Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (24)

Двадесет и четвърта глава

Щом излетяха, Джубал попита Майк:

— Е, какво мислиш за това?

— Не гроквам — намръщи се Майк.

— Не само ти, синко. Какво толкова искаше да ти каже архиепископът?

Човека от Марс се колеба дълго.

— Братко мой Джубал, нужен е размисъл, докато грокна.

— Размишлявай, синко.

— Джубал — обади се Джил, — защо им се разминава безнаказано?

— Кое?

— Всичко. Това не е църква, а лудница.

— Грешка, Джил. Това си е църква… при това еклектична, каквото е нашето време.

— Ъ?

— Новото откровение е стара песен. Нито Фостър, нито Дигби са имали и едно оригинално хрумване през живота си. Събрали накуп похабени от времето трикове, пребоядисали ги и влезли в играта. С голям успех. Друго ме тревожи — току-виж, доживея до деня, когато техните глупости станат задължителни за всички.

— О, не!

— О, да. Хитлер е започнал доста по-скромно, при това пробутвал само омраза. Щастието е по-привлекателна стока. Знам, защото и аз съм в занаята. Както и Дигби ми напомни. — Лицето на Джубал се разкриви. — Трябваше да му прасна един в брадичката. Но той го каза така, че да ми стане приятно. Боя се от него, защото е хитрец. Знае какво е нужно на хората — щастие. Светът изстрада един дълъг век на страх и угризения. А сега Дигби внушава на хората, че няма от какво да се боят нито в този живот, нито в отвъдния, защото Господ иска от тях да са щастливи. И все това повтаря неуморно: стига страх, отдайте се на щастието.

— Е, няма нищо лошо — призна Джил. — При това работи упорито. Обаче…

— Дрън-дрън! Той се преструва упорито.

— Стори ми се, че е наистина отдаден на вярата си, че е пожертвал всичко друго, за да…

— Вече ти казах — дрън-дрън! Джил, от всички празни приказки, объркващи човешкия ум, „алтруизмът“ е най-лошата. Хората правят каквото им харесва. Ако се изправят пред болезнен избор, приличащ на „саможертва“, бъди сигурна, че решението им няма да е по-благородно от онова, което им подсказва алчността… необходимостта да избереш между две неща, защото не можеш да имаш и двете. Обикновеният човечец страда всеки път, когато избира дали да похарчи долар за една чашка или да го отдели настрана за децата, дали да стане рано сутрин или да си загуби работата. Но винаги предпочита по-малката неприятност или по-голямото удоволствие. И мошеникът, и светецът вземат същите решения, но в по-голям мащаб. Също като Дигби. Не знам дали е светец или мошеник, но изобщо не е измъчен.

— Джубал, а според тебе от кой тип хора е?

— Защо, има ли разлика?

— О, стига, твоят цинизъм е обикновено пъчене! Разбира се, че има разлика!

— Хъм… да де. Надявам се да е от мошениците, защото един светец може да направи десет пъти по-страшни поразии. Сигурно и това ще го причислиш към моите „цинизми“, обаче съм прав. Джил, точно какво те смути в тяхното представление?

— Ами… всичко. Не можеш да ме убедиш, че това е богослужение.

— Тоест, не го правят като в дребната протестантска секта, към която си принадлежала в детските си години. Подготви се за неприятна новина, Джил — и в катедралата „Свети Петър“ не го правят така. Нито в Мека.

— Вярно, но… никой не го прави така! Щури танци, игрални автомати, дори бар! Това е недостойно!

— Не мисля, че и храмовата проституция е била особено достойна.

— Какво?!

— Що се отнася до танците, едва ли си виждала някой ритуал на по-твърдите петдесятници. И аз не съм, защото църква, обявила се против половите сношения, издъхва бързо. Но танците в прослава на Бог имат дълга история. Изобщо не е задължително да постигат съвършенство — и петдесятниците нямаше да ги пуснат В Болшой театър — достатъчно е въодушевлението. Според тебе индианските танци за дъжд богохулство ли са?

— Това е друго.

