Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (30)

Тридесета глава

Първата смесена група от заселници стъпи на Марс. Шестима от седемнадесетте оцелели в първата група се завърнаха на Земята. Бъдещи заселници се подготвяха на надморска височина пет хиляди метра в перуанските Анди. Една нощ президентът на Аржентина се премести в Монтевидео, понесъл два куфара. Новият „Президенте“ заведе дело за екстрадирането му пред Върховния съд. Искаше поне да си върне съдържанието на куфарите. В Националната катедрала имаше закрита заупокойна служба за Агнес Дъглас, на която присъстваха само две хиляди души. Коментаторите отдадоха дължимото на твърдостта, с която генералният секретар понасяше тежката загуба. Тригодишна кобила на име Инфлация, понесла към финала петдесеткилограмово жокейче, спечели голямото дерби в Кентъки и познавачите прибраха петдесет и четири към едно от залозите си. Двама от гостите на „Колониалния въздушен хотел“ над Луизвил, щат Кентъки, се обезтелесиха — единият доброволно, другият от инфаркт.

Навсякъде из Щатите се появи нелегално издание на неодобрената биография „Дяволът и преподобният Фостър“. До свечеряване всеки екземпляр бе изгорен, печатните форми — унищожени, покрай което бяха причинени големи материални щети на недвижима собственост, заедно с безредиците, телесните повреди и обикновените въоръжени грабежи. Според плъзналите слухове, Британският музей притежаваше екземпляр от първото издание (лъжа), библиотеката на Ватикана — също (вярно, но достъп до него имаха само църковните изследователи).

В законодателното събрание на щата Тенеси бе внесен законопроект, съгласно който числото „пи“ се равняваше на кръгло три. Комисията по образованието и морала докладва пред конгресмените, долната камара прие с единодушие новия закон, но горната го закопа безшумно в архива. Група обединени фундаменталистки църкви свика събор във Ван Бърън, щат Арканзас, с цел набиране на средства за изпращане на мисионери сред марсианците. Доктор Джубал Харшо също прати дарение, но от името (и с точния адрес) на главния редактор на „Нов хуманист“ — заклет безбожник и негов близък приятел.

Иначе нямаше много поводи за веселие. Новините за Майк прииждаха като лавина. Радваше се всеки път, когато Майк и Джил се отбиваха у дома, следеше развитието на Човека от Марс с жив интерес, особено след като откри у него новороденото чувство за хумор. Но двамата вече се мяркаха рядко и Джубал изобщо не харесваше последните събития.

Не се обезпокои, когато Майк бе изхвърлен от Юнионистката семинария, преследван от глутница разярени теолози. Някои се гневяха, защото вярваха в Бог, други — по противоположната причина. Но бяха единодушни в омразата си срещу Човека от Марс. Всичко случило се с някой теолог, освен може би мъчителна смърт от изтезания, беше безразлично за Джубал. А и това произшествие щеше да бъде полезно за момчето. Следващият път ще внимава какво прави.

Не се разтревожи и когато Майк се записа във Федералните въоръжени сили под измислено име (и с помощта на Дъглас). Беше уверен, че никакъв сержант не може да смути спокойствието на момчето, а и не мислеше какво би могло да сполети някои военни. Като върл стар реакционер, Джубал бе изгорил тържествено почетното си освобождаване от военна служба поради напреднала възраст, още в деня, когато Съединените американски щати бяха разпуснали собствената си армия.

Само се учуди, че като „редник Джоунс“ Майк причини твърде малко вълнения, при това успя да се задържи на служба почти три седмици. Майк увенча военната си кариера, като се възползва от времето за въпроси след една лекция и започна да проповядва колко безполезно е насилието (заедно с коментар, че е желателно твърде многобройното население да се намалява чрез канибализъм). После се предложи като опитен обект за каквото и да било оръжие, за да докаже, че налагането чрез груба сила не само е ненужно, но и невъзможно срещу научения на самодисциплина човек.

Не приеха предложението му. Изритаха го от казармата.

Дъглас позволи на Джубал да прочете свръхсекретния доклад, съществуващ само в три екземпляра, като го предупреди, че дори началникът на генералния щаб не знае, че „редник Джоунс“ е бил Човека от Марс. Показанията на очевидците си противоречаха относно случилото се, когато „Джоунс“ бил „обучаван“ да борави с оръжия. Но най-изненадваща се оказа смелостта на неколцина от тях, заявили и под клетва, че са видели как оръжията изчезват.

