Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Двадесет и първа глава

Заседанието бе закрито. Джубал имаше намерение да изведе бързичко групата си, но му попречиха американският президент и сенатор Бун. И двамата се вкопчиха във възможността да покачат акциите си, след като бъдат забелязани в компанията на Човека от Марс.

И други хищни политикани дебнеха наоколо.

Джубал не се поколеба:

— Господин президент, сенаторе, веднага си тръгваме, за да обядваме на спокойствие. Бихте ли се присъединили към нас?

Каза си, че с двама ще се справи по-лесно, отколкото с две дузини. А трябваше да махне Майк оттук, преди нещо да се обърка.

Отдъхна си, когато те отказаха, защото имали други срещи. Джубал бе принуден не само да обещае, че ще заведе Майк на отвратително фостъритско представление, но и в Белия дом. Е, стигнеше ли се дотам, момчето можеше да се разболее внезапно.

— Момичета, по местата!

Майк бе отведен до покрива, а Ан сякаш цепеше тълпата с внушителния си ръст, тогата и хубостта си на валкирия. Джубал, Бен и офицерите от „Защитник“ прикриваха отстъплението. Лари вече чакаше в аеробуса. Само минути по-късно пилотът ги остави на покрива на „Нов Мейфлауър“. Новинарите ги чакаха и тук, но момичетата пазеха Майк по пътя до наетия апартамент. Явно се забавляваха добре. Мириам и Доркас се държаха със свирепостта на котки, бранещи малките си. Някакъв репортер се изпречи на пътя им и отскочи с наранен от остро токче крак.

В коридора имаше охрана от специалните служби, а пред вратата на апартамента стоеше офицер.

Космите по врата на Джубал настръхнаха, но след миг осъзна, че Дъглас просто се придържаше към условията на сделката. В писмото на Джубал имаше и молба генералният секретар да осигури спокойствие на Майк, за да живее горкото момче нормално.

Затова Харшо подвикна:

— Джил, не изпускай юздите на Майк. Всичко е наред.

— Добре, шефе.

Офицерът им отдаде чест.

— О, вие ли сте, господин майор! Да сте разбивали още някоя врата напоследък?

Блох почервеня и не отговори. Джубал се питаше дали пък тази задача не е наказание за щурмовака. Вътре ги чакаше Дюк. Джубал се обърна към гостите:

— Настанете се удобно, господа. Е, Дюк, какво стана?

Сътрудникът му сви рамене.

— Никой не се опита да подслушва, откакто влязох. Само че, шефе, във всяка дупка може да има неоткриваеми „бръмбари“.

— Да, да… Не за това те питах. Как сме с припасите? Гладен съм, момче. И жаден. А водим още трима за обяд.

— А, това ли било. Всичко пренесоха пред очите ми. В кухничката е. Шефе, много си недоверчив.

— Не е зле и ти да станеш същият, ако ти се живее дълго.

— Няма да се напъвам чак толкоз.

— Въпрос на вкус. Общо взето, аз си прекарах добре досега. Момичета, размърдайте се. Първата, която се върне при мен с пълна чаша, пропуска реда си като дежурна. Естествено, след като се погрижите за нашите гости. Хайде, господа, сядайте. Свен, каква е любимата ти отрова? Аквавит? Лари, отскочи да купиш две-три бутилки. И „болс“ за капитана.

— Няма нужда, Джубал — спря го Нелсън. — Предпочитам шотландско уиски.

— И аз — добави Ван Тромп.

— От това имаме достатъчно да удавим кон. Доктор Махмуд? Ако предпочиташ безалкохолно, момичетата сигурно са се погрижили да има.

Махмуд го погледна печално.

— Не би трябвало да ме изкушаваш със силни напитки.

— Хъм, позволи ми да ти помогна. — Джубал го огледа с престорена загриженост. — Синко, преживял си сериозен нервен стрес. Тъй като нямам подръка мепробамат, принуден съм да ти предпиша петдесет грама четиридесет и пет процентов разтвор на етилов спирт. Ще повториш дозата според нуждите си. С какъв аромат го предпочиташ?

Махмуд се засмя.

— Благодаря ти, докторе… но сам ще си отговарям за греховете. Нека бъде джин, моля, с чаша вода. Или водка. Или каквото ти се намира.

— Или чист спирт — намеси се Нелсън. — Джубал, не се оставяй да те заблуди. Смрадльо пие всичко, а после се разкайва.

— Да, разкайвам се — сериозно потвърди Махмуд. — Грешно е.

— Не се заяждай с него, Свен — отсече Джубал. — Ако Смрадльо извлича полза от греховете си чрез разкаянието, негова си работа. Всекиму своето. А какво ще кажеш за храната? Ан сложи шунка в припасите, може да има още нещо нечисто за тебе. Да попитам ли?

Махмуд поклати глава.

— Джубал, не съм от строгите последователи на традицията. Тези правила са били създадени в отдавна отминало време. Сега е друго.

Джубал изведнъж се натъжи.

— Да, но дали сега е по-добре? Все едно, всичко е преходно. Яж каквото желаеш, братко. Бог прощава при неизбежност.

— Благодаря. Но аз често пропускам храната през деня.

— По-добре да замезиш, иначе етиловият спирт не само ще ти отпусне нервите. Пък и хлапетата, които работят при мен, може би допускат правописни грешки… но в кулинарията са постигнали съвършенството.

Мириам влезе с поднос, докато Джубал си упражняваше красноречието.

— Шефе, искам това в писмен вид. И с подпис.

