Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (26)

Двадесет и шеста глава

Най-обикновен карнавал — въртележки, захарен памук, все същите втръснали примамки, измъкващи долари от баламите. Лекцията по сексология се съобразяваше с преобладаващото местно мнение за теорията на Дарвин, танцьорките се разсъбличаха, доколкото местните закони позволяваха, Безстрашният Фентън правеше своя смъртоносен скок в миниатюрния басейн от главозамайваща височина. Липсваше сценичен телепат, но затова пък имаха магьосник. Нямаха брадата дама, но разполагаха с полумъж-полужена. Вместо гълтач на саби имаше огнедишащ факир, а на мястото на татуирания от глава до пети бабаит беше жена, която освен това укротяваше змии и във върховния миг се появяваше „абсолютно гола!… покрита само с екзотични картини!“ И всеки балама, открил неизползван квадратен сантиметър от шията й надолу, щеше да получи за награда двадесет долара.

Никой не взе наградата. Госпожа Пайвонски позираше „абсолютно гола“… и увита в четириметрова боа-удушвач на име Медената кифличка — толкова майсторски, че нито един местен проповедник не намери за какво да се заяде. От предпазливост (пак заради боата) стоеше по средата на ограден с брезент квадрат, където пълзяха десетина кобри.

Пък и осветлението не го биваше много.

Но рекламите за госпожа Пайвонски бяха съвсем честни. До самата си смърт нейният съпруг работеше в своето студио за татуировки в Сан Педро. Когато настъпваше оскъдица от клиенти, занимаваха се един с друг. И след време просто нямаше къде да бъдат нанесени нови картини по тялото й. Тя се гордееше, че е най-украсената жена в света — произведение на най-великия художник (собственото й убеждение за нейния покоен съпруг).

Душата на Патриша Пайвонски не се опетняваше от всекидневното общуване с измамници и грешници. Тя и съпругът й бяха посветени във вярата лично от Фостър и където и да я отнасяше карнавалът, не пропускаше служба в най-близката църква на Новото откровение. Без притеснение би се отървала от всякакви уловки в представлението, защото се смяташе за творба на религиозното изкуство, по-възвишена от катедрала. Когато тя и Джордж прозряха светлината, на кожата й все още имаше недокоснат половин квадратен метър. Преди смъртта си съпругът й успя да изобрази живота на Фостър от люлката, над която се надвесваха ангели, до славния миг, когато духовният им наставник зае подобаващото си място в Небесата.

За жалост госпожа Пайвонски трябваше да покрива голяма част точно от тази величествена история. Но можеше да я показва на закрити Щастливи срещи, ако пастирът пожелаеше (почти винаги). Патриша нямаше проповедническа дарба, нито глас на певица… тя беше живо свидетелство на светлината.

Нейният номер беше предпоследен. Имаше време да се облече и да се шмугне в дъното на сцената, за да гледа магьосника.

Доктор Аполон раздаваше стоманени обръчи и подканваше публиката да се убеди, че са плътни и здрави. После караше неколцина зрители да наложат обръчите един върху друг, чукваше ги с магическата си пръчка и правеше верига. Оставяше пръчката да виси във въздуха, вземаше купа с яйца от асистентката си и започваше да жонглира с шест-седем от тях. Това изпълнение не привличаше много погледи, повечето мъже зяпаха асистентката. Беше по-облечена от младите дами в танцовото шоу. Но никой не се съмняваше, че едва ли има татуировки по себе си. Баламите почти не забелязваха как шестте яйца стават пет, после четири… три, две. Накрая доктор Аполон подхвърляше само едно яйце.

Той промърмори:

— Напоследък кокошките май не снасят много — и запрати последното яйце в публиката.

Обърна се, без публиката да забележи, че никой не бе изцапан. А доктор Аполон извика едно момче на сцената.

— Синко, знам аз какво си мислиш. Не вярваш, че съм истински магьосник. Ето ти един долар за това.

Подаде банкнота на хлапето, но тя изчезна.

— Я, какво стана! Имаш още един шанс. Хвана ли я? Добре, а сега да те няма. Отдавна трябваше да си заспал.

Хлапето избяга, стиснало банкнотата в ръчичка. Магьосникът се смръщи съсредоточено.