Прочете с особено внимание последния абзац: „Заключение: Въпросният субект има вродена дарба да хипнотизира, но е неподходящ за действия в бойна обстановка. Ниският му коефициент на интелигентност (слабоумен) и параноичните тенденции в психиката му (мания за величие) правят нежелателно използването на ограничените му способности. Препоръка: Да бъде освободен поради некадърност, без право на пенсия, без компенсация.“

Майк успя и да се позабавлява. По време на парада в последния му казармен ден, неговият взвод мина пред трибуната и командващият бригадата генерал заедно с щаба си се озова сред грамадна купчина екологически чист краен продукт от храносмилането, твърде символичен в съзнанието на всеки войник, но отдавна останал само спомен по парадните плацове. Внушителното количество изчезна в миг, но не и миризмата, както и убеждението, че е имало случай на масова психоза. Джубал прецени, че Майк има склонност към твърде грубиянски шеги. Но след малко си припомни шумна случка в медицинския факултет, с участието на декана и един труп… добре че тогава самият той си сложи гумени ръкавици!

Зарадва се на безславно завършилото начинание, защото Джил прекара тези седмици у дома. Когато Майк се завърна, не изглеждаше разстроен от неуспеха. Похвали се на Джубал, че е спазил нарежданията на Джил да не премахва никого, просто отстранил от света няколко мъртви предмета… Но пък грокваше, че планетата щяла да стане по-удобна за живот, ако Джил не проявявала тази слабост. Джубал не се опита да спори. Мислено бе съставил твърде дълъг списък „По-добре да са мъртви“.

Нямаше нищо против чудатостите в израстването на момчето, защото то беше единствено по рода си. Но последното изпълнение… „Преподобният доктор Валънтайн М. Смит, бакалавър на хуманитарните науки, доктор по богословие, доктор по философия, основател и пастор на Обединената църква на всички светове.“ Гадост! Достатъчно зле беше, че реши да стане набожен досадник, вместо да остави на мира душите на другите хора, както подобаваше на един джентълмен. Но тези титли от конвейер…

А най-смущаващо беше, че според Майк именно Джубал посял семето на идеята у него с приказките си за църквите и техните възможности. Харшо си призна насаме, че може да е изтърсил нещо подобно. Не помнеше.

Майк свърши работата много потайно. Прекара няколко месеца в малкия и беден колеж на дребна секта, издържа изпитите за бакалавър, почувства „призвание“ и бе ръкоположен в същата празноглава църква. Съчини докторска дисертация по сравнителен анализ на религиите, в която наистина възхитително отбягваше всякакви категорични изводи. Получаването на „заслужения“ докторат съвпадна с анонимно дарение за изгладнялото учебно заведение. Вторият докторат (почетен) беше „за принос в развитието на междупланетните отношения“. И то от университет, чиито светила би трябвало да проявят повече разсъдливост, когато Майк им съобщи, че това е цената за появата му на конференция за Слънчевата система. Човека от Марс бе отказвал на всички — от Калифорнийския технически институт до института „Кайзер Вилхелм“. Харвард не можа да устои на изкушението.

Е, сега могат да се червят на воля, каза си Джубал цинично. Майк изтърпя няколко седмици като помощник на капелана в своята „алма матер“, после предизвика разкол в сектата и основа собствена църква. Съвсем според правилата, неуязвимо от гледна точка на закона, при това с позоваване на достоен предшественик като Мартин Лутер… и гнусно като престоял боклук.

От киселия унес го изтръгна Мириам.

— Шефе, имаме си компания!

Джубал се озърна към кацащата аерокола.

— Лари, донеси ми пушката. Заклех се да гръмна следващия нещастник, който смачка розовите ми храсти.

— Шефе, той каца на тревата.

— Кажи му да опита пак. Ще го свалим, ако сбърка.

— Прилича ми на Бен Какстън.

— Той е. Здрасти, Бен! Какво ще пиеш?

— Нищо, професионален покварителю. Трябва да говоря с тебе, Джубал.

— Точно това правиш в момента. Доркас, донеси му чаша топло мляко. Бен е болен.

— Не сипвай много вода — добави Бен. — И ми налей мляко от най-отлежалата бутилка. Джубал, разговорът е по личен въпрос.

— Добре, да се качим в кабинета… макар че успееш ли да запазиш нещо в тайна от тези хлапета, сподели с мен метода си.

Щом Бен свърши с поздравите към семейството (в разрез с правилата на хигиената в три случая), двамата с Джубал се качиха на втория етаж.

— Ама какво става? — възкликна Бен. — Да не съм се загубил или що?

— А, не си виждал още новото крило. Още две спални и една баня. Тук горе е моята галерия.

— Тия статуи стигат за цяло гробище!