— Какво? — извъртя се той. — Подслушваш? Остани след часовете в класната стая и напиши хиляда пъти: „Няма да наострям уши за чужди разговори“.

— Добре, шефе. Това е за тебе, капитане… и за тебе, доктор Нелсън… ето я и твоята чаша, доктор Махмуд. Поиска и чаша вода, нали?

— Благодаря, Мириам.

— Обслужване „Харшо“. Нескопосано, но бързо. Заповядай, шефе.

— Разредила си го с вода!

— По заповед на Ан. Твърде уморен си да пиеш чисто.

Джубал я изгледа с мъченическо търпение.

— Е, господа, видяхте ли на какво съм подложен? Не биваше да им даваме равноправие. Мириам, тези хиляда пъти ще ги напишеш на санскрит.

— Ясно, шефе. — Тя го погали по главата. — Хайде, пийни си, миличък. Заслужаваш си го. Гордеем се с тебе.

— Марш в кухнята, момиче! Всички ли имат чаши? И къде е Бен?

— Диктува по телефона за рубриката си, с чаша до лакътя.

— Чудесно. Сега се оттегли незабележимо… и ми прати Майк. Господа! Ме ке алоха пау оле!

Всички отпиха по глътка.

— Майк ни помага. Май ще стане иконом, като порасне.

— Мислех, че вече си излязла. Все едно, доведи го. Доктор Нелсън иска да го прегледа.

— Няма закъде да бързаме — намеси се хирургът. — Джубал, уискито ти е превъзходно, но що за тост произнесе?

— Извинявай, беше на полинезийски. „Нека дружбата ни трае вечно.“ Ако искате, наречете го забележка под черта към водната церемония. Между другото, господа, Лари и Дюк също са водни братя на Майк. Нека това не ви безпокои. Не ги бива в готвенето… но е добре да имате хора като тях до себе си, когато ходите по тъмни улици.

— Щом ти ги представяш, Джубал — отвърна Ван Тромп, — да влизат и да започваме гуляя. Хайде сега да пием за момичетата. Свен, как беше онзи тост?

— За всички хубави жени по света? Нека пием само за четирите, които са тук. Скол! — Вдигнаха наздравица за четирите си водни братя от женски пол и Нелсън продължи: — Джубал, откъде ги намираш?

— А, отглеждам си ги в избата. И тъкмо ги науча на нещо, пристига някое градско конте и ги отмъква. Обречен съм да губя играта.

— Да, виждам колко страдаш — съчувствено промърмори Нелсън.

— Истина е. Господа, предполагам, че сте женени до един?

Оказа се, че Махмуд не е. Джубал го погледна намръщено.

— Ще бъдеш ли така добър да се обезтелесиш? Разбира се, след обяда, ще ти бъде по-лесно с пълен стомах.

— Аз не съм страшен, защото съм заклет ерген.

— Хайде де! Вече видях Доркас да ти прави мили очи… а ти само дето не се размърка.

— Уверявам те, не представлявам никаква заплаха. — Махмуд реши да не казва, че ще се свърже само с жена от своята вяра. Неверник като Джубал можеше да го разбере накриво. — Но трябва да те предупредя, че не бива да изричаш такива шеги пред Майк. Няма да грокне, че това е шега и току-виж след миг пред тебе има само труп. Не знам дали Майк може да се помисли наистина за мъртъв. Но поне ще се постарае.

— Аз пък съм сигурен, че може — твърдо заяви Нелсън. — Докторе… тоест, Джубал, забеляза ли нещо особено в неговата обмяна на веществата?

— Хъм, нека те поправя. Не съм забелязал нещо в обмяната на веществата му, което да не е особено.

— Именно!

Джубал се обърна към Махмуд.

— Не се тревожи, не бих подканил неволно Майк към самоубийство. Гроквам, че той не гроква хумора. — Харшо примигна. — Но не гроквам „грокването“. Смрадльо, ти говориш марсиански.

— Малко.

— Чух те. А ти грокваш ли грокването?

Махмуд се замисли.

— Не. „Гроквам“ е най-важната дума в този език и очаквам да прекарам следващите години в опити да я разбера. Но не се надявам на успех. Трябва да мислиш на марсиански, за да разбереш думата „гроквам“. Не си ли забелязал, че е трудно да вникнеш в интелектуалния подход на Майк към някои наши представи?

— Не съм ли? О, нещастната ми надута глава!

— Е, и с моята е същото.

 

 

— Ето го и яденето — доволно отбеляза Джубал. — Крайно време беше. Момичета, подредете всичко удобно и запазете почтително мълчание. Продължавай, докторе. Или е по-добре да отложим заради присъствието на Майк?

— В никакъв случай.

Махмуд се обърна към Майк на марсиански. Смит се усмихна сияйно и отговори. После лицето му отново стана безизразно и той започна да се храни.

— Казах какво се опитвам да обясня и той ме увери, че ще говоря вярно. За него това не е предположение, а факт, необходимост. Дано ме поправи, ако сгреша нещо. Но се съмнявам. Майк мисли на марсиански, значи се ориентира по друга „карта“. Схващаш ли мисълта ми?

— Гроквам — съгласи се Джубал. — Самият език оформя основополагащите идеи в ума на човека.

— Да, но… Докторе, как си с арабския?

— Аз ли? Ами зле — призна си Харшо. — Понаучих го, когато бях армейски лекар в северна Африка. Но и досега чета на арабски, защото предпочитам думите на Пророка в оригинал.