— Винаги е друго… и колкото е по-различно, толкова е по-еднакво. Сега да се върнем към игралните автомати. Играла ли си бинго в църквата си?

— Е, да. Нашата енория така плащаше наема за сградата на църквата. Но го правехме само в петък вечер. Нямаше нищо подобно по време на църковни служби.

— Нима? Напомняш ми за съпругата, която много се гордеела с добродетелите си. Спяла с други мъже, само когато съпругът бил в командировка.

— Джубал, разликата е от земята до небето!

— Вероятно. Сравненията са по-измамни и от логиката. Но, „малка госпожице“…

— По-добре се усмихвай, като казваш това!

— „Шегувам се“, както би подхвърлил Бун. Джил, което е грешно в неделя, грешно е и в петък. Аз поне така гроквам, може би и Човека от Марс. Единствената разлика е, че фостъритите ти подаряват поучителен текст, дори да загубиш. Което не би могло да се каже за вашите игри на бинго.

— Лъжливи поучения! Цитати от Новото откровение. Шефе, ти чел ли си го?

— Да.

— Е, значи ти е ясно. Само се прикриват с библейския език. Отчасти е гадно-сладникаво, но повечето са безсмислици… а някои неща са направо непоносими.

Джубал млъкна задълго. Накрая попита:

— Джил, запозната ли си със свещените писания на индусите?

— Не, за жалост.

— А чела ли си Корана? Или друг по-важен религиозен текст? Бих могъл да потвърдя възгледите си и с цитати от Библията, но не искам да те засягам.

— Няма такава опасност.

— Е, добре, ще си послужа със Стария завет, защото ровичкането в него не разстройва хората чак толкова. Знаеш историята за Содом и Гомор, нали? Как Лот бил спасен, когато Господ поразил тези градове на порока?

— Естествено. А жена му се превърнала в солен стълб.

— Винаги съм си мислил, че наказанието е била прекалено. Но сега говорим за Лот. Петър ни го описва като справедлив и набожен човек, разгневен от падението на порочните. Свети Петър трябва да е авторитет по въпросите на морала, щом са му поверили ключовете от Царството небесно. Но не ми е лесно да разбера какво прави Лот такъв пример за подражание. Разделил едно пасбище по предложение на своя брат. Бил пленен в битка. Измъкнал се от града, за да отърве кожата. Приютил и нахранил двама непознати, но както поведението му подсказва, знаел е, че са важни особи… а според Корана, пък и според мен, гостоприемството му щеше да е по-достойно, ако наистина ги е смятал за просяци. Като оставим тези неща настрана, както и похвалите на Петър, в Библията ще намерим само една случка, по която да съдим за добродетелите на Лот — такива добродетели, че животът му бил съхранен чрез пряка Божия намеса.

— И какво е написано?

— Прочети го сама. Не искам да ми вярваш, без да си се убедила.

— Джубал, по-вбесяващ тип от тебе не познавам!

— А ти си много хубавичко момиче, затова нямам нищо против невежеството ти. Добре, но после все пак го прочети. Съседите на Лот блъскат по вратата и искат да се позанимават с двамата приятели, които той прибрал. Лот им предлага сделка. Имал две дъщери, девственици — както той твърди. Казва на тълпата, че ще им даде двете момичета, за да ги правят какво им скимне… с други думи, групова гавра. Дори ги умолява да правят каквото искат с дъщерите му… само да не блъскат по вратата.

— Джубал… наистина ли това е написано?

— Осъвременявам езика, но смисълът е ясен като намигването на проститутка. Лот предложил на цяла банда — „млади и стари“, както пише в Библията — да насилва тези две девици, стига да не потрошат вратата на дома му. Я, сетих се! — грейна Джубал. — Трябваше да опитам същото, когато щурмоваците нахлуха вкъщи. Кой знае, можеше и аз да си осигуря местенце в рая! — Сви вежди замислено. — Не, съгласно рецептата трябва да са „недокоснати девици“, не бих познал коя от вас да предложа на онези говеда.

— Тъй значи! Поне от мен няма да научиш!