— Моля те, Бен. „Статуи“ са мъртвите политици. Това са „скулптури“. И говори почтително, за да не ме подтикнеш към насилие. Тук имам копия на някои от най-великите творби, създадени някога на тази окаяна топка кал.

— Е, тази грозотия вече съм я виждал… но как се сдоби с останалите?

Джубал заговори на бронзовата фигура.

— Не го слушай, мила — той е варварин, простено му е. — Докосна с длан прекрасната сбръчкана буза, пръстите му се плъзнаха нежно по една увиснала, съсухрена гърда. — Знам какво чувстваш… няма да е още дълго. Търпение! — Извъртя се рязко към Какстън: — Бен, разговорът ще трябва да почака. Първо ще ти преподам урок как да гледаш скулптурите. Ти се отнесе грубо към една дама, а аз не търпя това.

— Аз ли? Я не се занасяй, Джубал. Ти се държиш грубо с дамите — и то живите — поне десетина пъти на ден.

Джубал кресна:

— Ан! Качи се веднага! И си облечи тогата!

— Знаеш — продължи Какстън, — че не бих се държал просташки със старата жена, която е позирала за това нещо. Но не мога да разбера как може някой да има наглостта да изобрази нечия баба съвсем гола… а ти проявяваш лошия вкус да я излагаш на показ.

Ан влезе и Джубал се обърна към нея:

— Ан, държал ли съм се грубо с тебе някога? Или с другите момичета?

— Ще се наложи да изкажа мнение.

— Да, моля те. Сега не свидетелстваш в съда.

— Джубал, ти никога не си се държал грубо с нас.

— А известен ли ти е случай да съм се държал грубо с дама?

— Виждала съм те да се държиш съзнателно грубо с жена. Никога с дама.

— Искам още едно мнение. Какво мислиш за това парче бронз?

Ан се взря в шедьовъра на Роден и изрече бавно:

— Когато го видях за пръв път, стори ми се ужасно. Но постепенно стигнах до извода, че може би е най-прекрасното нещо, което съм виждала през живота си.

— Благодаря. Това е всичко — Тя излезе. — Е, Бен, ще спориш ли още?

— Какво? В деня, когато реша да споря с Ан, ще се откажа от журналистиката. Обаче не гроквам.

— Тогава ме изслушай. Художникът може да гледа хубаво момиче и да види старицата, в която ще се превърне след време. По-талантливият художник гледа старицата и вижда колко хубава е била в младостта си. Великият художник вижда старата жена, изобразява я каквато е, но кара другите хора да виждат и хубавото момиче… и още нещо — внушава на всеки, малко по-чувствителен от глава лук, че момичето е още живо, затворено в това съсипано тяло. Принуждава те да преживееш тихата, безкрайна трагедия, състояща се в това, че нито едно момиче не е прехвърляло осемнадесет години в съзнанието си… каквото и да й причини безмилостното време. Вгледай се в нея, Бен. Старостта не е страшна за мен или за тебе… но не и за тях. Виж я!

Бен се вторачи в скулптурата. След малко Джубал му каза грубовато:

— Добре, сега си издухай носа. И ела да седнем тук.

— Не, искам да те попитам за тази. Ясно ми е, че е момиче. Но защо му е трябвало да я превръща в настъпена кифла?

Джубал се обърна към кариатидата, смазана от камъка.

— Не очаквам от тебе да се възхитиш на начина, по който е изваяна. Но поне би трябвало да разбереш какво ти е казал Роден. Какво изпитват хората, когато гледат разпятие?

— Знаеш, че не стъпвам в църква.

— И все пак сигурно знаеш, че изображенията на разпятието обикновено са ужасни. Онези в църквите са най-лоши… Кръв като кетчуп, а онзи дърводелец показан като някаква превзета кокона… а Той не е бил такъв. Пращял е от здраве и силен дух. Но и нескопосано направеното разпятие въздейства на повечето хора. Те не виждат недостатъците, а само символа, разтърсващ ги до дъното на душата. За тях то е Страданието и Саможертвата на Бог.

— Джубал, ти нали уж не беше християнин?

