Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (7)

Седма глава

Вечерта Джил смени дежурната сестра на етажа десет минути по-рано. Щеше да изпълни искането на Бен да стои настрана от опита му да се срещне с Човека от Марс, но щеше да е готова за всеки случай. Може би Бен щеше да се нуждае от подкрепления.

Не забеляза часови в коридора. Разпределянето на лекарствата и подготовката на двама пациенти за операции й отнеха следващите два часа. Само успя да провери вратата на К-12. Беше заключена, както и входа за съседната стая. Обмисли дали да не се вмъкне оттам, щом морските пехотинци се бяха махнали, но сега беше заета. Внимателно следеше кой се качва на нейния етаж.

Но Бен не се появи и предпазливо зададените въпроси към помощничката й на контролното табло за етажа я увериха, че нито Бен, нито някой друг е влизал в К-12, докато Джил се е занимавала с останалите пациенти. Не разбираше какво става. Какстън не бе определил часа, когато ще дойде, но поне каза, че ще нахлуе по-рано през деня.

Засега й оставаше само да дебне. В един от по-спокойните моменти тя почука на вратата на дежурната стая, надникна и се престори на учудена.

— Добър ден, докторе. Мислех си, че ще заваря доктор Фрейм тук.

Лекарят се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Не съм го виждал, сестра. Аз съм Бръш. Мога ли да ви помогна с нещо?

Джил се успокои от естествената му мъжка реакция при появата й.

— Нищо особено не се е случило. Как е Човека от Марс?

— Моля?

Тя се усмихна.

— Това не е тайна за персонала. Говоря за вашия пациент…

Тя посочи вътрешната врата.

— Как тъй? — сепна се лекарят. — Него ли държаха там?

— А сега не е ли в стаята?

— О, дори не знам да е наблизо. От сутринта вътре е настанена госпожа Роуз Банкърсън, пациентка на доктор Гарнър.

— Нима? А какво направиха с Човека от Марс?

— И представа си нямам. Кажете, аз наистина ли пропуснах шанса си да видя Валънтайн Смит?

— Беше тук до вчера.

— Някои хора просто си нямаме късмет. Погледнете с кого трябва да си губя времето. — Той включи наблюдателната камера. Крехка стара жена се бе проснала на водното легло.

— Какво й е?

— Хъм… Ако нямаше пари за пилеене, щях да кажа, че я мъчи старческо слабоумие. Официално е тук за множество изследвания.

Джил поприказва още малко с него, после се престори, има работа. Върна се при бюрото си и разтвори дневника за нощните дежурства. Ами да, ето: „В. М. Смит, преместен от К-12“. А отдолу бе записано: „Г-жа Роуз С. Банкърсън — ст. К-12 (диет. кухня — по инстр. на д-р Гарнър)“.

Но защо бяха преместили Смит през нощта? Сигурно за да си спестят неприятностите с потенциални натрапници. Къде ли са го отвели? В нормален случай щеше да се обади на регистратурата, но тревогите на Бен и фалшифицираното предаване я изпълниха с подозрителност. Реши да изчака и да се ослушва за пресни клюки.

Но първо отиде до телефонния автомат и се обади на Бен. От неговия офис й съобщиха, че той не е в града. Джил се стъписа до онемяване, но се стегна навреме и заръча Бен да я потърси, щом се върне.

Набра и домашния му номер. Никой не отговори.

А Бен Какстън не си бе губил времето. Осигури си присъствието на Джеймс Оливър Кавендиш. Всеки Честен свидетел би му свършил работа, но репутацията на Кавендиш почти го освобождаваше от необходимостта да води и адвокат със себе си. Достойният възрастен господин бе свидетелствал многократно пред Върховния съд и според мълвата в паметта му бяха съхранени надеждно завещания за милиарди. Кавендиш бе развил съвършената си памет при великия доктор Семюъл Реншо, а хипнотичната подготовка бе получил във Фондацията „Райн“. Дневната му такса надвишаваше доходите на Бен за цяла седмица, но журналистът се надяваше да прехвърли разходите на „Поуст“, към чийто синдикат се числеше. А и дори най-добрата подготовка можеше да се окаже недостатъчна в това разследване.