— Мадам Мерлин, сега какво да правим? — Асистентката му прошепна нещо и той заклати глава. — Нима? Пред толкова хора? — Тя пак му прошушна още нещо. Доктор Аполон въздъхна. — Приятели, мадам Мерлин иска да си легне. Някой от господата има ли желание да й помогне? — Примигна учудено. — О, твърде много сте! Кои са служили в армията?

Пак останаха доста доброволци. Магьосникът избра двама.

— Ей там има една армейска койка, вдигнете покривалото и я сложете по средата. Мадам Мерлин, обърнете се към мен, моля. — Той плавно размаха ръце във въздуха. — Спете… спете… вие вече спите. Господа, щом вече й оправихте леглото, защо не я сложите в него? Внимателно… — Вдървеното като труп момиче бе сложено на койката. — Благодаря ви, господа.

Доктор Аполон взе пръчката и я насочи към дъното на сцената. От купчината предмети се отдели чаршаф и се понесе към него.

— Завийте я с това. Лицето също, не бива да зяпаме една дама, докато спи. Благодаря. А сега бихте ли слезли… Чудесно! Мадам Мерлин, чувате ли ме?

— Да, доктор Аполон.

— Спеше ви се и тялото ви бе натежало. Сега се усещате по-лека. Лежите върху облаци. Реете се… — Покритото с чаршаф тяло се издигна трийсетина сантиметра над койката. — Опа! Не ставайте прекалено лека, ще отлетите.

Някакво момче обясняваше шепнешком:

— Като я завиха, тя се скри през таен люк. Онова там е от тел. Като дръпне чаршафа, ще се сгъне и няма да се вижда. Всеки може да го направи.

Магьосникът се престори, че не го чува.

— По-високо, мадам Мерлин. Още по-високо. Стига…

Сега тялото висеше два метра над сцената. Момчето упорстваше:

— Ей там, дето чаршафът виси, има железен прът.

Доктор Аполон помоли доброволците да преместят койката.

— Тя няма нужда от легло, защото спи в облаците. — Заслуша се. — По-силно, моля. Аха, тя не иска и чаршафа.

(— Ей сега ще сгъне телта.)

Магьосникът дръпна с рязко движение чаршафа и пак никой не забеляза, че белият правоъгълник просто изчезна. Зяпаха мадам Мерлин, заспала два метра над сцената. Едно приятелче попита познавача на фокусите:

— Къде е тоя железен прът, бе?

— Той те кара да не гледаш натам. Нарочно са насочили прожекторите да ни заслепяват.

— Достатъчно, прекрасна принцесо! — каза доктор Аполон. — Дайте ми ръка. Събудете се!

Изправи младата жена и й помогна да стъпи на сцената.

(— Видя ли къде стъпи, а? Там се прибира оня прът! — Хлапето добави доволно: — Евтин трик.)

А магьосникът продължаваше:

— Сега, приятели, бъдете любезни да изслушате нашия многоуважаван учен, професор Тимошенко…

Скоро хората от карнавала започнаха да си прибират нещата. На другата сутрин щяха да се качат на влака.

Конферансие-управител-собственикът се върна, след като изпроводи последните балами на изхода.

— Смити, постой за малко. — Връчи плик на магьосника. — Момче, жал ми е да се разделяме… но ти и жена ти няма да дойдете с нас в Падука.

— Зная.

— Виж сега, няма нищо лично… трябва да мисля за приходите. С нас ще дойдат телепат и помощничката му. Направо смайват публиката. Пък и ти знаеш, че мястото ти не беше сигурно за целия сезон.

— Зная — съгласи се магьосникът. — Не ти се сърдя, Тим.

— Това поне ме радва. — Собственикът се поколеба. — Смити, искаш ли да ти дам един съвет?

— Ще те изслушам — просто каза доктор Аполон.