— Това прави ли ме сляп за човешките чувства? И най-пошлото гипсово разпятие може да пробуди в душата такава буря, че мнозина са умрели в защита на вярата си. Няма никакво значение дали е изобразено талантливо. Тук имаме съвсем друг символ, изваян с невероятно майсторство. Бен, вече три хиляди години архитектите създават сгради, в които колоните са женски фигури. И най-после Роден се сетил да покаже, че това е твърде тежка работа за едно момиче. Не е казал: „Слушайте бе, скапаняци, ако ще правите това, сложете там яки мъжаги“. Не, той го е показал. Горката малка кариатида е рухнала под тежестта на своя товар. Добро момиче — виж й лицето. Сериозна, нещастна от своя провал… и никого не обвинява, дори боговете. Още опитва да се надигне, макар да е смазана. Но това не е само протест на доброто изкуство срещу лошото. Тя е символ на всяка жена, поела върху себе си твърде тежко бреме. И не само на жените — въплъщава всеки мъж или жена, които с пот на челата са се борили с живота, твърдо, без да се жалят, докато рухнат. А това, Бен, е смелост. Победа.

— „Победа“ ли?

— Да, победа в поражението. Няма по-възвишена. Тя не се е предала. Още се мъчи да вдигне камъка, който я е повалил. Тя е бащата, който се бъхта, макар ракът да го разяжда отвътре, за да донесе вкъщи още една заплата. Тя е дванайсетгодишното хлапе, опитващо се да замести майката на братчетата и сестричетата си, защото Мама е отишла в рая. Тя е пожарникарят, опитал се да спаси още един човек, докато димът го задуши, а пламъците му отрежат пътя навън. Всички невъзпети герои, които не успели да победят, но не са се отказали докрай. Ела. Отдай чест и виж Малката русалка.

Бен изпълни заръката буквално, а Джубал си премълча.

— Ето тази не е от Майк. Не съм му казвал защо поръчах копието… защото е очевидно, че е едно от най-приказните творения, създадени от човешки ум и ръце.

— Е, не искам да ми я обясняваш — хубава е!

— Да, силен довод — като с котенцата и пеперудите. Но тази скулптура също съдържа повече от очевидното. Нито е напълно русалка — нали виждаш? — нито е съвсем човек. Седи на земята, където е избрала да остане… и завинаги се взира в морето, самотно копнее по онова, от което се е отказала. Чел ли си приказката?

— Да. Ханс Кристиян Андерсен.

— Вярно. Тя седи в пристанището на Копенхаген… и е всеки човек, правил някога мъчителен избор. Не съжалява, но трябва да си плати. Всеки избор си има цена. Не е само тъгата по дома. Никога няма да стане като другите хора. Когато ходи, на всяка крачка сякаш стъпва по остри ножове. Бен, мисля си и че Майк стъпва по ножове… но не му казвай това.

— Няма. Предпочитам да я гледам и да забравя за ножовете.

— Много е мила, нали? Е, би ли искал да я примамиш в леглото си? Ще е пъргава като тюленче и също толкова неуловима.

— Господи! Джубал, ти си един порочен старец.

— С всяка година става по-зле. Няма да разглеждаме останалите. Обикновено се ограничавам с една на ден.

— Съгласен. И без това се чувствам като след три чаши на екс. Джубал, защо не излагат такива неща там, където всеки може да ги види?

— Защото светът се е побъркал, а произведенията на изкуството винаги отразяват духа на своето време. Роден умрял горе-долу когато пружинките на света взели да се откачат. След него художниците забелязвали само изумителните му постижения в играта с формата, светлините и сенките, в композицията. Подражавали му. Но така и не разбрали, че майсторът разказвал истории, поразяващи човек право в сърцето. Настроили се презрително към живописта и скулптурата, които разказват. Лепнали им етикет „буквализъм“. И се впуснали да мацат абстракции. — Джубал вдигна рамене. — Нищо им няма на абстрактните шарки, добри са за тапети и мокет. Но изкуството е процес, събуждащ състрадание и ужас в душата. Съвременните художници се занимават с псевдоинтелектуална мастурбация. Творчеството е общуване, в което майсторът докосва чувствата на зрителя. А който не иска — или не може — губи публиката. Обикновеният човек не вади портфейла, защото такова „изкуство“ не го трогва. Ако все пак реши да го купи, то ще е за да се отърве от данъци или нещо подобно.

— Джубал, отдавна се чудя защо не ми пука за изкуството. Мислех си, че съм повреден.

— Ами… човек трябва да се научи на това. А от художника зависи да си служи с разбираем език. Повечето от онези шегаджии не искат да говорят на език, който ти и аз сме способни да научим. Предпочитат да ни се подиграват, защото не успяваме да видим каквото ни сочат. Ако изобщо нещо сочат. Загадките са убежище за некадърници. Бен, би ли нарекъл и мен творец?

— А? Доста добре се оправяш с писането.