Мина да вземе младшия Фризби от кантората „Бидъл, Фризби, Фризби, Бидъл и Рийд“, после заедно се отправиха към мястото на срещата с Кавендиш. Кльощавият Свидетел, обвит в бялата тога на своята професия, напомняше на Бен за Статуята на свободата… пък и беше почти толкова известен. Какстън вече бе обяснил на Марк Фризби какво се кани да опита (на свой ред адвокатът му обясни, че намеренията му са съмнителни от гледна точка на закона). Щом Честният свидетел се присъедини към тях, двамата се придържаха строго към правилата и не обсъждаха какво му предстои да види и чуе.

Таксито ги остави пред медицинския център. Искаха да говорят с директора. Бен подаде визитната си картичка на секретарката в приемната и помоли за среща с началника й. Властната дама го попита дали му е записан час за среща. Какстън си призна, че нямал уговорка.

— В такъв случай едва ли ще можете да говорите с доктор Брьомер. Ще ми кажете ли по какъв въпрос го търсите?

— Уведомете го — гръмко изрече Бен, за да чуят всички наоколо, — че е дошъл Бен Какстън от „Гнездото на гарваните“, придружен от адвокат и Честен свидетел, с намерението да вземе интервю от Валънтайн Майкъл Смит, наричан още Човека от Марс.

Тя се смути за миг, но веднага се опомни.

— Ще го уведомя — промълви с леден глас. — Седнете, моля.

— Благодаря, ще почакам тук.

Фризби си запали пура, Кавендиш стоеше с непоклатимото спокойствие на човек, видял всички прояви на доброто и злото, а Какстън настръхна от нетърпение. Накрая Снежната кралица пак се появи.

— С вас ще говори господин Беркуист.

— Кой? Да не е Гил Беркуист?

— Да, мисля, че името му е Гилбърт Беркуист.

Какстън помисли малко — споменатият човек беше от сюрията подлизурковци край Дъглас, официално назовавани „административни помощници“.

— Не желая да говоря с него. Искам среща с директора.

Но Беркуист вече идваше към него с протегната ръка и заучената радушна усмивка на бюрократ.

— Виж ти — Бени Какстън! Как си, приятелче? Още ли влачиш същия хомот?

— Все същия. Ти какво правиш тук?

— Ако някога се измъкна от обществените служби, аз също ще си уредя някоя коментаторска рубрика — диктуваш хиляда думи по телефона и си караш кефа през целия ден. Завиждам ти.

— Гил, попитах те какво правиш тук. Искам да говоря с директора, после да се срещна с Човека от Марс. Не съм дошъл да слушам твоите хитри увъртания.

— Стига де, Бен, недей да се ежиш. Тук съм, защото доктор Брьомер вече не понася журналистите. Генералният секретар ме прати да смъкна този товар от плещите му.

— Добре. Значи искам среща със Смит.

— Бен, момчето ми, всеки репортер, специален кореспондент, коментатор, писач на свободна практика и кой ли не безделник иска същото. Поли Пийпърс намина насам само преди двайсетина минути. Искала да го разпита за сексуалния живот на Марс.

— И аз искам да се видя със Смит. Да или не?

— Бени, нека отидем да пийнем по нещо. Ще отговоря на всеки твой въпрос.

— Нищо не смятам да те питам. Искам интервю със Смит. Това е моят адвокат — господин Марк Фризби.

Съгласно правилата, Бен не представи Честния свидетел.

— Познаваме се. Как е бащата ти, Марк? Мъчи ли го синузитът?

— Както преди.

— От гадния климат е. Хайде, Бен, да отидем някъде. Нека и Марк дойде.

— Задръж! — сопна се Какстън. — Искам да говоря с Валънтайн Майкъл Смит. Представител съм на синдиката „Поуст“, значи косвено представлявам и двеста милиона читатели. Ще се срещна ли със Смит? Ако не, кажи направо и изясни на какво правно основание ми отказваш.

— Марк — въздъхна Беркуист, — би ли обяснил на този специалист по надничане през ключалките, че не може да нахълта в болнична стая? Смит се появи пред хората снощи, въпреки недоволството на лекарите. Той има право на спокойствие и тишина, за да укрепне.

— Плъзнаха слухове — натърти Какстън, — че снощната му поява е измама.

Усмивката на Беркуист се стопи.

— Фризби — изрече студено, — не бихте ли дал на клиента си консултация какво съдържат членовете за клевета?

