ли да го върнеш?

— Извинявай, не разбирам.

— Запрати го нанякъде. Сега го измъкни оттам.

— Но как бих могъл? Кашонът го няма.

Джубал се замисли.

— Ако този метод се разпространи, напълно ще промени представите за веществени доказателства. „Съставих своя малък списък… на никой няма те да липсват.“ Майк, колко наблизо трябва да бъдеш?

— Моля?

— Ако стоиш в коридора, а аз съм до прозореца, да речем, на десетина метра, би ли попречил на кашона да ме удари?

Смит като че се учуди.

— Да.

— Хъм… застани до прозореца. Да предположим, че аз и Джил сме застанали оттатък басейна, а ти си тук. Би ли могъл да спреш кашона?

— Да, Джубал.

— Добре… Ами ако сме до портата, на половин километър оттук. Това твърде далеч ли е?

Младежът се поколеба.

— Джубал, не е важно разстоянието. Не е да виждаш, а да знаеш.

— Я да видим дали съм грокнал. Няма значение къде стоиш. Дори не е нужно да виждаш. Ако знаеш, че става нещо лошо, можеш да го предотвратиш. Прав ли съм?

Смит го погледна смутено.

— Почти си прав. Но аз скоро напуснах гнездото. За да знам, трябва да видя. Старите нямат нужда от очи, за да знаят. Те знаят. Те грокват. Те действат. Моля да ме извиниш.

— Не знам за какво се извиняваш — промърмори Харшо. — Първият министър на мира щеше да те обяви за „строго секретен“ още преди десет минути.

— Моля?

— Няма значение. — Джубал отиде при бюрото и взе тежък пепелник. — Джил, само не се цели в лицето ми. Хайде, Майк, застани в коридора.

— Джубал, братко… Моля те, недей!

— Сега пък какво има? Искам още една демонстрация и този път няма да гледам настрани.

— Джубал…

— Слушам те, Джил.

— Май грокнах какво притеснява Майк.

— Казвай тогава.

— В предишния опит аз се помъчих да те ударя с кашона. Но ние сме водни братя на Майк и той се огорчи дори от намерението ми. Мисля, че в такива занимания има нещо крайно чуждо на марсианското мислене.

Харшо се намръщи.

— Ами нека ни разследва Комисията по антимарсианска дейност.

— Джубал, не се шегувам.

— И аз. Добре, Джил, ще опитаме иначе. — Той подаде пепелника на Майк. — Синко, нали усещаш колко е тежък? Опипай тези остри ръбове.

Смит предпазливо завъртя предмета в ръцете си.

— Ще го подхвърля нагоре така, че да падне на главата ми.

Майк го зяпна.

— Братко, сега ли си решил да се обезтелесиш?

— Ъ? Не, не! Но пепелникът ще ме нарани, ако не го спреш. Хоп!

Пепелникът почти докосна тавана, достигна най-високата точка от траекторията си и спря. Харшо се вторачи в предмета, сякаш застинал в стоп-кадър на филм. Изрече дрезгаво:

— Ан, какво виждаш?

Тя каза без следа от вълнение:

— Пепелникът се намира на около десет сантиметра от тавана. Не виждам нищо, което да го задържа в това положение. — Тя помълча и добави: — Джубал, поне така ми се струва… но ако и камерите не са заснели същото, ще си скъсам дипломата.

— Да-а… Джил?

— Ами рее се…

Джубал се настани на стола зад бюрото, без да откъсва поглед от пепелника.

— Майк, това нещо защо не изчезна?

— Но ти каза да го спра — гузно се оправда Човека от Марс, — а не да го премахна. Когато накарах кашона да изчезне, ти поиска пак да бъде. Сега сгреших ли?

— Ох! Не, направи точно каквото трябваше. Все забравям, че разбираш всичко буквално.

Харшо си припомни какви обиди ръсеше като малък и се зарече никога да не ги произнася в присъствието на Майк. Каже ли му „пукни“ или „разкарай се“, не се и съмняваше, че ще последва точно изпълнение на пожеланието.

— Аз съм радостен — сериозно отвърна Смит. — Съжалявам, че не мога да върна кашона. Още повече съжалявам, че похабих храна. Но тогава беше неизбежност. Така грокнах.

— А? Каква храна?

Джил побърза да се намеси:

— Джубал, той говори за онези двама мъже. Беркуист и другия.