— Е, и Лот може да се е заблудил. Но точно това предложил — дъщерите си, млади и уплашени… дори подтиквал бандата да ги изнасили, само той да си запази спокойствието. — Джубал изпръхтя. — А в Библията този боклук е наречен праведник.

Джил не избърза с отговора си.

— Май не ни го разказваха по същия начин в неделното училище.

— Проклет да съм, провери сама! И това не е единственият шок, очакващ всеки внимателен читател на Библията. Да вземем Елисей. Бил толкова пламенен във вярата си, че само докосването до костите му върнало един човек към живота. И бил плешив старец като мен. Веднъж деца се присмели на голата му глава, както вие правите непрекъснато с мен. И Бог пратил мечки да разкъсат четиридесет и две деца на кървави парченца. Точно така е, виж втора глава от Втора книга на Царете.

— Шефе, никога не съм ти се присмивала, че си плешив.

— А коя прати името ми на онези измамници, които уж възстановявали косата? Все едно, Бог знае… и виновницата трябва честичко да се озърта за мечки. Библията е препълнена с подобни страхотии. Престъпления, от които ти се обръщат червата — или са извършени по Божия заповед, или са опростени пак от Бог. Трябва да добавя, че всичко това е в ущърб на здравия разум и елементарните правила за поведение в обществото. Не се стремя да охуля Библията. Съвсем невинна е в сравнение с порнографските гадости, които минават за свещени писания сред индусите. Или в сравнение с още десетина религии. Но и тях не искам да заклеймя. Може да се допусне, че все някоя е Словото Божие… че Бог наистина е параноик, който ще насъска мечки срещу дечица, подиграли се на неговия проповедник. Не ме питай за това, защото отбягвам подобни въпроси. Опитвам се само да ти внуша, че поне както е написано, Новото откровение прелива от сладост. Небесният покровител на Дигби изглежда добряк. Иска хората да са щастливи и на Земята, и във вечното райско блаженство. Не настоява да бичуват плътта. Щом ти харесва да се напиваш, да пръскаш пари на комар, да танцуваш до припадък и да сваляш мацки — моля, ела в църквата и прави същото под осветените й сводове. И не обременявай съвестта си. Забавлявай се. По-весело! И бъди щастлив! — Само че по лицето на Джубал нямаше и следа от веселие. — Разбира се, всичко си има цена. И Богът на Дигби иска да бъде почитан. Който е достатъчно глупав, за да отхвърли щастието според неговите условия, е закоравял грешник и заслужава всичко лошо на този свят. Но това са условията на всички богове. Не обвинявай само Фостър и Дигби.

— Шефе, говориш като че си готов да влезеш в църквата им.

— А, не! Не ми харесват масовите тупурдии, мразя тълпите и не позволявам на разни простаци да ми казват как да си прекарвам неделите. Само съм против да ги обвиняваш не за каквото трябва. Като литература Новото откровение е над средното равнище… би трябвало да се очаква, щом е крадено от различни източници. А пък вътрешната логика… правилата на всекидневието не важат за светите писания. Но и в това Новото откровение превъзхожда конкурентите — почти липсват гафове. Я се опитай да съчетаеш някак Стария завет с Новия или будистката доктрина с будистките апокрифи. Като морал е все същият фройдизъм, подсладен за хора, които не понасят откровената психология. Съмнявам се дали дъртият развратник, който е написал това… извинявай, „бил осенен от вдъхновение“, е съзнавал точно какво прави. Не е бил особено образован. Но пък е действал в пълно съгласие с духа на времето — страх, чувство за вина, безверие… Нима би могъл да сбърка? Сега си затвори устицата и ме остави да подремна.

— Че кой ти говори?

— „Тази жена ме изкуши“ — внушително изрече Джубал и затвори очи.

Вкъщи завариха Какстън и Махмуд, дошли на гости за неделята. Бен бе разочарован, че Джил я нямаше, но успя някак да преглътне отсъствието й с помощта на Ан, Мириам и Доркас. А Махмуд винаги твърдеше, че идва заради Майк и доктор Харшо. Но и той се бе възползвал от храната, напитките, градината… и позволяваше на тукашните одалиски да го забавляват. В момента Мириам му масажираше гърба.