— Добре. Твоите фокуси си ги бива. Но само с фокуси не можеш да блеснеш. Не влагаш душа в представлението. Държиш се както трябва — не си пъхаш гагата навсякъде, не разваляш номерата на колегите и все гледаш да помогнеш с нещо. Но не те бива за карнавала. Нямаш усет как да се наложиш в шоуто. Истинският фокусник кара баламите да ахнат и като извади четвъртак от въздуха. А твоя номер с левитацията… Не съм виждал друг да го прави, ама баламите не го харесват. Няма живинка. Ето виж ме мен. Не правя фокуси, изобщо нямам номер, само че познавам простия човечец. Дори той да не знае какво му трябва, аз знам. В това е майсторлъкът, синко, няма значение политик ли си, свещеник или фокусник. Откриеш ли какво има в душата на баламата, можеш да оставиш половината реквизит в сандъка.

— Сигурно си прав.

— Прав съм, разбира се. Човечецът иска кръв, секс и пари. Кръв няма да му покажем, ама той все се надява факирът с огъня да сбърка някой път. И пари не му даваме, напротив — разпалваме алчността у него, ама му опразваме джоба по малко. Секс също не показваме, но защо баламата зяпа така номера със змията? Да види нещо голичко. Нищо не вижда и пак си отива доволен вкъщи. И още какво му трябва на човечеца? Тайни иска! Представя си, че светът е пълен с романтика, пък такова нещо няма. Това ти е работата… само дето не си се научил да я вършиш. Синко, баламите знаят, че номерата ти са илюзии, ама искат да вярват, че всичко е наистина. Ти трябва да им помогнеш. Това ти липсва.

— Как да го постигна, Тим?

— Дявол да го вземе, сам трябва да се научиш! Но… Виж сега, ти нали искаше да се представяш като „Човека от Марс“? Не пробутвай на баламата каквото той не може да преглътне. Хорицата са виждали Човека от Марс по стереото или на снимки. Приличаш малко на него, ама дори да му беше близнак, баламите знаят, че няма да го видят в карнавала. Все едно гълтач на саби да разправя, че е президента на Щатите. Човечецът идва тука с желанието да повярва. Няма много мозък в главата, но ти все пак не го обиждай.

— Ще запомня.

— Ох, раздрънках се, нали съм си конферансие на шоуто. Деца, вие ще се оправите ли някак? Да му се не знае, не бива да правя такива неща… искате ли малко пари назаем?

— Благодаря ти, Тим, но не сме закъсали.

— Хубаво. Пазете се. Всичко добро, Джил.

Патриша Пайвонски ги доближи, загърнала се в халат.

— Хлапета, Тим ви отряза.

— Пат, и без това щяхме да си тръгнем.

— Толкова съм бясна, че май и аз ще се махна!

— Е, стига, Пат…

— Да го видя аз какво ще прави без моя номер!

— Пат, по-спокойно. Тим е прав — не ме бива за това.

— Да де… Ще ми липсвате. Ох, божичко! Няма да тръгнем до утре сутринта, я елате да поседнем в мойта палатка.

— Пати — намеси се Джил, — защо ти не дойдеш при нас? Какво ще кажеш да полежиш в голяма вана с гореща вода?

— Ами… Ще взема някоя бутилка.

— Не — възрази Майк. — Имаме от това, което харесваш.

— Е, щом казваш… В хотел „Империал“ сте, нали? Нека се погрижа за мойте мъничета и да кажа на Медената кифличка, че ще изляза за малко. После ще хвана такси. Чакайте ме след половин час.

Майк караше колата. В това градче нямаше централен компютър, управляващ движението. Майк спазваше точно ограниченията за скоростта, намираше пролуки в потоците коли, дори когато Джил не ги забелязваше. Правеше това без никакво напрежение. И Джил се учеше да постига същото. Майк разтягаше усета си за време, докато жонглирането с яйца или шофирането станеше бавно и лесно. Тя си каза, че е малко чудно за човек, който преди броени месеци не е знаел как да си върже обувките.

Мълчаха. Разговорът ставаше трудничък при разликите във възприятията. Джил предпочете да помисли за живота им, да го обгърне и възхвали и според марсианските представи, и на английски. През всички години преди да срещне Майк, тя живееше под неумолимата власт на часовника.

В карнавала беше съвсем друго. Не се налагаше да върши нищо по график, освен няколко пъти дневно да изглежда хубава пред публиката. Майк не обръщаше внимание дали ядат веднъж на ден или се тъпчат непрекъснато. Имаха своя палатка. В повечето градове не я напускаха от пристигането до отпътуването. Карнавалът беше гнездо, където тревогите на външния свят не проникваха.