— Аха… — Джубал си напомни, че има твърде немарсиански представи за храната. — Майк, не се тревожи за онази „храна“. Не ми се вярва, че някой санитарен инспектор би я одобрил. Всъщност — добави, защото се сети за федералните забрани на канибализма, — щяха да ги отхвърлят като крайно неподходящи. Пък и наистина е било неизбежно. Грокнал си вярно и си постъпил правилно.

— Много съм успокоен — заяви Майк с видимо облекчение. — Само Старите са напълно уверени в действията си при изпитание… аз трябва още много да уча и да раста, преди да се присъединя към Старите. Джубал, може ли да го преместя? Уморявам се.

— Искаш да го махнеш ли? Няма проблем.

— Не мога.

— А? Че защо?

— Твоята глава вече не е под него. Не гроквам лошо пепелникът да е на това място.

— Ясно. Премести го.

Харшо се взря напрегнато. Очакваше пепелникът да се пренесе над главата му, за да стане отново „лош“. Вместо това се понесе косо към бюрото, залюля се над плота и го докосна лекичко.

— Благодаря ти, Джубал — каза Смит.

— Какво? Аз ти благодаря, синко. — Харшо опипа пепелника. Беше си все същият. — Да, благодаря ти, за най-изумителното преживяване, откакто онази платена хубавица ме вкара в таванската си стаичка. — Той се обърна. — Ан, обучавала си се в „Райн“.

— Така е.

— Виждала ли си левитация и преди?

Тя се подвоуми.

— Наблюдавала съм онова, което наричат телекинеза със зарове, но не съм наясно с теорията на вероятностите и не мога да потвърдя, че беше телекинеза.

— Бре, да му се не види, ти и за слънцето няма да твърдиш, че е изгряло, ако го закриват облаци.

— А как бих могла? Някой може да осветява изкуствено облаците отгоре. Един от съучениците ми като че владееше левитацията на предмети колкото кламерче… но първо трябваше да обърне поне три чаши. Не успях да се уверя достатъчно, за да свидетелствам, защото пих наравно с него.

— Значи никога не си виждала нещо подобно?

— Никога.

— Хъм… повече не си ми нужна като Свидетел. Ако искаш да останеш, свали тогата и се настани удобно.

— Благодаря, искам да остана. Но след твоето поучение за джамиите и синагогите, ще отида да се преоблека в стаята си.

— Както ти харесва. Събуди Дюк, искам да се погрижи за камерите.

— Добре, шефе. Не позволявай да стане нищо интересно, докато се върна.

— Не обещавам. Майк, седни до бюрото. Можеш ли да вдигнеш пепелника? Покажи ми.

— Да, Джубал — каза Смит, посегна и взе пепелника с ръка.

— Не, не така!

— Сбърках ли?

— Грешката е моя. Ще ми се да знам можеш ли да го вдигнеш, без да го пипаш.

— Да, Джубал.

— Е, какво става? Умори ли се вече?

— Не, Джубал.

— Ами тогава защо?… Трябва ли да е „лош“?

— Не, Джубал.

— Джубал — обади се Джил, — ти не му каза да го вдигне, а само го попита дали може да направи това.

— Да бе — смути се Харшо. — Майк, моля те, вдигни пепелника трийсетина сантиметра над бюрото, без да го пипаш.

— Добре, Джубал. — Пепелникът увисна във въздуха над бюрото. — Ще премериш ли? — неспокойно попита Майк. — Ако съм сбъркал, ще го преместя.

— Много си е добре! Можеш ли да го задържиш така? Ако се умориш, кажи ми.

— Ще ти кажа.

— Ще успееш ли да вдигнеш и още нещо? Ей този молив? Хайде, стига да можеш.

— Да, Джубал — и моливът се нареди до пепелника.

Щом бъдеше помолен, Майк прибавяше още предмети. Ан се върна, придърпа стол по-близо до бюрото и се загледа, без да продума. Дюк влезе, нарамил сгъваема стълба, озърна се небрежно през рамо, после се вторачи, но също не каза нищо, а разпъна стълбата. След малко Майк промърмори колебливо:

— Джубал, не се чувствам сигурен. Аз… — Пак затърси думата. — В тези неща съм пълен идиот.

— Не се преуморявай.

— Мога да помисля още нещо във въздуха, надявам се. — Едно преспапие се размърда… и десетината предмети се изръсиха на бюрото. Майк едва не заплака. — Джубал, безкрайно съжалявам.

Харшо го тупна по рамото.