Джубал го погледна.

— Не си прави труда да ставаш.

— Не мога, така ме е яхнала. Здрасти, Майк.

— Здравей, братко мой Смрадльо доктор Махмуд.

След това Човека от Марс поздрави тържествено Бен и помоли да не му се сърдят, защото искал да остане сам.

— Не се притеснявай, синко — каза му Джубал.

— Майк, няма ли да обядваш? — попита Ан.

— Ан, не съм гладен — сериозно отвърна той. — Благодаря.

Обърна се и влезе в къщата.

Махмуд се извъртя и едва не събори Мириам.

— Джубал, от какво се измъчва нашето момче?

— Вярно, все едно го е налегнала морска болест — съгласи се Бен.

— Оставете го. Пое прекомерна доза религия.

Джубал описа набързо случките преди обяд. Махмуд се мръщеше.

— Нима е било нужно да го оставяте насаме с Дигби? Това ми се струва — моля за извинение, братко мой! — твърде неразумно.

— Трябва да обръгне на тези неща. Майк ми каза, че и ти си му проповядвал. Би ли ми посочил поне една причина да откажа тази възможност и на Дигби? Отговори ми като учен, а не като мюсюлманин.

— На всеки въпрос отговарям като мюсюлманин — тихо промълви доктор Махмуд.

— Съжалявам, ако те обидих. Разбирам, макар че не мога да се съглася.

— Джубал, употребих думата „мюсюлманин“ в нейния точен смисъл, а не в значението на сектант, който Мариям неправилно нарича „мохамеданин“.

— Ще те наричам така, докато се научиш да казваш „Мириам“! И стига си се гърчил!

— Добре, Мариям. Ох! Жените не бива да имат такива мускули. Джубал, като учен смятам Майк за най-ценното откритие в живота си. Като мюсюлманин откривам в душата му готовност да се подчинява на волята Божия… и се радвам за него, макар че още му е трудно да грокне смисъла на думата „Бог“. — Той сви рамене. — Както и арабската дума „Аллах“. Но като човек — и раб Божи във всеки миг от живота си — аз обичам това момче, нашия приемен син и воден брат. Не бих искал да се излага на вредни влияния. Да оставим настрана вярата, този Дигби ми изглежда негодник. Ти какво мислиш за него?

— Оле! — одобрително подвикна Бен и плясна с ръце. — Той е една слузеста гадина. Не успях да го разоблича в рубриката си, само защото синдикатът се уплаши. Смрадльо, ако говориш все така, ще започна да уча арабски и ще си купя молитвено килимче.

— Надявам се. Но килимчето не е задължително.

— Съгласен съм с вас — въздъхна Джубал. — Предпочитам Майк да пропуши марихуана, отколкото да повярва на Дигби. Но едва ли има опасност Майк да се увлече по такъв зле забъркан миш-маш. И нека се научи как да устоява на вредните влияния. Мисля, че ти му влияеш добре, но нямаш по-голям шанс да го привлечеш към вярата си. Момчето има изумително мощен ум. Упорстваш ли, току-виж се наложило Мохамед да отстъпи пред нов пророк.

— Ако такава е волята Божия — каза Махмуд.

— След такъв отговор не остава място за спор.

— Приказвахме си за религията, преди да се върнете — тихо се обади Доркас. — Шефе, ти знаеше ли, че жените имат души?

— Сериозно?

— Така казва Смрадльо.

— Мариям — обясни Махмуд, — ме попита защо според „мохамеданите“ само мъжете имали души.

— Мириам, това е пошла заблуда като приказките, че юдеите принасяли в жертва невръстни християнчета. В Корана е записано, че в рая влиза цялото семейство, мъжете и жените ръка в ръка. Нали, Смрадльо?

— „Влезте в Градината, вие и жените ви, за да познаете радостта“. Едва ли го преведох много добре.

— Е, аз пък съм чувала — упорстваше Мириам, — за прекрасните хурии, с които мохамеданите се забавлявали в рая. Май не остава много място за съпругите.