— Правилно. Коранът е непреводим. „Картата“ се променя, както и да се стараеш да я запазиш същата. Следователно можеш да разбереш колко труден е за мен английският. Не само защото в родния ми език някои форми са по-опростени. „Картата“ е друга. Английският език е най-развитият на нашата планета. Самата му разностранност, богатство на смисловите оттенъци и неразумното изобилие на идиоми дава възможност да кажеш на английски неща, които са неизразими на други езици. Едва не пощурях… докато се научих да мисля на английски. И това ми даде нова „карта“ на света, наложена върху онази, с която бях израснал. Вероятно по-добра, поне по-подробна. Но и на арабски можеш да кажеш неща, за които няма съответствие в английския.

Джубал кимна.

— Затова продължавам да чета на арабски.

— Но марсианският е несравнимо по-сложен от английския и толкова се различава в начина да създава с абстракции картина на вселената, че пред него английският и арабският изглеждат един и същ език. Англичанин и арабин могат да се научат да мислят на езика на другия. Но не съм уверен, че за нас някога ще е възможно да мислим на марсиански (освен за всеки, който го научи като Майк). Е, ще усвоим някакъв простичък „жаргон“. Точно с такъв си служа и аз. Да вземем думата „гроквам“. Буквалното й значение, вероятно още от зората на марсианската цивилизация, дава известна представа за цялата „карта“ на езика. То е лесно за разбиране. „Гроквам“ означава „пия“.

— Какво? — възкликна Джубал. — Майк никога не споменава „гроквам“, когато говори за пиенето като обикновено действие. Той…

— Един момент.

Махмуд пак попита Майк за нещо на марсиански и като че го изненада донякъде.

— „Гроквам“ е „пия“ — потвърди Смит.

— Но Майк щеше да се съгласи — продължи Махмуд, — ако бях казал и още стотина английски думи, изразяващи твърде различни, дори несъвместими представи. И „гроквам“ е всяка една от тях. Означава „страхувам се“, „обичам“, „мразя“… Говоря за истинската омраза, защото според марсианската „карта“ не можеш да намразиш нещо, ако първо не го грокнеш, не го разбереш толкова цялостно и подробно, че се сливаш с него и то с тебе. Чак тогава си способен да мразиш. Но в същото време обичаш това нещо, съхраняваш го в себе си. Друго е невъзможно. Едва след това можеш да мразиш. Според мен марсианската ненавист е толкова черна и страшна, че дори най-близкото човешко подобие в чувствата не е нищо повече от лека неприязън. — Махмуд направи кисела гримаса. — „Гроквам“ е и „достигам съвършеното съпреживяване“. Изтърканата човешка фраза „заболя ме повече от тебе“ има марсиански привкус. Марсианците сякаш знаят по инстинкт онова, до което съвременната физика стигна толкова мъчително — в процеса на наблюдението наблюдателят взаимодейства с наблюдаваното. „Гроквам“ означава разбирам в такава пълнота, че като наблюдател ставам част от наблюдаваното — сливам се, преплитам се, губя обособеността си в груповото съпреживяване. И означава почти всичко, което ние сме определили като религия, философия и наука… тоест, за нас почти нищо, също както думата „цвят“ за слепеца. — Махмуд се запъна. — Джубал, ако те накълцам и те сваря, ти и всичко останало в гозбата ще гроквате… и докато те вкусвам, двамата ще грокваме в единство и нищо няма да се загуби, без значение кой от нас кого яде.

— За мен ще има значение! — отсече непреклонно Джубал.

— Не си марсианец.

Махмуд пак се обърна към Майк, който кимна.

— Ти говориш вярно, братко Махмуд. Вече ти казах. Ти си Бог.

Махмуд сви рамене безпомощно.

— Безполезно е, нали виждаш? В отговор чувам само едно богохулство. Ние не мислим на марсиански. Не можем.

— Ти си Бог — повтори Майк сговорчиво. — Бог гроква.

— Хайде да минем на друга тема! Джубал, ще злоупотребя ли с братството ни, ако си поискам още джин?

— Аз ще ти донеса! — скочи Доркас.

 

 

Стана истински семеен пикник, отчасти заради свойското държане на Джубал, а и новите братя бяха като него — образовани, постигнали много, затова нямаше нужда да се перчат и да дразнят останалите. Дори доктор Махмуд, който рядко се отпускаше сред хора, чужди на единствената праведна вяра — според Волята на Аллах, всемилостивия, от когото са всички блага — сега се чувстваше чудесно. Много се зарадва, че Джубал е чел думите на Пророка… И като се позагледа, жените от неговия дом се оказаха по-закръглени, отколкото му се стори в началото. А тъмнокосата… Прогони мисълта от главата си. Тук беше гост.

Беше доволен, че тези жени не дърдореха неспирно, не се намесваха в сериозните мъжки разговори, но пък се отличаваха със сърдечното си гостоприемство. Отначало го стъписа неуважението на Мириам към нейния господар, но побърза да си каже, че и на любимите деца и котките се позволяват волности в дома.

Джубал обясни, че са още тук, защото чакат какво ще реши генералният секретар.

— Ако е настроен делово, скоро ще имаме вест от него. Не биваше да оставаме в Двореца, защото щяха да започнат пазарлъци. А оттук можем просто да ги отхвърлим.

— Пазарлъци за какво? — попита Ван Тромп. — Ти вече му даде каквото той искаше.

— Не всичко. Дъглас би се зарадвал пълномощното да не подлежи на анулиране… вместо да зависи от приличното му поведение, при това властта всеки миг може да премине в ръцете на непоносим за него човек. Говоря за мошеника с невинната усмивка — нашия брат Бен. А и други щяха да се намесят в наддаването. Например онзи невъзмутим буда Кунг. Вече ме мрази и в червата, защото му дръпнах килимчето изпод обувките. Но измислеше ли сделка, с която да ни поблазни, щеше да ни я предложи. Затова стоим по-далеч и от него. Пак Кунг е една от причините да ядем и пием само това, което си донесохме от дома.

