Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (33)

Тридесет и трета глава

— Е? — нетърпеливо се обади Джубал. — Прие ли поканата им?

— Ами! Ометох се оттам светкавично! Сграбчих си дрехите, изобщо не погледнах табелата и скочих гол в тръбата, както ги държах в ръце.

— Сериозно?! Мисля, че ако бях на мястото на Джил, щях да се почувствам оскърбен.

Какстън почервеня целият.

— Джубал, трябваше да си тръгна.

— Хъм… После какво стана?

— Облякох се, видях, че съм си забравил чантата горе, но не се върнах. Всъщност, толкова припряно избягах, че едва не се пребих. Нали знаеш как в обикновените „скоростни тръби“…

— Не знам.

— Е, да. Ако не натиснеш бутона за изкачване, тя те спуска бавно, като че плуваш в желе. Но аз не потънах надолу, а паднах… от шестия етаж. И миг преди да се размажа, нещо ме спря. Не беше спасителна мрежа, а някакво поле. Отгоре на всичко едва не се побърках от страх.

— Не се доверявай на механични уловки. Аз си ходя по стълбите и само в краен случай влизам в обикновен асансьор.

— Вярно, не са го доизкусурили. Дюк уж следи за безопасността, но каквото му каже Майк, все едно е Светото писание. Хипнотизирал го е. По дяволите, той всички ги е хипнотизирал. И ще е нужно нещо по-лошо от повредена „скоростна тръба“, за да се опомнят. Джубал, какво можем да направим? Толкова съм загрижен, че ще се поболея.

Джубал изду устни пренебрежително.

— И какво всъщност смути душевния ти мир?

— Всичко!

— Нима? Доколкото разбрах, наслаждавал си се на престоя си там, чак до края, когато си заприличал на подплашен заек.

— Ъ-ъ… така си е. Майк успя да хипнотизира и мен. — Какстън гледаше озадачено. — Може би изобщо нямаше да се отърся от магията, ако не беше тази смахната история. Майк ме беше хванал през кръста — нямаше начин да си смъкне дрехите!

— Бил си зает — сви рамене Джубал. — Вероятно не би забелязал и земетресение.

— Стига де! Не си затварям очите като някоя ученичка. Как го е направил?

— Не виждам защо трябва да се занимаваме с тази загадка. Да не ми намекваш, че си изпаднал в шок, защото Майк е бил гол?

— Да, беше истински шок.

— Когато и ти си бил с гол задник? Не ми пробутвай врели-некипели!

— Не, не е това! Джубал, как да ти го втълпя? Изобщо не понасям групови оргии. Едва не си повърнах закуската. — Какстън се размърда неловко в креслото. — А ти как би се почувствал, ако хората започнат да се държат като стадо маймуни в твоя хол?

Харшо сплете пръсти.

— Именно в това е ключът към всичко, Бен. Те не са били в моя хол. Щом влизаш в нечий дом, приемаш правилата. Универсална основа на цивилизованото поведение.

— Значи тяхното държание нямаше да те отврати?

— О, подхвана съвсем друга тема. Смятам публичните прояви на нагона за безвкусица, което се дължи на нормите, втълпени ми в детството. Доста голяма част от човечеството не признава тези норми. Оргиите имат дълга история. Но чак пък да ме „отврати“? Драги ми господине, отвращава ме само онова, което засяга грубо нравствените ми убеждения.

— Значи всичко е въпрос на вкус, така ли?

— Нищо повече. А и моят вкус не е по-възвишен от твърде различните предпочитания на Нерон. По-скоро той е имал предимство, защото е бил бог. Аз не съм.

— Брей, проклет да съм!

— Не е изключено, стига да има такова нещо на света. Бен, грешиш — не е било публична оргия.

— Я виж ти…

— Сам ми каза, че това е групов брак. Или групова теогамия, ако се придържаме към точните понятия. Следователно, каквото и да става там… тоест, щяло е да стане, но ти си подвил опашка… е било лична работа на присъстващите, която не засяга никой друг. „Тук сме си само богове“, а? В такъв случай, как биха могли да нарушат обществените норми?

— Аз се почувствах оскърбен!