— Хуриите — отговори Джубал, — са съвсем други създания, подобни на джиновете и ангелите. Нямат нужда от души, защото поначало са си духове — вечни, нетленни и прекрасни. Има и мъжки хурии, поне техните съответствия. Те не влизат в рая по заслуги, а са част от персонала, така да се каже. Поднасят превъзходни ястия, наливат напитки, от които никой няма махмурлук, и предлагат всякакви други забавления. А на душите на съпругите не се налага да работят. Прав ли съм, Смрадльо?

— Достатъчно близо си до смисъла, ако пренебрегнем малко лекомислените ти изрази. Хуриите… — Той скочи толкова неочаквано, че събори Мириам. — Ей, момичета, а може би вие все пак нямате души!

— Неблагодарен неверник — озъби се Мириам. — Вземи си думите назад!

— Мир, Мариям. И да нямаш душа, пак си безсмъртна. Джубал… възможно ли е един мъж да умре, без да забележи?

— Не знам. Не съм опитвал.

— Дали не съм умрял на Марс и съм се върнал само насън у дома? Огледайте се! На тази градина и Пророкът би завидял. Четири красиви хурии поднасят превъзходни ястия и изтънчени напитки по всяко време на денонощието. Ако човек е придирчив, може да посочи и мъжките им съответствия. Тук не е ли раят?

— Уверявам те, че не е — натърти Джубал. — Скоро трябва да си плащам данъците.

— Но това не засяга мен.

— А и тези хурии… Да приемем за момент, че отговарят по хубост, защото красотата е само в погледа на онзи, който й се възхищава…

— Бива ги горе-долу.

— И ти ще си платиш, шефе — обеща Мириам.

— …все пак има още едно задължително условие — изтъкна Джубал.

— Хъм… да не задълбаваме в тази тема — предложи Махмуд. — В рая това не е временно телесно състояние, а неизменно състояние на духа. Нали?

— В такъв случай — отсече Джубал, — сигурен съм, че те не са хурии.

Махмуд въздъхна.

— Значи ще се наложи да посветя някоя във вярата.

— Само една? В някои страни би могъл да се заемеш с всичките.

— Не, братко мой. Съгласно мъдрите слова на Пророка, макар Шериата да позволява четири жени, не е възможно да отдадеш дължимото на повече от една.

— Какво облекчение. И коя да бъде?

— Да видим сега… Мириам, чувстваш ли се одухотворена?

— Върви да се пържиш в ада! „Хурии“, как пък не!

— Джил?

— Не се бъркай! — възмути се Бен. — Аз я свалям.

— Значи по-късно, Джил. Ан?

— Жалко, но имам среща.

— Доркас, ти си последният ми шанс.

— Колко одухотворена искаш да се почувствам? — кротко попита тя.

 

 

Майк се качи в стаята си, затвори вратата, просна се на леглото, сви се в зародишна поза, подбели очи, глътна си езика и забави ударите на сърцето си. Джил се сърдеше, когато той правеше това през деня, но не възразяваше, стига да няма други хора. Имаше толкова неща, които Майк не биваше да прави пред хората, но само това будеше гнева на Джил. А Майк беше в очакване, откакто излезе от онази зала на ужасна злина. Изпитваше остра нужда да се оттегли от света в опит да грокне.

Извърши нещо, което Джил му каза да не прави…

У него се пробуди човешкият подтик да си внуши, че е бил принуден, но марсианското не му позволи да се измъква с оправдания. Бе настъпил миг на изпитание, бе длъжен да избере вярното действие и изборът беше само негов. Грокваше, че е постъпил правилно. Но неговият воден брат му забрани да прави такъв избор…

Само че така не би му останал никакъв избор. Неразрешимо противоречие. Изборът е в самото изпитание. Чрез избора духът израства.

Ако бе направил нещо друго, без да хаби храна, дали Джил би го одобрила?

Не. Грокна, че изречените от Джил правила се простираха и върху този вариант.