— Значи надушваш някаква опасност? — учуди се Нелсън. — Аз пък те помислих за придирчив старец, който понася само избрани гозби и питиета. Не бих и допуснал, че ще ни отровят в хотел като този.

Джубал клатеше глава печално.

— Свен, никой няма да сипе отрова лично за тебе… но вдовицата ти ще получи застраховката, просто защото си споделил трапезата с Майк.

— Сериозно ли говориш?

— Ако желаеш, ще ти поръчам каквото се сетиш. Но аз няма да го докосна, нито ще позволя на Майк. Знаят къде сме, имаха и поне два часа, за да се разшетат. Затова съм принуден да подозирам, че сервитьорът вече е прибрал пачката от Кунг… а може и от още двама-трима. Първата ми грижа е да съхраня живота на момчето, докато обезвредим властта, която олицетворява. — Джубал се намръщи. — Помислете за „черната вдовица“. Кротка малка буболечка, полезна и дори най-красива сред паяците. Но клетото създание е имало лошата сполука да притежава твърде голяма власт за размерите си. И всеки я убива, за да се предпази от случайности. „Черната вдовица“ просто няма как да се отърве от отровната си сила. Майк е в същия капан. Е, не е хубав като онези паячета…

— Джубал, как можа! — възмути се Доркас. — Що за лъжа!

— Дете, не съм пристрастен, защото жлезите ми се различават от твоите. Красавец или не, Майк не може да се отърве от всичките си пари, но е опасно и да ги има. Не само заради Кунг. Върховният съд не е толкова „аполитичен“, колкото можеше да бъде… Те по-скоро биха затворили Майк някъде, вместо да го убият, но си мисля, че това ще е още по-лоша участ. Да не говорим за други заинтересовани страни, овластени или не, които денонощно пресмятат как ще се промени тяхното благоденствие, ако момчето стане главен герой в погребална церемония. Аз бих…

— Шефе, на видеофона.

— Няма да се обадя.

— Тя се казва Беки.

— Защо не ме повика веднага?! — Джубал изхвърча от стаята и зърна лицето на мадам Везан на екрана. — Беки! Колко се радвам да те видя, момиче!

— Здрасти, док. Гледах ти номерата.

— Е, как беше?

— Не можеше да ги преметнеш по-майсторски от това. Светът е загубил най-печения демагог, защото си нямаш брат-близнак.

— Възвишена похвала, Беки. — Джубал помисли набързо. — Но фокуса ти го направи. Аз само пуснах шапката за парите. Кажи какъв е твоят дял.

Мадам Везан се намръщи.

— Обиждаш ме.

— Беки! Всеки може да пляска с ръчички, но от това има полза, само ако ръчичките държат и дебела зелена бала. Човека от Марс плаща сметката и вярвай ми, може да си го позволи. — Джубал се ухили. — От мен ще имаш само целувка и прегръдка, та чак ребрата ти да изпукат.

Тя се усмихна с облекчение.

— Помня как ме пляскаше по дупето, докато ми обещаваше Професора да оздравее. Винаги си знаел как да оправиш настроението на човек.

— А, не съм си позволявал непрофесионални волности.

— Позволяваше си ги и още как. И потупването изобщо не беше бащинско.

— Сигурно точно това ти е трябвало. Отдавна се отказах да потупвам дупета, но за тебе ще направя изключение.

— Гледай да не забравиш.

— А ти не забравяй да кажеш сметката. И не пести нулите.

— Док, има и други начини да прибереш своя дял, освен в налични. Следиш ли борсата днес?

— Не, ти също не ми казвай какво става. По-добре ела да си пийнем.

— Ами… сега не мога. Обещах на една, хъм, важна клиентка, че ще бъда на разположение.

— Ясно. Беки, а дали звездите ще покажат, че това ще се уреди най-добре за всички, ако сложим подпис и печат още днес? Да речем, точно след приключването на борсовата сесия?

Тя го погледна замислено.

— Ще проуча.

— Да, моля те. И ни ела на гости. Момчето ще ти допадне. Чудак е като змия с тиранти, но пък е сладък като открадната целувка.

— Брей… Непременно. Благодаря, док.

Джубал откри Майк в спалнята, където доктор Нелсън го бе завел за преглед. Хирургът изглеждаше силно озадачен.

— Колега — обърна се той към Харшо, — за последен път прегледах този пациент преди десет дни. Я ми кажи, откъде се взеха всички тези мускули?

— Как откъде? Изряза талонче от „Бяс и нагон“ — онова списание за мъжкари — изпрати го и получи колетче. Нали им знаеш рекламите как всеки хърбав мухльо можел само за…

— Джубал, стига де…

— А защо не попиташ самия него?

Нелсън го послуша.

— Помислих ги — обясни Майк.

— Точно така — потвърди Джубал. — Помислил ги е. Когато ми се изтърси миналата седмица, беше ужасна гледка — кльощав, отпуснат и блед. Сякаш е отгледан в пещера… и май е вярно. Казах му да стане силен. И той го постигна.

— С тренировки ли? — скептично промърмори Нелсън.

— Не, само плуваше.