— Благодаря. Отбягвам думата „творец“ по същата причина, която ме кара да мразя титлата „доктор“. И все пак съм творец. Повечето ми драсканици си струват да ги прочетеш само веднъж… дори не и толкова за онзи, който вече знае каквото имам да му кажа. Но поне съм честен. Пиша с намерението да стигна до съзнанието на клиента, да пробудя, ако е възможно, състраданието и ужаса в душата му… или поне да облекча скуката му. Никога не се крия от него в измислен за самия мен език, не търся похвалите на други писатели за „стила“ си. Искам похвали от клиента, изразени в налични пари, защото съм го трогнал… или не искам нищо. А подкрепата за изкуството е гнусотия! Издържаният от държавата творец е една тъпа курва! По дяволите, ти ме настъпи по болезнен мазол. Сипи си още и ми кажи какво те мъчи.

— Джубал, нещастен съм.

— Това да не е нещо ново?

— Имам си и съвсем пресни проблеми — намръщи се Бен. — И не съм много сигурен дали трябва да ги споделям.

— Тогава нека аз споделя моите неприятности.

— И ти ли си имаш главоболия? Джубал, мислех те за единствения човек на света, който не участва в тая игра.

— Хъм, някой път ще трябва да ти разкажа за семейния си живот. Да, имам си проблеми. Дюк напусна… или ти вече знаеш?

— Знам.

— Лари е добър градинар, но машинариите вече се разпадат. А добри техници рядко се намират. Онези пък, които биха паснали в домакинството ми, направо се броят на пръсти. И сега завися от милостта на разни сервизни фирми — всяко идване ме дразни, хората им до един си просят рушвети, а повечето не могат отвертка да хванат, без да се одраскат. И аз съм с две леви ръце, затова трябва да ги търпя.

— Много ми е мъчно за тебе.

— Остави подигравките. Техниците и градинарите са удобство, но секретарките са жизненоважни. Две от тях са бременни, а третата ще се омъжва. — Какстън явно се изуми и Джубал изръмжа: — Не ти пробутвам празни приказки. Сега ги е яд, защото веднага се качихме в кабинета и не успяха да ти се похвалят. Не забравяй да се престориш на изненадан после.

— Ъ-ъ… коя се омъжва?

— Не е ли очевидно? Щастливецът е онзи беглец от земите на пясъчните бури, нашият изтъкнат воден брат Смрадльо Махмуд. Вече му заявих, че когато са в тази страна, ще живеят тук. А негодникът се ухили и ми напомни, че отдавна съм го поканил. — Джубал подсмръкна. — Няма да е лошо. Току-виж, пак я накарам да поработи за мен.

— Вероятно ще успееш. Момичето е трудолюбиво. А другите две са бременни, така ли?

— Несъмнено. Опреснявам си знанията по акушерство, защото искали да родят вкъщи. Божичко, как ще вместя и бебета в навиците си! Но ти защо реши, че бъдещата булка не е с издут корем?

— Е, допускам, че Смрадльо се придържа по-строго към обичаите… или поне е предпазлив.

— Смрадльо няма думата по въпроса. Бен, откакто се захванах с медицина и с изучаване на загадъчната женска психика, научих само едно — ако момичето си науми нещо, това ще стане. На мъжа му остава само да се примири с неизбежното.

— Добре де, коя нито се омъжва, нито е бременна? Мириам? Или Ан?

— Задръж малко, не съм казвал, че булката е бременна… и ти май си се заблудил, че е Доркас. Само че Мириам се захвана да учи арабски.

— А? Тъп съм като маймуна!

— Очевидно.

— Но нали Мириам винаги се заяждаше със Смрадльо…

— И на такъв човек са доверили цяла рубрика… Ти наблюдавал ли си някога как се държат шестокласници?

— Разбирам, но… Доркас само дето не му се разкрачи публично.

— Това си е естественото й поведение. И се постарай да бъдеш учуден, когато Мириам ти покаже годежния си пръстен. Камъкът е колкото яйце на някоя митична пустинна птица и също толкова рядък. Да пукна, ако ми е ясно точно какво става. Просто помни, че самите те са много доволни… Предупредих те, за да не се държиш, сякаш са „загазили“. Не са. Каквото искат, имат го. — Джубал въздъхна. — Твърде стар съм, за да изпадам в умиление от тупуркането на малки крачета, но няма да загубя идеалните си секретарки заради каквото и да било, стига те да са съгласни да останат. Обичам тези момичета. Жалко само, че в дома ми настъпи пълен хаос, откакто Джил обърка ума на Майк. Не че я обвинявам за нещо… не вярвам и ти да й се сърдиш.

— Така е. Джубал, а ти защо си мислиш, че точно Джил първа отвори очите на момчето?

— Какво говориш? — подскочи старецът. — А коя е била?