— А би трябвало да си горд. Синко, ти направи нещо, което… — Джубал се опита да измисли сравнение, вече познато на Майк. — По-трудно е от връзването на обувки и доста по-добро от идеално салто и половина напред. Направи го, ами… „леко и с мерак“. Грокна ли?

Майк като че се изненада.

— Значи не трябва да се срамувам?

— Трябва да се гордееш.

— Да, Джубал — доволно каза Смит. — Гордея се.

— Хубаво. Майк, аз не мога да вдигна дори един пепелник, без да го хвана с ръка.

Смет се стъписа.

— Не можеш?

— Точно така. Ти дали ще можеш да ме научиш?

— Да, Джубал. Ти… — Майк се смути. — Отново нямам думите. Ще чета и пак ще чета, докато намеря тези думи. И тогава ще те науча, братко.

— Е, недей да се напъваш прекалено.

— Моля?

— Майк, да не останеш разочарован, ако не намериш тези думи. Може и да липсват в английския език.

Смит обмисли и реши.

— Значи ще науча своя брат на езика на моето гнездо.

— Май си закъснял с половин век.

— Сбърках ли?

— О, не, в никакъв случай. Но защо не започнеш да учиш Джил на своя език?

— От него ме боли гърлото — оплака се тя.

— Прави си гаргара с разтворен аспирин — посъветва я Джубал. — Сестра, това беше твърде жалко оправдание. Вече си назначена за научен сътрудник по марсианска лингвистика… което не изключва други задължения при необходимост. Ан, впиши я във ведомостта и не забравяй данъчните облекчения.

— Тя отдавна помага в кухнята. Да я назнача ли със задна дата?

— Не ми досаждай с подробности — сви рамене той.

— Но аз не вярвам, че ще мога да науча марсианския! — възпротиви се Джил.

— Можеш поне да се опиташ.

— Само че…

— А кой ми приказваше за „благодарност“? Е, приемаш ли работата?

Джил си прехапа устните.

— Приемам. Да… шефе.

Смит докосна стеснително ръката й.

— Джил… ще те науча.

Тя погали ръката му.

— Благодаря, Майк. — Вторачи се в Харшо. — Ще взема да го науча напук на тебе!

Джубал се ухили насреща й.

— Да, гроквам подбудите ти. Значи ще го научиш. Майк, а още на какво си способен, което не ни е по силите?

— Не знам — озадачено отвърна Смит.

— Че как да ти отговори — възмути се Джил, — като не е наясно ние какво можем?

— Хъм… вярно. Ан, промени длъжността й на „сътрудник по марсианска лингвистика, култура и умения“. Джил, докато изучаваш техния език, непременно ще се натъкваш на разлики, огромни разлики. Искам веднага да ми казваш какво си открила. Майк, ако и ти забележиш, че не можем да правим нещо, което ти можеш, кажи ми.

— Ще ти казвам, Джубал. Какви ще бъдат тези неща?

— Сега не знам. Като това, което направи току-що… и като оставането под вода неопределено време. Ха… Дюк!

— Шефе, зает съм с касетите.

— Но устата ти е свободна, нали? Забелязах, че водата в басейна е помътняла.

— Довечера ще сипя нещо за утаяване, а утре сутринта ще изсмуча какво падне на дъното.

— А пробите какво показват?

— Всичко е наред, можеш и да пиеш от тая вода. Само изглежда мръсна.

— Нека си остане така. Ще ти кажа кога искам да я почистиш.

— Ама, шефе, на никой не му е приятно да плува в мътилка.

— Капризните да не скачат в басейна. Стига приказки, Дюк. Готови ли са касетите?

— Ей сега.

— Добре. Майк, ти знаеш ли какво е пистолет?

— Пистолетът — старателно започна Смит, — е вид оръжие, изхвърлящо куршуми чрез разширяване на газовете от някакво взривно вещество, като например барут. Състои се от цев, отворена в единия край, а в другия има и…

— Ясно, ясно. Грокна ли това?

— Не съм сигурен.

— А виждал ли си пистолет?

— Не знам.

— Как да не си виждал! — обади се Джил. — Майк, припомни си онази стая с трева вместо под… но не се вълнувай! Единият мъж ме удари.

— Да.

— Другият насочи нещо към мен.

— Онова нещо беше много лошо.

— И беше пистолет.

— Предполагах, че думата за лошото нещо може да е „пистолет“. В „Нов международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание…

— Разбрахме се, синко — побърза да го прекъсне Джубал. — Сега слушай. Ако някой заплаши Джил с пистолет, ти как ще постъпиш?

Паузата се проточи.