— С няколко дни плуване никой мъж няма да заприлича на биче, блъскало щангите години наред! — Лекарят се намръщи. — Знам, че Майк е способен да контролира своите така наречени „гладки“ мускули. Но това е често срещано явление. Обаче в този случай трябва да допуснем, че…

— Колега — кротко каза Джубал, — защо просто не си признаеш, че не можеш да проумееш това?

— Добър съвет — въздъхна Нелсън. — Облечи се, Майкъл.

По-късно Джубал си облекчи душата пред тримата офицери от „Защитник“.

— Финансовата цел беше лесна — да обвържа така парите на Майк, че да не започне боричкане за тях. Дори няма да помислят за неговата скоропостижна смърт, защото казах на Дъглас, че в този миг приключват и пълномощията му. А слух от обикновено надежден източник — тоест, от мен — стигна до Кунг и останалите, че смъртта на Майк оставя завинаги юздите в ръцете на Дъглас. Разбира се, ако бях вълшебник, щях да лиша момчето и от последния му цент. Това би…

— Но защо, Джубал? — прекъсна го капитанът.

Харшо се вторачи в него.

— Ти много пари ли имаш? Говоря ти за богатство.

— Аз ли? — прихна Ван Тромп. — Имам заплата, разчитам на пенсия след време, изплащам къщата, а двете ми дъщери още не са завършили колеж. Как ми се ще да бях богат!

— Нямаше да ти хареса.

— Ами! Нямаше да ми разправяш щуротии, ако имаше дъщери студентки.

— Дадох образование и на четирите си деца, от което затънах до гушата в дългове. Едната е истинско светило в професията си… естествено, известна е с фамилията на мъжа си, защото за нея съм стар безделник, а не почитаем татко. Другите не забравят рождения ми ден, иначе не ми досаждат. Образованието не ги е повредило. Споменах децата си само за да докажа, че знам защо един баща винаги има нужда от повече пари. Но ти би могъл да получаваш многократно по-голяма заплата от някоя фирма, просто за да се мъдри името ти на бланките им. Не те ли затрупаха с предложения досега?

— Това не е толкова съществено — сдържано отвърна Ван Тромп. — Аз съм професионалист.

— Тоест, парите не биха те подмамили да зарежеш космическите кораби.

— О, и от пари не бих се отказал!

— Малко отгоре не вършат работа. Дъщерите имат дарбата да харчат с десет процента повече, отколкото баща им би получил. Това е природен закон, който от днес нататък ще се нарича „Принципът на Харшо“. Но, капитане, истинското богатство, което изисква да се обградиш с тълпа навлеци, за да те спасяват от данъчните власти, би те съсипало още по-сигурно, отколкото пенсионирането.

— Абсурд! Ще вложа парите в ценни книжа и ще си харча лихвите.

— Няма да постъпиш така, ако поначало си човек, способен да забогатее. Не е трудно да натрупаш много пари. Само трябва да посветиш целия си живот на тази цел. Но ще бъхташ повече от хамалин. Това не ти подхожда, капитане — ти искаш не да трупаш пари, а да ги харчиш.

— Правилно! Вече ми е ясно защо би лишил Майк от парите му.

— Да, богатството е проклятие… освен ако се наслаждаваш на самото му умножаване. Но и тогава си има сериозни недостатъци.

— Е, прекаляваш! Джубал, говориш точно като главния евнух на харем, който убеждава здрав и прав мъж, че е добре да му отрежат някои части.

— Вероятно — съгласи се Джубал. — Човешкият талант да оправдаваш собствените си приумици е безграничен. Аз не съм изключение. Но и аз като тебе се интересувам само от възможността да харча пари, следователно не мога да забогатея. И обратно — никога не ме е застрашавала опасността да не събера скромните суми, достатъчни да задоволя пороците си. Който не вдига залога до небесата при слаба двойка в ръка, винаги може да постигне това. Но сериозно богатство?… Нали видя какъв фарс се разигра там. Можех ли да грабна плячката, да стана пълномощник и фактически собственик, за да прибирам в джоба си каквото ми хрумне, и пак да склоня Дъглас да ме подкрепи? Майк ми се доверява, защото съм му воден брат. Можех ли да го ограбя?

— Ъ-ъ… да, Джубал, дяволите те взели.

— Няма съмнение, защото нашият генерален секретар ламти за пари не повече от тебе. Неговата подбуда е жаждата за власт, но аз не чувам това гласче в главата си. Ако му бях поднесъл изящно уверенията си, че цялото състояние на Смит ще стои зад гърба на сегашната администрация, Дъглас би ме оставил да се развихря. — Джубал потръпна видимо. — И по едно време си мислех, че точно това ще се наложи да направя, за да опазя Майк от лешоядите. Паникьосах се. Капитане, ти дори не подозираш що е богатство. Собственикът му е обсаден от всички страни, като от тълпа бомбайски просяци — врънкат го да вложи пари или направо да ги даде за това или онова. Такъв човек става все по-недоверчив, защото рядко среща искрено приятелство. Честните хора са твърде придирчиви, за да се блъскат около него заедно с просяците, и твърде горди, за да заприличат на тях. И още по-зле — семейството му винаги е в опасност. Капитане, някой да те е заплашвал, че ще отвлече дъщерите ти?

— Какво?! Не, за Бога!

— Но ако имаше парите на Майк, щеше да осигуриш денонощна охрана на своите момичета, но пак нямаше да имаш миг спокойствие, защото щеше да се съмняваш и в телохранителите. Порови се в подробностите на последните стотина отвличания и виж колко пъти е бил замесен доверен вътрешен човек… и колко от жертвите са оцелели накрая. Е, парите могат ли да те примирят с факта, че си нахлузил примка на шиите на своите дъщери?