— Да не си пъхаме гагите в чужди работи. Както и да е, тя ми вкара ума в главата, когато имах дързостта да й задам подобен въпрос. Разбрах, че е било въпрос на чиста случайност коя го е спипала в подходящо настроение.

— Хъм… да, склонен съм да повярвам.

— Джил смята, че Майк е имал късмет да съблазни… или да бъде съблазнен точно от тази, която е нямало да обърка всичко още отначало. Предостатъчен намек, ако познаваш мисленето на Джил.

— Ха, че аз не познавам дори своето. Що се отнася до Джил, не бих и предположил, че ще се захване с проповеди, дори да е хлътнала до ушите по Майк. Явно не я познавам добре.

— Тя почти не проповядва… но и за това ще поговорим след малко. Джубал, какво ти подсказва календарът?

— Що за въпрос?

— Явно си мислиш, че Майк е свършил работата, когато се е отбивал у дома за малко.

Джубал изрече сковано:

— Не съм казвал нищо подобно.

— Как пък не! Нали момичетата преливали от щастие. Знам как влияе на жените онзи проклет супермен.

— Чакай малко, синко. Говориш за наш воден брат.

Гласът на Бен също стана много сдържан:

— Знам… аз също го обичам. Точно затова разбирам самодоволството на момичетата.

Джубал не отделяше очи от чашата си.

— Бен, твоето име май е по-напред в списъка на заподозрените.

— Ти съвсем си превъртял!

— По-кротко. Кълна се в милиардите имена на Бог, че наистина не обичам да ровя в ничии дела, но все пак и зрението, и слухът ми още са наред. Ако през градината ми мине духов оркестър, случва се да го забележа. Десетки пъти си спал под този покрив, но оставал ли си някога сам в леглото?

— Ах, ти, дърт мошенико! Вярно… но първата нощ спах сам.

— Значи Доркас се е цупила за нещо. Не, онзи път те натъпках с успокоителни, не се брои. А някоя друга нощ?

— Твоят въпрос е абсолютно неуместен и е под достойнството ми да ти отговоря.

— Какъв чудесен отговор! Искам да ти обърна внимание, че новите спални са възможно най-далеч от моята. Звукоизолацията не я бива напоследък.

— Джубал, а твоето име не е ли първо в списъка?

— Какво?!

— Да не споменавам Лари и Дюк. Всеки си мисли, че твоят харем е най-хубавият, откакто няма султани в Турция. Не ме разбирай накриво — хората ти завиждат. И те смятат за развратен дърт пръч.

Пръстите на Джубал потропваха нервно по облегалката на креслото.

— Бен, не възразявам доста по-млади хора да се държат дръзко с мен. Но по този въпрос настоявам годините ми да бъдат зачитани.

— Извинявай — отрони Бен високомерно. — Мислех си, че щом няма нищо лошо да изкарваш на показ моя сексуален живот, нямаш нищо против да ти отвърна със същата откровеност.

— Не, не! Ти не ме разбра. Изисквам от момичетата да уважават преклонната ми възраст… само в това.

— Тъй ли…

— Както и ти беше любезен да изтъкнеш, аз съм старец. Между нас да си остане, но се радвам, че още ме спохождат развратни помисли. Само че не им се оставям. Предпочитам да запазя самоуважението си, отколкото да се занимавам с неща, които съм опитал открай докрай и не жадувам да ги повтарям. Мъж на моите години, който е не по-привлекателен от западнал бордей, пак може да легне с млада жена. Вероятно дори да се представи задоволително и да си заслужи похвалата… но само по три начина: с пари, с тяхното съответствие в завещания и прехвърлени имоти, и с… Да вметна един въпрос: представяш ли си някоя от четирите да легне с мъж заради подобни подбуди?

— Не. Невъзможно е.

— Благодаря ви, господине. Доволен съм, че поне това ти е ясно. Третата възможност е най-присъщата на жените. Случва се мило момиче да угоди на престарял нещастник, защото го обича, съжалява и иска да му даде малко щастие. Е, би ли могло да се случи и тук?

— Ами… да, би могло. С всяка от тях.

— Съгласен съм. Но дори причината да е достатъчна за някоя от младите дами, не е достатъчна за мен. Имам достойнство, драги ми Бен, затова ме отпиши.

— Добре, надут плешивецо — ухили се Какстън. — Дано на твоите години по-лесно се поддавам на съблазни.

И Джубал се засмя.