— Няма ли да се ядосаш, ако похабя храна?

— Не. В подобни обстоятелства никой не би ти се разсърдил. Но искам да разбера още нещо. Можеш ли да махнеш пистолета, без да изчезне човекът?

Смит помисли.

— Да запазя храната?

— Е, не това исках да кажа. Способен ли си да отстраниш пистолета, без да навредиш на човека, който го държи?

— Джубал, няма да му навредя. Ще махна пистолета, а човекът просто ще изчезне. Няма да усети никаква болка. Само ще се обезтелеси. Храната няма да се повреди.

— Да, сигурно така ще стане — въздъхна Харшо. — Но не е ли възможно да махнеш само оръжието? Без да „спираш“ човека, без да го убиваш. Остави го да си живее.

— Ще бъде по-лесно, отколкото да правя и двете неща наведнъж. Джубал, само че… ако го оставя в тялото му, той пак ще може да нарани Джил. Така гроквам.

Харшо си напомни, че мъжът с бебешки наивното лице пред него не е нито бебе, нито наивник. По-точно, усвоил е сложна култура, за която самият Харшо подозираше, че далеч е изпреварила човешката по непонятни пътища… и че тези невинни думи чува от устата на свръхчовек. Поне по нищо не отстъпваше на супермените от комиксите. Много внимателно избра какво да каже, защото замисляше опасен експеримент.

— Майк, когато се изправиш пред… „изпитание“ и се налага да направиш нещо, за да защитиш Джил, не се колебай.

— Добре, Джубал.

— И не се тревожи, че може да похабиш храна. Не мисли за нищо друго. Защити Джил.

— Аз винаги ще защитавам Джил.

— Чудесно. Но да речем, че някой се прицели с пистолет или просто го държи. Да предположим, че не искаш да убиеш този човек, но се налага да отстраниш пистолета. Ще успееш ли?

Майк помълча.

— Мисля, че грокнах. Пистолетът е лошо нещо. Но е възможно да има необходимост човекът да остане в тялото си. — Пак се замисли. — Ще успея.

— Добре. Майк, сега ще ти покажа друг пистолет. Лошо нещо.

— Да, пистолетът е лошо нещо. Ще го махна.

— Но не го прави веднага, щом видиш пистолета.

— Да не го правя?

— Точно така. Ще вдигна пистолета и ще се опитам да го насоча към тебе. Преди да успея, ти трябва да си махнал оръжието. Но не ме спирай, не ме наранявай, не ме убивай, не ми прави нищо. И недей да ме хабиш като храна.

— О, никога не бих постъпил така — тържествено заяви Майк. — Братко Джубал, когато се обезтелесиш, надявам се, че ще бъда допуснат да вкуся от тебе, да те съхранявам и възхвалявам с всяка хапка… докато те грокна в пълнота.

Харшо потисна рефлексите си и отговори сериозно:

— Благодаря ти, Майк.

— Аз ти дължа признателност, братко. А ако аз бъда избран преди тебе, надявам се и ти да ме сметнеш достоен за грокване. Да ме споделиш с Джил. Нали ще ме споделиш с нея? Моля те.

Харшо стрелна с поглед Джил — лицето й беше безметежно. Предположи, че като медицинска сестра е обръгнала на всичко.

— Ще те споделя с Джил — отвърна на Майк. — Само че никой от нас няма да бъде храна още дълго. Сега ще ти покажа оръжието, а ти чакай, докато ти кажа… после бъди много внимателен, защото трябва да свърша много неща, преди да съм готов за обезтелесяване.

— Ще внимавам, братко.

— Добре. — Харшо отвори чекмедже. — Погледни тук, Майк. Виждаш ли го? Ще го извадя. Но не прави нищо, преди да ти кажа. — Той хвана дръжката на стария полицейски револвер. — Подготви се… Сега!

Джубал се постара да завърти цевта към Смит, но ръката му беше празна. Усети се, че трепери.

— Идеално! — одобри веднага. — Махна го, преди да се прицеля.

— Щастлив съм.

— И аз. Дюк, камерите дали хванаха това?

— Ъхъ.

— Добре — въздъхна Харшо. — Това беше всичко, деца. Вървете да се забавлявате.

— Шефе — помоли Ан, — после ще ми кажеш ли какво е записано?

— Защо не останеш да прегледаме касетите?

— А, не! Не мога да гледам запис на нещо, на което съм била Свидетел. Но искам да знам ще проличи ли от касетите дали съм се побъркала.

— Дадено.