— Възвисяването ти още не е било завършено. Подвел си ги. Сам си ги подтикнал да се държат така.

— Нищо подобно!

— Стига глупости! Подходящият момент да се разкараш е бил малко след влизането ти там. Но ти си останал, приел си благосклонността на една богиня и си се държал като бог с нея. Знаел си какво вършиш и те са знаели, че ти си знаел. Сбъркали са в едно — приели са лицемерието ти за чиста монета. Не, драги, именно Майк и Джил са се държали прилично. Оскърбително е било твоето поведение.

— Мътните те взели, Джубал, само извърташ! Да, бях се забъркал вече, но трябваше да си тръгна накрая! Щях да се издрайфам!

— Значи сега се оправдаваш с рефлексите си? Всеки, навършил поне в емоционално отношение дванадесет години, щеше да стисне зъби, да се втурне към банята, после да се върне с някакво приемливо извинение, щом нещата се поизгладят. Не е било рефлекс, защото той може да ти опразни стомаха, но не да ти насочи краката, да ти прибере дрехите, да те преведе през вратите и да те вкара в някаква дупка вместо стълба. Паника, Бен. Е, защо изпадна в такъв ужас?

Какстън не отговори веднага. Въздишаше.

— Като си помисля, май остава само едно — че съм от най-превзетите моралисти.

Джубал поклати глава.

— Моралистът смята собствените си убеждения за природни закони. Това не важи за тебе. Приспособявал си се към всякакви обстоятелства, дразнещи чувството ти за приличие. А истинският досадник щеше да засипе с хули онази приятна татуирана дама, да се врътне на пети и да излезе разгневен. Я се порови още в душата си.

— Знам само, че съм много нещастен.

— Разбирам те, Бен. Наистина ти съчувствам. Да опитаме сега една хипотеза. Спомена за жена на име Рут. Да речем, че Джилиън не е била там. Нека предположим, че Рут и Майк ти предложат същата близост. Пак ли щеше да изпаднеш в шок?

— Ами да. Самото положение беше ужасно. Поне аз така си мисля, макар за тебе да е въпрос на вкус.

— И пак ли щеше да ти се гади? И да избягаш в паника?

Какстън се смути още повече.

— Голям хитрец си, Джубал. Добре де… щях да измисля нещо, за да отида до кухнята, банята или където и да е… после щях да си тръгна възможно най-скоро.

— Чудесен отговор, Бен. Сам откри истинския си проблем.

— Тъй ли?

— Какъв елемент липсваше?

Какстън гледаше тъжно.

— Прав си… Стана заради Джил. Защото я обичам.

— Топло, Бен. Но още не си напипал същината.

— А?

— Не е било любов чувството, принудило те да избягаш. И какво е „любов“?

— Стига си ме поднасял! От Шекспир до Фройд всеки бълва обяснения и още никой не е успял. Само знам, че боли.

— Аз пък ще ти дам съвсем точно определение. „Любов“ е състоянието на духа, в което щастието на друг човек е жизненоважно за собственото ти щастие.

— Ще се съглася засега… — проточи Бен, — …защото точно това изпитвам към Джил.

— Добре. Значи твърдиш, че стомахът ти се е сгърчил и си офейкал страхливо от желание да направиш Джил щастлива.

— Ей, я се спри малко! Не съм казвал…

— Да не е било някое друго чувство?

— Само исках да… — запъна се Какстън. — Вярно, ревнувах! Джубал, в онзи момент обаче бих се е заклел, че не е така. Знаех, че съм на второ място и отдавна се примирих. Да ме вземат дяволите, ако Майк ми е станал неприятен заради това. Ревността доникъде не води.

— Поне не където би ти харесало. Тя е болест, а любовта е признак на здрава психика. Незрелите умове често бъркат двете чувства или пък си въобразяват, че колкото по-силна е любовта, толкова по-силна е и ревността. А всъщност те са почти несъвместими. Съберат ли се в душата едновременно, причиняват непоносим хаос… и аз гроквам, че точно в това е коренът на твоите неприятности. Когато ревността ти е надигнала глава, не си имал сили да я погледнеш в очите… и си избягал.