— Бен, карай по-полека.

— Гил, знам какво пише за клеветата в законите. А ти би ли ми пояснил кого клеветя? Човека от Марс или някой друг? Назови конкретно име. Повтарям — каза той още по-силно, — до мен стигнаха твърдения, че мъжът, който снощи даде интервю по стереото, не е Човека от Марс. Искам да го попитам лично.

Множеството в приемната се смълча. Беркуист се озърна към Честния свидетел, постара се да изтрие изражението на лицето си и произнесе засмяно:

— Бен, може би току-що си уреди интервюто… както и иск за клевета. Изчакайте ме.

Върна се съвсем скоро.

— Готово, Бен — промълви уморено, — макар че с нищо не го заслужаваш. Ела с мен, но само ти. Съжалявам, Марк, не бива цяла тълпа да връхлита един болен.

— Не! — заяви Какстън.

— Моля?

— Или и тримата, или никой.

— Бен, дръж се разумно. И без това си изпроси особена привилегия. Добре… Нека Марк дойде, но ще остане отвън. Но нямаш нужда от него.

Беркуист кимна към Кавендиш, който сякаш не го чу.

— Може би. Но още тази вечер ще изтъкна в коментара си, че властите са отказали да допуснат Честен свидетел при Човека от Марс.

Беркуист сви рамене.

— Тогава елате и тримата. Бен, надявам се делото за клевета да те довърши.

От уважение към преклонната възраст на Кавендиш се качиха с асансьора, после по подвижната пътека подминаха лаборатории, манипулационни и стая след стая. Спря ги часовой, който първо се обади по вътрешния телефон. Най-после влязоха в апаратна, претъпкана с датчици за наблюдение на пациенти в критично състояние.

— Това е доктор Танър — съобщи Беркуист. — Докторе, да ви представя господин Какстън и господин Фризби.

Разбира се, не спомена изобщо Кавендиш. Танър се разтревожи.

— Господа, предупреждавам ви да не казвате или правите нищо, което би могло да обезпокои моя пациент. Нервната му система е претоварена и той често изпада в ненормално вцепенение… или ако предпочитате — в транс.

— Да не е епилепсия? — попита Бен.

— Някой лаик би могъл да сбърка симптомите. По-скоро прилича на каталепсия.

— Вие специалист по психиатрия ли сте?

— Да — призна Танър, след като погледна крадешком Беркуист.

— Къде сте специализирал?

— Бен, да влезем при пациента — намеси се чиновникът. — После ще разпитваш доктор Танър.

— Добре.

Лекарят провери още веднъж уредите, натисна превключвател и надникна през шпионка. Отключи вратата и ги въведе в съседната стая, притиснал показалец към устните си. Вътре беше полутъмно.

— Очите му още не понасят привичното за нас осветление — обясни Танър тихичко. Застана до водното легло в средата. — Майк, доведох няколко наши приятели да се срещнат с тебе.

Какстън също застана по-близо. Потънало до половината в гънките на еластичната тъкан и завито до раменете, тялото на младия мъж не се виждаше в подробности. Той погледна новодошлите, но не каза нищо. Гладкото закръглено лице не издаваше никакви чувства.

Доколкото можа да го разгледа, Бен се увери, че пред него е човекът, когото показаха снощи по стереото. Прилоша му от мисълта, че Джил все едно му е подхвърлила граната в ръцете — дело за клевета можеше да го разори.

— Вие ли сте Валънтайн Майкъл Смит?

— Да.

— И сте Човека от Марс?

— Да.

— Вас ли показаха снощи по стереовизията?

Мъжът не отговори и Танър се намеси:

— Не мисля, че той ви разбра. Майк, спомняш ли си какво прави снощи с господин Дъглас?

Лицето се навъси недоволно.

— Много светлини. Боляха ме очите.

— Да, боляха те очите. Господин Дъглас ти каза да поздравиш хората.

Пациентът се усмихна едва-едва.

— Возиха ме дълго в количка.

— Добре — съгласи се Какстън. — Ясно ми е. Майк, добре ли се отнасят с тебе тук?

— Да.

— Не си длъжен да останеш в болницата. Можеш ли да ходиш?

Танър побърза да каже:

— Вижте какво, господин Какстън…

Беркуист стисна ръката му.

— Мога да ходя… малко. Умора.