Вярно, наоколо винаги щъкаха баламите, но тя бързо усвои професионалното отношение към тях — хорицата в карнавала не са човешки същества, а част от пейзажа, чието единствено предназначение е да кихат мангизи.

Карнавалът беше изпълнен с щастие дом за нея. Не така потръгнаха нещата отначало, когато Майк реши да научи повече за света. Често ги разпознаваха и се случваше да се измъкнат трудно от репортерите и неизброимите лепки, които бяха убедени, че имат право да искат от Майк това или онова.

Накрая той помисли по-зрели черти за лицето си, направи и някои промени. Започнаха да подбират места, където никой не би очаквал да види Човека от Марс. Джил се обади у дома веднъж и Джубал предложи да им осигури по-добро прикритие. След няколко дни тя прочете във вестниците, че Човека от Марс се оттеглил временно в тибетски манастир.

Всъщност бяха в малка закусвалня насред забутано в провинцията градче — Джил като сервитьорка, Майк пък миеше чиниите. Когато управителят не се навърташе край него, всички съдове лъсваха до блясък за секунда. Останаха там една седмица, после продължиха. Понякога се хващаха на работа, понякога не. Почти всеки ден влизаха в обществените библиотеки, откакто Майк научи за съществуването им. Дотогава си бе представял, че библиотеката на Джубал е съдържала екземпляр от всяка книга на Земята. Щом узна възхитителната истина, задържаха се в град Ейкрън почти месец. Джил се размотаваше по магазините, защото Майк затъна в книги.

Но „Пътуващ карнавал на Бакстър“ се оказа най-приятната част от скиталчествата им. Джил потисна кикота си, защото се сети за случая със забраната танцьорките да се разголват. Само не помнеше името на градчето. Не беше честно. Винаги уреждаха нещата предварително — със сутиени или без, червени прожектори или сини. Въпреки това шерифът ги арестува, а мировият съдия беше склонен да натика момичетата зад решетките. Карнавалът затвори врати за публиката и всички нахълтаха вкупом в съдебната зала, заедно с хорицата, които се натискаха да зърнат „безнравствените жени“. Майк и Джил останаха най-отзад.

Тя все му внушаваше, че не бива да прави нищо необичайно, ако има опасност да го хванат. Но Майк грокна изпитание…

Шерифът тъкмо даваше показания за „разголването на публично място“, при това се наслаждаваше на всяка дума. Изведнъж и той, и съдията останаха както майка ги е родила.

Джил и Майк се измъкнаха в настаналата суматоха. Както и всички обвиняеми. Карнавалът си събра багажа и се отправи към по-приличен град. Никой не свърза чудото с Майк.

Джил съхрани завинаги в паметта си лицето на шерифа в онзи миг. Заговори на Майк мислено, за да му напомни колко смешен е бил онзи простак шерифът. Но в марсианския липсваше понятието „смешно“. Все по-силната телепатична връзка между двамата беше само на марсиански.

„Да, Джил?“, отвърна съзнанието му.

„По-късно.“

Наближиха хотела и Джил долови как мислите на Майк се забавиха, докато паркираше колата. Джил предпочиташе палатката, но й липсваше горещата вана. И с един душ можеше да мине, но има ли нещо по-хубаво от водата, в която да се отпуснеш! Понякога се настаняваха в хотел и вземаха кола под наем — само заради това. Отначало Майк не споделяше отвращението й към мръсотията, но сега беше чист като нея, просто защото тя го превъзпита. Можеше да се поддържа в това състояние, без да припари до баня, както престана да се нуждае от бръснар, щом разбра какво иска Джил от косата му. Само че наслаждението от водата на живота не отслабваше.

„Империал“ беше стар и занемарен хотел, но поне ваната в „младоженския апартамент“ беше грамадна. Джил веднага се запъти към нея, пусна водата… и без изненада установи, че вече е съблечена. Миличкият Майк! Той знаеше, че й харесва да си купува разни неща и я принуждаваше да угажда на слабостта си, като запращаше в нищото всяка дреха, стига да усетеше, че Джил вече не я носи с удоволствие. Щеше да го прави постоянно, ако тя не го бе предупредила, че честата смяна на нови дрехи се набива в очи сред хората в карнавала.