Ван Тромп се навъси.

— Джубал, предпочитам да си изплащам къщата.

— Амин! И аз искам да живея според желанията си, да си спя в собственото легло… и да не ми досаждат! Но въпреки това се примирих, че ще прекарам остатъка от живота си в брониран офис зад цяла армия и ще се бъхтам от сутрин до вечер като пълномощник на Майк. Тогава ме осени вдъхновението. Дъглас вече живее зад барикади, има си предостатъчно слуги. Щом се отказваме от властта, за да осигурим свободата на Майк, защо Дъглас да не поеме всички главоболия? Не се боя, че ще започне да краде. Само долнопробните политици са алчни, генералният секретар е чужд на кокошкарството. Недей да ми се зъбиш, Бен. Моли се той да не ти прехвърли товара някой ден. И така, сложих бремето върху раменете на Дъглас. Сега мога пак да се върна в градината си. Но щом се сетих за ключовия номер, останалото беше лесно. Най-много ме притесняваше „клаузата Ларкин“.

— Джубал — намеси се Какстън, — едва не те помислих за окончателно побъркан. Що за глупост — държавнически почести за Майк! Трябваше само да кажеш, че Майк доброволно се лишава от всякакви права, каквито му се падат според тази смехория.

— Бен, момчето ми — добродушно отвърна Харшо, — като журналист понякога си поносим.

— Ау, поласкан съм! Ти си ми запален почитател.

— Но в стратегията си още неандерталец.

— Това вече е по-добре — въздъхна Какстън. — Уплаших се, че си започнал да се размекваш.

— Ако се случи някога, моля те да ме гръмнеш. Капитане, колко заселници оставихте на Марс?

— Двадесет и трима.

— И какъв правен статут имат според „клаузата Ларкин“?

Ван Тромп се навъси.

— Не би трябвало да приказвам излишно.

— Капитане — намеси се Нелсън, — Смрадльо и аз отново сме цивилни граждани. Ще говоря каквото си поискам…

— И аз — вметна Махмуд.

— …а офицерския ми чин от запаса да си го заврат някъде. Нима властите имат право да ни запушат устите? Тези дебели задници не са стъпвали на Марс.

— Укроти се, Свен. И аз не смятам да крия нищо. Тук сме сред водни братя. Бен, имам само една молба — не искам да публикуваш това.

— Капитане, ако ще се чувстваш по-спокоен, да отида при Майк и момичетата.

— Моля те, остани. Правителството е доста объркано заради тази колония. Всеки заселник писмено се отказа от правата си според „клаузата Ларкин“ — в полза на властите. Но присъствието на Майк на Марс оплеска всичко. Не съм юрист, но доколкото разбирам, ако и Майк откаже правата си, администрацията ще докопа възможността да раздава сочните мръвки.

— Какви мръвки?! — възкликна Бен. — Виж какво, капитане, не подценявам геройствата ви, но чух, че Марс не е примамлива недвижима собственост. Или сте открили неща от рода на „умри, преди да прочетеш“?

Ван Тромп поклати глава.

— Не, всички научни и технически отчети са напълно достъпни. Само че, Бен, Луната също беше безполезна скала, когато започнахме да се занимаваме с нея.

— Съкрушителен довод — призна Какстън. — Защо ли дядо ми не е купил акции на „Лунар Ентърпрайзис“?… Но Марс вече е заселен.

Ван Тромп го погледна неловко.

— Така е, но… Смрадльо, ти му кажи.

— Бен — започна Махмуд, — на Марс има предостатъчно място да се заселват хора, а марсианците няма да им пречат. И в момента там се развява федералното знаме, а ние обявихме екстериториалност над онова парче земя. Обаче може да се окаже, че сме в същото положение като мравуняк под стъклен похлупак. Не знам какво ще стане.

— И аз — кимна Джубал. — Нямах представа какво е положението, само знаех, че правителството иска да се добере до тези „права“. Предположих, че и те тънат в мъгла като мен, затова се втурнах с главата напред. „Атаката е най-добрата защита.“ — Той се ухили. — В гимназията веднъж спечелих учебен диспут, като цитирах довод от документите на „Британското колониално мореплавателно управление“. Опонентът не успя да ме обори, защото такова управление никога не е съществувало. И тази сутрин си позволих същото безсрамие. Администрацията искаше правата на Майк според „клаузата Ларкин“ и се боеше до смърт да не сключим сделка с някой друг. Възползвах се от тяхната алчност и тревога, за да наложа пълна нелепост от гледна точка на логиката. Жива фантастика, но те спазиха протокола докрай и признаха, че Майк е суверен на Марс!

Джубал изгледа самодоволно останалите.

— С което — промърмори Бен, — сам се насади в лодката и почна да гребеш нагоре по прочутата лайняна рекичка.