— Ще се погрижа да ти намерят инвалидна количка. Майк, ако не искаш да останеш тук, мога да те отведа където пожелаеш.

Танър освободи ядосано ръката си.

— Няма да допусна да се месите в лечението на пациента!

— Той е свободен човек, нали така? — упорстваше Бен. — Или е затворник?

Беркуист реши да отговори вместо лекаря:

— Разбира се, че е свободен! Вие си мълчете, докторе. Оставете този глупак сам да си надене примката на шията.

— Много съм ти благодарен, Гил. Майк, ти чу какво каза този човек. Можеш да отидеш където поискаш.

Пациентът се озърна уплашено към Танър.

— Не! Не, не, не!

— Добре де, добре.

Лекарят отсече:

— Господин Беркуист, това беше предостатъчно!

— Така е, докторе. Бен, стига ти толкова.

— Ъ-ъ… още едно въпросче.

Какстън мислеше трескаво, искаше да изстиска всичко възможно от този последен шанс. Джил е сбъркала… Не, не е сбъркала!… Или поне така му се стори снощи.

— Само още един въпрос — промърмори Беркуист.

— Благодаря. Ъ-ъ… Майк, господин Дъглас ти зададе няколко въпроса. — Пациентът си замълча. — Я да си припомня по-добре… попита те какво мислиш за земните момичета, нали?

Бузите на мъжа се разтеглиха в широка усмивка.

— Божичко!

— Да, да. Майк… кога и къде си виждал тези момичета?

Усмивката изчезна. Пациентът се взря в Танър и се вцепени. Очите му се подбелиха и той се сви в зародишна поза, скръстил ръце на гърдите си. Танър изръмжа:

— Махайте се оттук! — и побърза да опипа пулса на пациента.

Беркуист заяви непреклонно:

— Сега вече прекали! Какстън, ще се разкараш ли или да повикам охраната?

— О, разбира се, тръгваме си — съгласи се Бен.

Всички освен Танър излязоха и Беркуист затвори вратата.

— Само за минутка, Гил — спря го Какстън. — Затворили сте го на сигурно място… все пак, как е успял да види жени?

— Какво? Не дрънкай глупости. Виждал е много момичета. Сестри… лаборантки, нали се сещаш.

— Не, не се сещам. Доколкото разбирам, обслужвали са го само фелдшери мъже, а достъпът на жени до него е бил строго забранен.

— Моля? Това е нелепо — раздразнено отвърна Беркуист и изведнъж се ухили. — Нали видя, че снощи го придружаваше сестра.

— Аха, видях — измънка Какстън и млъкна.

Тримата посетители не си проговориха, преди аероколата да излети от площадката. Тогава Фризби отбеляза:

— Бен, не ми се вярва генералният секретар да те съди. Въпреки това, ако познаваш източника на тези слухове, добре ще е да запишем официално показанията му.

— Няма нужда, Марк. Защото няма да има и никакво дело. — Какстън заби поглед в краката си. — Защо трябва да вярваме, че това беше Човека от Марс?

— А? Бен, престараваш се.

— Какво ни увери в това? Видяхме мъж на подходяща възраст, настанен в болнична стая. Чухме и приказките на Беркуист… а той започна кариерата си в политиката със съчиняване на опровержения. Срещнахме и някакъв непознат, който се представя за психиатър, а когато попитах къде е учил, направиха се на глухи. Господин Кавендиш, вие видяхте ли нещо, което ви убеди, че онова типче беше Човека от Марс?

— В задълженията ми не влиза съставянето на собствено мнение. Гледам, слушам — това е всичко.

— Извинете ме.

— Необходим ли съм ви още в професионалната си роля?

— Моля? Да, разбрах. Благодаря ви за всичко, господин Кавендиш.

— Аз трябва да ви благодаря. Възложихте ми интересно поръчение.

Възрастният мъж свали тогата, отделяща го от простосмъртните. Отпусна се, дори лицето му се смекчи.

— Ако можех да доведа някой от екипажа на „Защитник“, щях да разплета кълбото веднага — заинати се Какстън.

— Трябва да призная — промълви Кавендиш, — че се учудих на нещо, което не направихте.

— Ъ? Какво пропуснах?

— Мазолите.

— Мазолите ли?