— Джубал, беше заради всичко там! Онзи разпуснат харем ме разстрои ужасно. Не ме разбирай накриво — щях да обичам Джил и ако беше евтина проститутка. Но не е. Според собствените й възгледи, тя е напълно морална.

— Знам — кимна Джубал. — Джилиън се отличава с непоклатимата си невинност, която не й позволява безнравствени постъпки. — Намръщи се. — Бен, боя се, че и на тебе, а и на мен ни липсва именно ангелската невинност, за да живеем според съвършения морал на тези хора.

Бен го зяпаше слисано.

— Мислиш, че онова е морално? Признавам, Джил не знае, че бърка. Майк я е подмамил, а и той самият не разбира кое е добро и кое зло. Нали е Човека от Марс.

Джубал се мръщеше.

— Да, мисля, че всичко направено от хората в Гнездото — не само от нашите хлапета — е морално. Нямам представа за подробностите, но… да, всичко. Вакханалиите, смяната на партньорите без никакъв срам, общото домакинство, анархията — всичко!

— Джубал, ти ме изуми. Щом така си се настроил, защо не отидеш при тях? Те много искат да си там. Ще ти направят страхотно посрещане, Доун е готова да ти целува краката и да ти слугува. Не преувеличавам.

— Не мога — въздъхна Харшо. — Преди петдесет години… но не сега. Братко мой Бен, вече не съм способен да си върна тази невинност. Твърде дълго свиквах със собственото си зло и безнадеждност, за да се пречистя в тяхната вода на живота. Ако изобщо някога съм бил невинен…

— Майк мисли, че това ти е присъщо в пълнота. Доун ми предаде думите му.

— Е, значи няма да го разочаровам. Майк вижда в мен само своето отражение. Да бъда огледало ми е професия.

— Джубал, май и ти се уплаши.

— Именно, драги ми господине! Само че се страхувам не от морала им, а от надвисналите над тях външни заплахи.

— А, нищо лошо няма да им се случи.

— Вярваш ли си? Ако боядисаш една маймуна в розово и я тикнеш в клетката при кафявите, ще я разкъсат. Онези дечица си просят мъченичеството.

— Не те ли избива на мелодрами?

Погледът на Харшо го опари.

— И така да е, трябва ли да приемаш опасенията ми толкова лековато? Светците често са изгаряли на клада. Нима и техните мъки би нарекъл „мелодрама“?

— Не исках да те ядосам. Само ти напомних, че нищо не ги заплашва, защото сега не е средновековието.

— И разчиташ да ме убедиш? Сигурно не съм забелязал толкова важните разлики. Бен, този начин на живот е бил предлаган много пъти на нашия порочен свят. И светът винаги е смазвал опитите. Я си спомни за ранните християни — анархия, общо домакинство, групов брак, дори целувката на братството. Майк доста неща е взел от тях. Хъм… значи и мъжете целуват мъже, нали?

Бен сведе поглед смутено.

— Е, аз поне не съм налитал да те мляскам. Но не вярвам, че това е извратеност.

— Както и при ранните християни. Как мислиш, аз глупак ли съм?

— Ще се въздържа от мнение.

— Много благодаря. Не бих съветвал никого да целуне по братски пастора на някоя булевардна църквичка. Първичното християнство отдавна е изчезнало. Открай време се точи все същата тъжна история — стремеж към съвършената любов, величествени надежди и възвишени идеали… после гонения и провал. — Джубал въздъхна отново. — Досега се безпокоях за Майк, но май всички са в беда.

— А аз как се чувствам, според тебе? Не приемам твоите теории за „просветлението“ им. Това, което вършат, е грешно!

— Само защото случката накрая ти е като трън в петата.

— Е… не е само затова.

— Но това е главната причина. Бен, етиката на секса е тема, пълна с главоболия. Всеки от нас е принуден да търси решение, приемливо за околните. И трябва да се съобразява с нелеп, неприложим и гнусен сбор от така наречени „нравствени норми“. Почти всички знаем, че те са зло, и почти всички ги нарушаваме. Но си плащаме прескъпо с угризения и лицемерие. Щем не щем, тези норми ни потискат, мъртви и смрадливи като окачена на шията разлагаща се птица.