— Ех, Бен — с укор изрече Харшо, — те коронясаха момчето съгласно собствената си представа за логика. Трябва ли да ти напомням, че макар короните да се свалят заедно с главите, по-добре да си признат монарх, отколкото претендент за трона в сянка? Положението на Майк се подобри несравнимо с няколко такта музика и един оплескан чаршаф. Но пак не беше лесно. За момента той представляваше признатия владетел на Марс съгласно правните щуротии около прецедента с Ларкин… значи имаше властта да раздава концесии, търговски права, земи и така нататък, да ти се пригади чак. Или трябваше да се подчини на това и да попадне под по-страшен натиск от притежателя на богатство, или да абдикира от трона и да прехвърли правата си върху сегашните заселници… тоест, на Дъглас. — Раздразнението на Джубал пролича. — И двете възможности бяха гнусни. Господа, не бих позволил на свой клиент да попадне в такъв капан. Налагаше се да лишим от сила самата „клауза Ларкин“ по отношение на Марс, при това без да дадем на Върховния съд и нищожен шанс да се намеси. — Пак се засмя. — Затова лъгах до посиняване и им натрапих теорията си. Цял свят видя, че отдадоха кралски почести на Майк. Затова изтъкнах, че момчето всъщност не е фалшив властелин съгласно безполезен в случая прецедент, а посланик на великата марсианска нация! Е, беше много нагло блъфиране. Но се опирах на надеждата, че останалите — Дъглас и Кунг, знаят не повече от мен за фактите. — Джубал погледна тримата мъже. — Рискувах, защото вие бяхте с нас и сте водни братя на Майк. Щом не ме оборихте, значи всички задължително ще приемат момчето като посланик, а „клаузата Ларкин“ предаде Богу дух.

— Надявам се да е така — сериозно каза Ван Тромп. — Но изобщо не приех приказките ти като лъжи.

— Че защо? Изсмуках всичко от пръстите си.

— Няма значение. Според мен каза истината. — Капитанът на „Защитник“ се поколеба. — Само че не бих нарекъл Майк посланик… „преден отряд на нашественика“ е по-вярно.

Какстън се ококори, но Харшо попита спокойно:

— И защо си настроен така?

— Ще се изразя още по-точно. Според мен е разузнавач, събиращ сведения за марсианските си господари. Не ме разбирай накриво — и аз съм много привързан към момчето. Но той няма никакви причини да ни бъде верен… тоест, на Земята. — Ван Тромп го погледна мрачно. — Всеки си въобразява, че един намерен на Марс мъж веднага ще се захласне от щастие при възможността да се върне „у дома“. Но не беше така. Свен?

— Майк пощуря от страх — допълни Нелсън. — Не успявахме да припарим до него, толкова се боеше от нас. После марсианците му казаха, че трябва да тръгне… и той започна да се държи като войник, изпълняващ заповед, макар и да го тресе от това.

— Я постойте малко! — възмути се Какстън. — Капитане, що за… ама защо им е на марсианците да ни нападат? Все едно ние да атакуваме Юпитер. Тук притеглянето е два пъти и половина по-силно, както на Юпитер е два пъти и половина по-силно от земното. Важат и същите коренни разлики в температурата, налягането и състава на атмосферата. Ние не бихме могли да живеем на Юпитер… нито си представям как марсианците ще свикнат с нашите условия. Не съм ли прав?

— Доста си близо до истината — призна Ван Тромп.

— Е, за какво ни е да нападаме Юпитер? Защо ще ни напада Марс?

— Бен, чел ли си проекта за създаване на плацдарм на Юпитер?

— Мечти. Нищо осъществимо.

— И междупланетните полети бяха мечта допреди броени години. Инженери изчислиха, че ако се възползваме от целия си опит в овладяването на океанското дъно и изобретим скафандри с автономна силова система, няма пречки да стъпим на Юпитер. Не си мисли, че марсианците са по-тъпи от нас. Да беше им видял градовете…

— Е… Все пак не разбирам защо ще ни се бъркат.

— Капитане?

— Да, Джубал?

— Имам още едно възражение. Знаеш, че културите се делят на „аполонови“ и „дионисиеви“.

— Имам представа.

— Ами на мен ми се струва, че и най-благата земна култура ще е „дионисиева“ за марсианците. Ти си бил на Марс, но аз дълго разговарях с Майк. Момчето е израсло в „аполонова“ култура. А те не са агресивни.

— Не бих разчитал на това.

Изведнъж се намеси и Махмуд:

— Капитане, има доказателство в подкрепа на Джубал. Можеш да анализираш една култура по нейния език… а в марсианския липсва думата „война“. Поне аз не съм я срещал. Няма и „оръжие“, нито „битка“. Щом думата я няма в езика, в културата не съществува нейно съответствие.

— Празни приказки! Животните се бият, а пък мравките воюват. Е, имат ли думи за това?

— Щяха да имат — настоя Махмуд, — стига да говореха. Всяка надарена с реч раса има думи за всяка своя представа и идея, непрекъснато измисля нови думи или определения според развитието на своята мисъл. Готовата за овладяване на речта нервна система не може да не си служи с нея. Ако марсианците знаят какво е „война“, трябва да имат такава дума.

— Има начин да решим спора — предложи Джубал. — Да повикаме Майк.

— Не бързай толкова — възрази Ван Тромп. — От години знам, че със специалист не можеш да се надприказваш. Но освен това научих, че историята има дълъг списък от специалисти, направили ужасни грешки… извинявай, Смрадльо.

— Истина е, капитане, но този път аз съм прав.

— А Майк само ще ни каже дали знае думата… все едно да питаш едва проходило детенце какво е компютър. Да се придържаме към фактите. Свен, да им кажа ли за Агню?

— Ти решаваш, капитане.