— По-добре да устоиш, отколкото да се разочароваш. Сега да се занимаем с Дюк и Лари. Нито знам, нито ми пука. Дойде ли някой да живее тук, давам му да разбере, че не е попаднал нито в манастир, нито в кучкарник. Това е дом, тоест съчетание на тирания и анархия, без нито помен от демокрация, като във всяко добро семейство. Всеки прави каквото иска, освен ако аз заповядам друго, а заповедите ми не подлежат на обсъждане. Но тиранията ми не важи за сексуалния им живот. А и хлапетата винаги са си затваряли устите. Докато… — той се усмихна печално, — …попаднаха под лошо марсианско влияние. Може Дюк и Лари всеки ден да са събаряли момичетата зад първия храст. Поне не съм чувал писъци.

— Значи все пак мислиш, че е Майк.

— Да! — озъби се Джубал. — Прав си. Вече ти обясних колко са доволни момичетата. Аз не съм разорен, а мога и да издоя каквато си искам сума от парите на Майк. Бебетата няма да израснат в бедност. Бен, тревожа се за самия Майк.

— И аз.

— И за Джил.

— Ъ-ъ… Джубал, проблемът не е в Джил.

— По дяволите, защо това момче не се върне у дома, вместо да плещи гнусотии от амвона?!

— Не се занимава точно с това. — Бен помълча и добави: — Направо оттам идвам.

— А? Защо не каза веднага?

— Първо говорихме за изкуство — въздъхна Какстън, — после ми изплака тегобите си, накрая реши да клюкарстваш.

— Добре де, трибуната е само твоя.

— Щом свърши конференцията в Кейптаун, отбих се при тях. И страшно се втресох от това, което видях. Минах за малко през моя офис, после дойдох направо при тебе. Джубал, не можеш ли да уредиш с Дъглас да закрият онова свърталище?

Харшо поклати глава.

— Майк сам решава как да си прахоса живота.

— И ти щеше да се настроиш като мен, ако беше видял какво става там.

— А, не! Втората причина е, че не мога. Дъглас също.

— Но Майк ще приеме всяко твое решение как да се разпоредиш с парите му. Вероятно дори няма да разбере какво си направил.

— Грешиш. Наскоро състави завещанието си и ми го изпрати да видя няма ли нещо пропуснато. Рядко съм чел по-коварно скроен документ. Майк съзнава, че има повече пари, отколкото неговите наследници биха могли да похарчат, затова е използвал част от състоянието си да защити останалото. Заложени са капани не само срещу възможни претенденти от страна на законните и истинските му родители… знае, че е копеле, но не ми е ясно как е научил. Освен това и други потомци на хората от „Посланик“ не могат да припарят до богатството му. Предвидил е извънсъдебни сделки с някой от истинските наследници, но е уредил всичко така, че едва ли не трябва да съборят правителството, за да оспорят неговото завещание. Документът показва недвусмислено, че Майк знае за всяка своя акция, за всяко парче земя. Не успях да открия и една неуместна дума… — „…включително и в онова, което оставя на тебе, братко мой!“ — …така че дори не помисляй да го изпързаляме!

Бен гледаше кисело.

— Жалко, че няма да стане.

— Аз пък не съжалявам. И нищо не бихме променили, дори да можехме. Майк не е теглил и един долар от текущите си сметки почти година. Дъглас се обади да ми се оплаче, че дори не отговарял на писмата му.

— Не е теглил ли? Но той харчи големи суми!

— Явно църковното обирджийство е доходен бизнес.

— Стигнахме до най-странното. Всъщност не е църква.

— А какво е тогава?

— Ами, преди всичко е езиково училище.

— Би ли повторил, моля?

— Учат хората на марсиански.

— Хубаво, но да не беше използвал названието „църква“.

— Може би е църква, поне според нормите на закона.

— Виж какво, Бен, и една ледена пързалка е църква, щом някоя секта твърди, че кънките са неотменна част от преклонението пред Бог. Щом можеш да пееш псалми в прослава на Бог, можеш и да се пързаляш със същата цел. В Малая има храмове, които за външния човек са обикновени змиярници… но Върховният съд ги е признал за църкви, със същите права като нашенските секти.

— Е, Майк си има и змии. Джубал, всичко ли е разрешено?

— Спорен въпрос. Обикновено не позволяват на църквите да събират пари за предсказване на бъдещето или викане на духове. Но могат да получават дарения, включително и в налични пари. Човешките жертвоприношения са незаконни, но все още се извършват на няколко места по планетата… може би и тук, в бившата земя на свободата. Начинът да ти се размине е да вършиш всичко в закритото светилище и да държиш непосветените настрани. Защо питаш, Бен? Майк да не прави нещо, заради което може да го тикнат на топло?

— Вероятно не е стигнал чак дотам.