— Естествено. Житейската история на един човек може да бъде прочетена по мазолите му. Веднъж поместих и статия за тях в „Тримесечник на Свидетеля“. Този младеж от Марс никога не е носил обувки като нашите и е свикнал с три пъти по-слабо притегляне, значи и мазолите на краката му би трябвало да съответстват на жизнената му среда.

— Да му се не види! Господин Кавендиш, защо не ми подсказахте?

— Господине? — Мършавото тяло се изопна, ноздрите на стареца се издуха. — Аз съм Честен свидетел. Никога не се намесвам.

— Отново моля за извинение. — Какстън се смръщи. — Я да се върнем. Ще ни пуснат да му погледнем ходилата или ще пръсна на парчета цялата болница!

— Ще се наложи да ангажирате друг Свидетел… тъй като вече си позволих да обсъждам случая.

— Е, да, няма как.

— Успокой се, Бен — посъветва го Фризби. — И без това си затънал до ушите. Лично аз съм убеден, че видях Човека от Марс.

Какстън ги остави, където поискаха, после програмира возилото да се рее на автопилот, за да помисли. Веднъж вече влезе, с адвокат и Честен свидетел. Ако настоява да види Човека от Мас втори път за един предиобед, ще бъде нелогично и ще му откажат.

Но не бе се сдобил със собствена рубрика в цял издателски синдикат, защото се предаваше лесно. Реши, че трябва да проникне в болницата. Но как? Е, поне знаеше къде е настанен предполагаемият „Човек от Марс“. Да се предреши като електротехник? Дори до „доктор Танър“ нямаше да припари така.

А дали онзи „Танър“ беше лекар? Посветилите се на медицината хора имаха склонността да се гнусят от съмнителните хитрости, противоречащи на техния морал. Например Нелсън, корабния лекар на „Защитник“ — отказал се е от случая, просто защото…

Стой! Точно доктор Нелсън би могъл да каже дали младежът е Човека от Марс, без изобщо да му гледа мазолите. Какстън позвъни в офиса си да издирят номера на Нелсън, защото не го знаеше. Помощникът му Оскар Килгален също. Но от указателя на синдиката „Поуст“ за важните личности научиха, че Нелсън е отседнал в „Нов Мейфлауър“. След няколко минути Какстън вече говореше с него.

Доктор Нелсън не бил гледал предаването. Да, чул, че е имало нещо подобно. Нямал никакви основания да смята, че е било измама. А знае ли доктор Нелсън, че вече е имало опит да излъжат Смит, за да се откаже от правата си съгласно „клаузата Ларкин“? Не знаел и не го интересувало. Било абсурдно да се твърди, че някой можел да владее еднолично Марс. Планетата принадлежала на самите марсианци. Добре, докторе, но нека просто си представим, че някой се опитва да…

Нелсън затвори. Когато Какстън набра номера отново, чу записан глас: „Абонатът временно отказва връзка. Ако желаете да оставите съобщение…“

Бен изтърси глупава забележка за родителите на доктора. Но следващата му постъпка беше още по-тъпа. Обади се в Двореца на правителството и настоя да го свържат с генералния секретар.

От години се ровеше из разни тайни и знаеше, че често е възможно да разгадаеш истината, ако се добереш до самия връх и започнеш да се държиш отвратително. Знаеше и колко опасно е да дърпаш тигъра за опашката. Ненормалната психика на властниците му беше толкова ясна, колкото беше неразбираема за Джил Бордмън. Но разчиташе на това, че е представител на друга власт, почти повсеместно призната и тачена.

Обаче забрави, че се обажда от такси, а не пред свидетели.

Наложи му се да се разправя с половин дузина мижитурки и с всеки пореден ставаше по-агресивен. Толкова се увлече, че не забеляза момента, в който таксито престана да кръжи.

А когато забеляза, беше късно. Аероколата не изпълняваше командите му. Какстън си каза горчиво, че се е хванал в капан, в който не би паднал и най-тъпият бандит. Проследили са откъде са обажда, засекли са положението на таксито и роботизираното возило е получило заповеди от полицията, отменящи всички останали. Сега щяха да го приберат тихо и кротко.

Опита да се обади на своя адвокат.

Още не се бе отказал, когато аероколата кацна във вътрешен двор и високите стени спряха сигнала. Бен напъна вратата и установи, че не се отваря… и изобщо не се учуди, че започна да се унася…