Важи и за тебе, Бен. Ласкаеш се със заблудата, че си свободна душа. Но щом се сблъска с необичайни за тебе сексуални правила, веднага ги съпостави с все същите юдео-християнски норми… и си въобразяваш, че вече си доказал собствената си правота. Щуротия! На твое място все пак бих предпочел да се убедя от собствен опит. А реакцията на твоя стомах се дължи на предразсъдък, набит в главата ти, преди да започнеш да мислиш с нея.

— Какво ще кажеш за своя стомах?

— Моят също е тъп, но не му позволявам да командва мозъка ми. Съзирам красотата в опита на Майк да наложи идеална етика и се възхищавам на прозрението му, че трябва да започне, като прати на боклука сегашните сексуални норми. Нужно е свежо начало. На повечето философи им липсва такава смелост. Те първо приемат основите на властващия морал — моногамия, традиционно семейство, наследяване, табу върху тялото, забрана на свободните връзки и така нататък. Чак тогава започват да човъркат в дреболиите… и стигат до абсурда да обсъждат дали голите женски гърди са неприлична гледка! Но главната им грижа е как да ни принудят да се подчиняваме на нормите. Слепи са за факта, че повечето всекидневни трагедии наоколо се дължат именно на тези норми, а не на нежеланието да бъдат спазвани.

И ето ти го Човека от Марс, взира се в неприкосновения морал с ясния си поглед… и го отхвърля. Не знам точно какви правила е въвел, но явно нарушава законите на всяка по-значителна държава и би вбесил „праведниците“ от всяка по-голяма религия, заедно с повечето агностици и атеисти. И все пак горкото момче…

— Джубал, не го наричай момче. Той е мъж.

— Нима? Нещастният полумарсианец ни казва, че сексът е начин да достигнем щастието. И така би трябвало да бъде. Бен, най-лошото в секса е, че го използваме да си причиняваме страдания. А не бива да е мъка. Ако не щастие, поне трябва да е източник на удоволствие.

Но моралът ни заявява: „Не пожелавай жената на ближния си“. Какъв е резултатът? Вярност насила, прелюбодеяния, ревност, омраза, побоища и чести убийства, разбити семейства и смазани деца. Само унижения и за мъжете, и за жените. Спазвана ли е когато и да било тази Божа заповед? Ако един мъж ми се закълне с ръка на Библията, че не е пожелавал жената на ближния си, защото е забранено, ще заподозра в него лицемера или импотентния психопат. Всеки мъж, достатъчно жизнен да има деца, е пожелавал множество жени, независимо предприел ли е нещо да задоволи желанието си.

А Майк идва и казва: „Няма нужда да пожелаваш моята жена… обичай я! Любовта й няма да се изчерпи, нищо няма да загубим, освен страха, вината, омразата и ревността.“ Но предложението му е немислимо. Доколкото си спомням, само ескимосите са били подобаващо наивни, и то преди сблъсъка си с цивилизацията. Толкова са били откъснати от света, че са приличали на Човека от Марс. Но ние им натрапихме своите „добродетели“, сега си имат и вярност, и прелюбодеяния. Бен, какво спечелиха тези хора?

— Не би ми харесало да живея като ескимос.

— И на мен. Гади ми се от вонясала риба.

— Аз пък си мислех за сапуна и топлата вода. Май съм капризен.

— Същият съм. Родих се в къща, където канализацията беше като в ескимоско иглу. Предпочитам сегашния си дом. Въпреки всичко ни описват някогашните ескимоси като най-щастливите хора в света. И да са били потиснати понякога, не е било заради ревност. Нямали са такава дума в езика си. Разменяли си жените за удобство и забавление, без да се сърдят. Е, кой тогава е побърканият? Огледай мрачния свят около нас и ми кажи дали последователите на Майк ти се сториха по-щастливи от останалите?

— Джубал, не успях да поговоря с всички. Но наистина са щастливи. Едва ли не смахнати. Има нещо нередно в цялата история.

— Май твоето присъствие е било най-нередно.

— Но защо?!