— Е, ако внимава… Фостъритите вече показаха как можеш да вършиш безнаказано почти всичко.

— Майк е взимал назаем с широка ръка от техните щуротии. Отчасти се безпокоя и заради това.

— Няма ли да ми кажеш най-после?

— Ох… Джубал, това е „между водни братя“.

— Трябва ли да си сложа и отрова в някой зъб, за всеки случай?

— Ами нали всеки от вътрешния кръг уж може да се обезтелеси по своя воля. Нямаш нужда от отрова.

— Не съм напреднал чак дотам. Но знам как да направя последната стъпка. Хайде, изплюй камъчето.

— Джубал, видях как Майк отглежда змии. И в буквален, и в преносен смисъл. Онова място е истинско змийско гнездо. Храмът им е огромен. Имат зала за многолюдни сборища, по-малки за специално поканените, множество стаи и жилища. Джил ми обясни с радиограма къде да отида, затова таксито ме остави точно пред задния вход. Жилищата са над залата и осигуряват цялото уединение, възможно в голям град.

Джубал кимна.

— И да си престъпник, и да уважаваш закона, любопитните съседи са голяма напаст.

— В техния случай са постъпили особено благоразумно. Щом влязох през първата врата, сигурно бях сканиран, макар да не забелязах никакви уреди. Минах през още две автоматични врати и попаднах в „скоростна тръба“. Не беше от обичайните — не пътникът я контролира, а някой отвън. И усещането е доста различно.

— Никога не съм влизал в такова нещо и няма да ми се случи — решително заяви Джубал.

— Щеше да ти хареса там. Издигнах се леко като перце.

— Бен, нямам вяра на машините. Хапят. Все пак майката на Майк е била велик инженер, истинският му баща също. Ако е подобрил „скоростните тръби“ така, че да станат поносими, няма да се изненадам.

— Може да си прав. Стигнах горе и стъпих на пода, без да загубя равновесие, нямаше нужда и от осигурителна мрежа. Честно казано, дори не видях такава. Имаше още автоматични врати и накрая попаднах в грамаден хол. Чудновато обзаведен, направо спартански. А пък хората си мислят, че в твоята къща порядките са странни…

— Глупости! Всичко е заради удобството.

— Е, тук все едно е школа за благородни девици в сравнение с измишльотините при Майк. Тъкмо влизам и вече отказвам да повярвам на очите си. Някакво маце, изрисувано от главата до петите… и нямаше един конец по себе си! По дяволите, татуирана беше навсякъде. Фантастика!

— Градско момче си, Бен, но пак си оставаш провинциалист. Познавах една татуирана дама. Много приятна личност.

— Сигурно… — Какстън се подвоуми. — И това маце се оказа много приятно, щом човек свикне с картинките по нея. И със змията, която се е увила около тялото й.

— Тъкмо се чудех дали е същата жена. Изцяло татуираните хора са рядкост. Но онази, която познавах преди трийсетина години, страдаше от обичайния вулгарен страх от змии. Аз обаче обожавам змиите… С нетърпение очаквам да се запозная с твоята приятелка.

— Непременно, стига да гостуваш на Майк. Тя е нещо като домоуправителка. Казва се Патриша, но й викат Пат или Пати.

— О, да! Джил има много високо мнение за нея. Но никога не е споменавала за татуировките.

— Само че годинките й я правят подходяща по-скоро за твоя приятелка. Като споменах думата „маце“, мислех само за първото си впечатление. Няма да й дадеш повече от трийсет, но разправя, че най-голямото й дете било на толкова. Както и да е. Пристъпи към мен, облечена само в сияйна усмивка, прегърна ме и ми лепна сочна целувка. „Ти си Бен. Добре дошъл, братко! Поднасям ти вода!“ Джубал, от години съм във вестникарския занаят. Обиколил съм света, видял съм какво ли не. Но никога не ме е целувала гола татуирана непозната. Засрамих се!

— Горкичкият.

— Да пукна, ако и ти нямаше да се почувстваш неудобно.

— Не позна. Не забравяй, че вече съм срещал татуирана жена. Те се чувстват облечени в своите картини. Поне важеше за моята приятелка Садако. Но пък и японците не разбират свенливостта като нас.

— А, Пат изобщо не е свенлива, гордее се с татуировките. Като умре, иска да бъде препарирана и поставена като паметник на Джордж.

— Кой Джордж?

— Извинявай. Нейния съпруг. За мой късмет, отдавна е на небето… макар че тя говореше за него, сякаш е отскочил отсреща да пийне една бира. Но всъщност Пат е дама и не ме остави да се срамувам дълго…