— Благодаря ти, скъпи! — извика към спалнята. — Хайде, идвай.

Или се беше съблякъл, или също бе премахнал дрехите си. Джил предположи, че е вярно първото. Майк не изпитваше интерес към такива покупки. Виждаше смисъл в дрехите само като защита от лошо време, значи нямаше нужда от тях. Настаниха се един срещу друг. Джил взе вода в дланта си, докосна я с устни и му я поднесе. Ритуалът не беше необходимост, но тя се радваше да си припомнят нещо, което нямаше да забравят до края на вечността.

Чак тогава му каза:

— Сетих се колко смешен беше онзи надут шериф, като остана гол.

— Смешен ли беше?

— О, ужасно!

— Обясни ми защо беше смешен. Не разбирам шегата.

— Ами… май не мога. Не беше като анекдот. Такива шеги са трудни за разказване и обясняване.

— Тогава не грокнах, че е смешен — каза Майк. — И у двамата — съдията и пазителя на реда — грокнах злина. Ако не знаех, че ще ми се разсърдиш, щях да ги отстраня.

— Мили Майк… — тя го докосна по бузата. — Добрият ми Майк. Беше нужно да го направиш. Никога няма да преживеят срама. В онази дупка няма да има арест за публично разголване поне петдесетина години. Хайде да си поговорим за друго. Исках да ти кажа колко съжалявам, че нашето шоу се провали. Старах се, колкото можах, да съчиня приятни реплики… но и аз не ставам за карнавал.

— Грешката е моя, Джил. Тим говори вярно — аз не гроквам баламите. Но карнавалът ми помогна… Гроквах все по-близо баламите с всеки ден.

— Не ги наричай повече балами. Те са си хора. Вече не сме в карнавала.

— Гроквам, че са балами.

— Да, мили. Но не е вежливо.

— Ще запомня.

— Реши ли накъде да тръгнем?

— Не. Когато настъпи времето, ще зная.

Майк винаги знаеше къде трябва да отидат. След прехода от кротост към властност, силите и увереността му нарастваха с всеки ден. Момчето, което се умори да държи във въздуха един пепелник, вече с лекота издигаше Джил във въздуха и се занимаваше с какво ли не още. Можеше да прояви силата си по всякакъв начин. Тя си спомни как един камион затъна в калта. Двадесет мъже от карнавала се опитваха да го избутат. Майк също подложи рамо. Почти скритото в калта колело изскочи. Поучен от опита, Майк не се издаде.

И бе разбрал, че „злината“ е необходима при премахване само на живи, грокващи същества… за нейната рокля не го възпираше липсата на „злина“. Правилото важеше само за съгнездници. Възрастният правеше това, което грокваше вярно.

Питаше се каква ли ще бъде следващата промяна в него. Но не се тревожеше. Майк беше добър и мъдър.

— Майк, нали щеше да е хубаво Ан, Доркас и Мириам да са при нас във ваната? И татко Джубал с момчетата — цялото семейство!

— Ще имаме нужда от по-голяма вана.

— А кой е против да сме по-нагъсто? Кога отново ще си идем у дома, Майк?

— Гроквам, че ще бъде скоро.

— По марсиански? Или земното „скоро“? Все едно, любими. Когато се изпълни очакването. Обаче си спомних, че леля Пати ще бъде тук скоро — в земния смисъл. Ще ме измиеш ли?

Тя се изправи. Шампоанът се надигна от поставката, обля я и се разпени в бели мехурчета.

— Олеле, гъдел ме е!

— Да те изплакна вече?

— Ще се топна. — Изми се във ваната и стана. — Тъкмо навреме.

Някой почука на вратата.

— Тук съм, хлапета. Облечени ли сте?

— Идвам, Пат! — извика Джил и излезе от ваната. — Изсуши ме, моля те.

Водата веднага изчезна от тялото й, дори не оставяше мокри следи по пода.

— Мили, нали няма да забравиш за дрехите? Пати не е като мен. Тя е дама.

— Няма да забравя.