— Ами… споделям само като пред водни братя. Лейтенант Агню беше вторият ни лекар. Свен твърдеше, че имал блестящ интелект. Обаче не понасяше марсианците. Щом се уверихме донякъде, че местната цивилизация е миролюбива, заповядах никой да не носи оръжие. Но Агню не се подчинил… или поне не намерихме личния му пистолет, а хората, които последни го видели жив, заявиха, че бил в кобура му. В дневника записахме, всичко на всичко, следното: „Изчезнал безследно. Предполага се, че е мъртъв.“ Двама от екипажа забелязали, че Агню навлязъл в тесен проход между две скални стени. После и един марсианец се пъхнал там и моите хора затичали след него, защото чудатостите на доктор Агню ни бяха добре познати. И двамата чули изстрел. Единият твърди, че стигнал до началото на прохода навреме, за да види Агню зад марсианеца. В следващия миг вече не го виждал никъде. Вторият казва, че догонил първия, когато марсианецът вече се изнасял величествено от прохода и ги отминал. Огледали прохода, но бил празен и завършвал с глуха стена. Това е, господа. Агню може и да е скочил над ръба на скалите, с помощта на страха и слабото притегляне, но аз не успях да направя това. Трябва да спомена, че двамата членове на екипажа носеха кислородни обогатители, иначе не може на Марс, а пък кислородният глад сериозно размътва възприятията. Не съм сигурен дали първият вече е страдал от задушаване. Казах ви го, защото на мен така ми е по-лесно да тълкувам думите му, че Агню изчезнал мигновено. Предположих, че вече е изпитвал последствията от хипоксията и му заповядах да си провери кислородния обогатител. Чаках Агню да се върне, за да го сдъвча, че е излязъл с оръжие.

Но изобщо не го открихме. И тогава се породиха опасенията ми от марсианците. Никога повече не ги виждах като огромни, кротки и безобидни, дори смешни същества, макар че нямахме други неприятности и те се съгласяваха с всяко наше искане, ако Смрадльо измислеше как да го изрази. Постарах се да потуля произшествието. Не е разумно да всяваш паника, когато си на сто и петдесет милиона километра от дома. Е, отсъствието на Агню стана очебийно след безплодното издирване. Но аз отхвърлих всякакви идеи, че имаше нещо загадъчно — Агню се е изгубил из онези скални лабиринти и умрял от недостиг на кислород… а после бил затрупан от пясъчно свлачище. Възползвах се от случая, за да забраня самотните разходки, да изисквам непрекъсната радиовръзка с кораба и грижи за кислородните обогатители. Не съм казвал на първия от двамата да си мълчи, само му намекнах, че историйката е нелепа, защото другият не я потвърди. Мисля, че официалната версия се наложи като единствена.

Махмуд изрече бавно:

— Капитане, за пръв път чувам, че е имало някаква загадка. Предпочитам „официалната“ версия. Не съм суеверен.

— Точно това исках — кимна Ван Тромп. — Само Свен и аз чухме онези невероятни измислици. И все пак… — капитанът сякаш остаря внезапно, — …нощем се будя и се питам: „Какво стана с Агню?“

Джубал си мълчеше. Дали Джил е разказала на Бен за Беркуист и другия с него… как беше? Джонсън? Някой изтървал ли се е пред Какстън за странния сблъсък до басейна? Едва ли. Хлапетата знаеха „официалната“ версия, че първият взвод изобщо не се е появявал, защото присъстваха на разговора му с Дъглас по видеофона.

Ама че проклетия! Единственото разумно решение беше да си затваря устата и да внушава неуморно на момчето, че не бива да запраща в нищото неприятните непознати!

От душевните терзания го спаси Ан.

— Шефе, пред вратата чака господин Брадли. Същият, който се нарече „старши административен помощник на генералния секретар“.

— Да не си го пуснала вътре?

— Не. Обяснявахме се по разговорната уредба. Трябвало да ти предаде някакви документи и да чака отговор.

— Да ги предаде през кутията на вратата. В момента тук е марсианско посолство.

— И да го оставя да виси отвън?

— Ан, знам колко добре си възпитана… но в подобни положения грубостта е полезна. Няма да отстъпим и сантиметър, докато не получим каквото искаме.

— Добре, шефе.

Дебелият пакет съдържаше множество екземпляри на само един документ. Джубал събра всички около себе си и раздаде копията.

— Давам ягодова близалка за всяко посочване на пропуск, уловка или неяснота.

След време пак той наруши пръв мълчанието.

— Брей, честен политик — иска да си заслужи рушвета.

— Така изглежда — призна и Какстън.

— Някой друг?

Нямаше желаещи да получат наградата. Дъглас просто бе спазил уговорката.

— Добре, сега всички се подпишете като свидетели на всеки екземпляр. Мириам, извади нашия печат. По дяволите… вкарайте и Брадли тук, нека също подпише. После го почерпете нещо. Дюк, съобщи на рецепцията, че напускаме хотела. И се обади в „Грейхаунд“ да ни пратят онази таратайка. Свен, капитане, Смрадльо… ние се махаме оттук, както Лот офейкал от Содом. Защо не дойдете с нас в провинцията да се поотпуснете? Място има, ще ядете домашни гозби и няма за нищо да се тревожите.

Семейните обещаха да се възползват от поканата друг път. Махмуд я прие. Подписването на документа се проточи, защото Майк се радваше на възможността да пише името си и рисуваше всяка буква с наслаждението на художник. Остатъците от пикника бяха натоварени в аеробуса, докато подпечатат екземплярите, дотогава им донесоха и сметката от хотела.

Джубал погледна небрежно внушителното число и надраска отдолу: „Одобрена за изплащане — Дж. Харшо от името на В. М. Смит“, после подаде листчето на Брадли.

— Това вече е грижа на твоя началник.

Бюрократът примигна неловко.

— Моля?

— А, не се съмнявам, че господин Дъглас ще натовари с това шефа на протокола или друг. Не съм много вещ в тези неща.

Брадли взе сметката.

— Да… — проточи Брадли неуверено. — Ларю може да я уреди. Ще му я предам.

— Благодаря ви, господин Брадли — за всичко!