— Жалко, че убежденията ти са се вкоравили толкова отрано. Само три дни да живееш, както те са ти предложили, ще имаш скъпоценен спомен до последния си миг. А ти, идиотче недорасло, си позволил на ревността да те прогони оттам! Да бях на твоите години, щях да стана ескимос. Толкова ме ядоса, че се утешавам само с надеждата да съжаляваш вечно за глупостта си. Бен, с възрастта хората не помъдряват, но поне виждат нещата по-ясно… и най-тъжно е да си припомняш съблазните, от които си избягал. И аз имам за какво да съжалявам, но не може да се сравни с тежкото бреме, което ще те гнети.

— Стига си ми търкал сол по раните!

— За Бога, човече… или си мишка? Та аз се опитвам да те вбеся! Защо си дошъл да хленчиш пред един старец? Би трябвало да летиш към Гнездото с устрема на пощенски гълъб! Ах, защо не мога да смъкна поне двайсет години от гърба си, веднага отивах в църквата на Майк…

— Джубал, стига си се майтапил. Какво мислиш наистина за тази църква?

— Нали ти ми разправяше, че всъщност било учение.

— И да, и не. Поднасят го като „Истината“ с главна буква, както Майк я е научил от Старите на Марс.

— „Старите“, а? За мен това е бълнуване.

— Майк вярва в тях.

— Познавах един предприемач, който вярваше, че получава съвети за своя бизнес лично от духа на Александър Хамилтън. Обаче… да му се не види, защо ли пък точно аз ще се правя на „адвокат на дявола“ в тази история?

— Сега какво те прихвана?

— Бен, най-отвратителният грешник е онзи лицемер, който превръща религията в източник на облаги. Но нека допуснем, че и дяволът може да е прав. Майк вярва и проповядва истината, както я разбира. А за неговите „Стари“ не знам има ли ги или ги няма. Просто не мога да смеля тази идея. А вероучението „Ти си Бог“ не е нито по-правдоподобно, нито по-невероятно от останалите. Уредят ли ни някой път Съдния ден, току-виж научим, че точно конгоанският Мумбо-Юмбо е Големият шеф.

— Джубал, прекаляваш!

— Бен, всички листчета са в шапката, само не се знае на кое е написано късметчето. Човекът е така устроен, че не може да си представи собствената си смърт. Това изобщо не доказва, че безсмъртието е несъмнен факт, но породените от идеята въпроси са особено важни. Смисълът на живота, връзката между духа и тялото, проблемът за самото „аз“ и защо то ни изглежда център на вселената, накрая и смисълът в битието на цялата вселена… Това са основни въпроси, Бен, а не пошлости. Науката не намери отговорите и кой съм аз, че да се присмивам на религиите, защото още се опитват да ги търсят? Нищо, че не успяват да ме убедят. Не е изключено старият Мумбо-Юмбо да ме глътне накрая. Не го пренебрегвам, само защото не си е поискал засукани катедрали от вярващите. Не изключвам от играта и едно самонадеяно момче, станало водач на сексуален култ в уютно тапицирана мансарда. Може пък той да е Месията. Сигурен съм само в едно спрямо религията: самосъзнанието не е просто купчина аминокиселини, събрали се по чиста случайност!

— Олеле! Защо не си станал пастор?

— На косъм ми се размина. Ако Майк ни покаже по-добър начин да живеем на тази скапана планета, няма нужда да оправдава с нещо сексуалния си живот. Гениите имат право да презират условностите и винаги са погазвали обичаите на своето племе. Създават свои правила. А Майк е гений. Затова не обръща внимание на нацупените стари моми и живее, както му харесва.

Но от гледна точка на теологията, сексуалното му поведение е праведно като Дядо Коледа. Той проповядва, че всички живи същества в своето единство са Бог… значи Майк и последователите му се оказват единствените богове на тази планета, които съзнават какви са. Следователно има пълни права за членство в клуба на боговете. Тези правила винаги дават на боговете неограничена сексуална свобода, според собствените им наклонности.

Искаш ли примери? Леда и лебеда? Европа и бивола? А невероятните кръвосмешения на нордическите богове? Да не споменавам източните религии, защото техните богове вършат неща, от които би се засрамил и стопанин на свинеферма. По-добре да огледаме внимателно Триединството в най-уважаваната западна религия. Единственият начин да примирим основите на това уж единобожие е да стигнем до заключението, че божеството не се размножава като смъртните. Но повечето хора изобщо не се замислят за това. Само удрят печат „Свещено — не пипай!“

Значи трябва да дадем и на Майк свободата, позволена на останалите богове. И да е един-единствен, богът се разделя на две части, за да се размножи. Не е само Йехова — всички са такива. А цяла група богове се развъжда като зайците, със същото зачитане на човешкото приличие. Щом Майк влезе в занаята, оргиите са били неизбежни като изгрева. Забрави селяндурските нрави и ги съди според олимпийския морал. За да ги разбереш, първо трябва да приемеш, че са искрени.

— Но аз не се съмнявам в това! Само че…

— Наистина ли? Още в началото заявяваш, че те вършат зло, съдиш ги според същите норми, които отхвърляш лично. По-добре опитай с логиката. Бен, това „сближаване“ чрез секса, това единство-в-многообразието изобщо не оставя място за моногамията. Щом сексуалното сливане на всички е важно за тази вяра — а това стана кристално ясно от твоя разказ — защо очакваш да се крият? Хората прикриват срамните си постъпки, но Майк и другите при него не се срамуват от нищо, те се възвисяват. Почнат ли да се натискат по тъмните ъгълчета, значи се подчиняват на отречения от тях морал… или пък все едно ти крещят в ухото, че си чужд и изобщо не е трябвало да припарваш там.

— Може би е вярно.

— Очевидно не е трябвало да отиваш. Майк е започнал да се колебае за тебе. Но Джилиън е настояла. Нали?

— Така само стана още по-зле!

— Не те разбирам. Искала е да си един от тях в „цялата пълнота“, както би казал Майк. Тя те обича и не те ревнува. Но ти си се изял от ревност. Колкото и да ме убеждаваш, че я обичаш, поведението ти с нищо не го доказва.

— По дяволите, истина е!

— Може би, но явно не си проумял олимпийската чест, която са ти оказали.

— Така излиза — мрачно измънка Бен.

— Ще ти предложа изход. Питаш как Майк се е отървал от дрехите си. Аз ще ти кажа.

— Как.

— С чудо.

— Стига, за Бога!

— Може и в това да си прав. Хиляда долара, че това е чудо. Отиди и попитай Майк. Накарай го да ти покаже. После ми прати парите.

— Не искам да те грабя.

— Нямаш никакъв шанс. Хващаме ли се на бас?

— Джубал, ти отиди да провериш. Аз не мога да се върна там.

— Ще те приемат с отворени обятия и няма да попитат защо си офейкал. Още хиляда долара и за това? Бен, останал си при тях по-малко от денонощие. Разучи ли всичко подробно, както правиш с всяка съмнителна история във властта, преди да гръмнеш поредната сензация?

— Но…

— Е, провери ли както трябва?

— Не…

— Ох, ще се пръсна, Бен! Твърдиш, че обичаш Джил… но дори не си се отнесъл с нея честно, както с всеки подкупен политик. Не положи и една десета от нейните усилия да те отърве, когато беше загазил. Къде щеше да си сега, ако тя се отказваше толкова лесно? Най-вероятно щеше да се пържиш в ада. Ежиш се за невинни приятелски забавления, но знаеш ли какво мъчи мен?

— Какво?

— Това, че и Христос е бил разпнат, защото не си е извадил разрешително да проповядва. Поблъскай си и ти главата над същото, вместо да се притесняваш за глупости!

Какстън си хапеше ноктите и мълчеше. Изведнъж стана.

— Тръгвам.

— Остани за обяд.

— Тръгвам веднага.

След едно денонощие Бен изпрати на Джубал пощенски запис за две хиляди долара. Харшо изчака още седмица, не получи друга вест и прати факс в офиса на Какстън: „С какво се занимаваш, дяволите те взели?“

Отговорът се забави малко: „Уча марсиански. Твой воден брат Бен.“