В този момент съществото, развило се от човешки гени и оформено от марсианска мисъл, което никога нямаше да принадлежи напълно и към двете раси, завърши един стадий от растежа си и се откъсна от гнездото. Прие самотата, на която е обречен всеки със свободна воля, заедно с марсианската несмутима способност да обгърне, оцени и вкуси нейната горчилка и да приеме последствията. С трагична радост осъзна, че това изпитание е било само негово, не на Джил. Неговият воден брат можеше да го учи, кори и напътства… но изборът при изпитание не може да се сподели. Това беше „собственост“ далеч над продажбите, даренията и ипотеките. Притежателят и притежаваното грокваха неразделни. Той завинаги оставаше в действието, извършено при изпитание.

И знанието, че вече е самостоятелно „аз“ му даваше свободата да грокне още по-близки своите братя, да се слее с тях без остатък. Цялостта на „аз“ е била, е и ще бъде винаги. Майк отдели време да обхване в мислите си всички свои братя — много пъти по три на степен на Марс, телесни и обезтелесили се, скъпоценните малцина на Земята… и още незнайните, с които щеше да се слее, щом най-сетне грокна след дълго очакване и разбра самия себе си.

Остана в транс. Трябваше да грокне още много, да обмисли и свърже разпокъсаните парченца, да ги впише в цялостта на растежа си — всичко, което видя, чу и преживя в Молитвения дом „Архангел Фостър“ (а не само изпитанието, когато остана лице в лице с Дигби)… защо се чувстваше неспокойно предпазлив до сенатора епископ Бун, как госпожица Доун Ардънт излъчваше уханието на воден брат, без да е такава, вкуса на добро в подскачането и виковете, който не грокна в цялост…

И винаги се изправяше пред казаното от Джубал. Неговите думи го смущаваха най-силно. Изучаваше ги, сравняваше ги с наученото в гнездото, бореше се да укрепи моста между езика, на който мислеше, и другия, на който още се учеше да мисли. Думата „църква“, преобръщаща се всякак в словата на Джубал, толкова трудна и неуловима. Никоя марсианска идея не подхождаше за нея, освен ако събереше „църква“, „богослужение“, „Бог“, „паство“ и още много други, за да ги приравни към единствения свят, който познаваше през своето очакване-растеж… а после да ги върне с усилие в английската фраза, отхвърлена (по различен начин) и от Махмуд, и от Джубал, и от Дигби.

„Ти си Бог.“ Вече беше по-близо до разбирането й на английски, макар че не успя да й придаде неизбежността, съдържаща се в марсианската представа. Произнесе в мислите си едновременно английското изречение и марсианската дума. Грокването беше близо. Повтаряше си я като новопосветен в будизма, който се убеждава, че скъпоценността е в лотоса. И изпадна в нирвана.

Малко преди полунощ ускори пулса си, започна да диша нормално, провери тялото си, изпъна се и седна. Преди беше уморен, сега се чувстваше лек, весел и с прояснена глава, готов за многообразните действия, открили се пред него.

Жадуваше за компания като дружелюбно кутре, както доскоро беше непреодолима нуждата му да се усамотява. Излезе в коридора и се зарадва да срещне воден брат.

— Здрасти!

— О, здравей, Майк. Май си по-добре.

— Направо чудесно! Къде са другите?

— Спят. Бен и Смрадльо си тръгнаха преди час.

— О, така ли…

Майк се разочарова, искаше да обясни на Махмуд новото си грокване.

— Би трябвало и аз да поспя, но исках да хапна нещо. Ти гладен ли си?

— О, много!

— Ела да си вземем от пушеното пиле и каквото още намерим.

Напълниха изобилно цял поднос.

— Я да го изнесем навън. Доста е топло.

— Да, така е по-добре — съгласи се Майк.

— Може и да се плува на такова време. Истинско циганско лято. Ще включа лампите.

— Недей. Аз ще нося храната.

Майк виждаше в почти пълен мрак. Джубал каза, че сигурно се дължало на условията, в които се е развивало зрението му. Майк грокна, че това е вярно, но и наставниците му го бяха научили как да гледа. Не забелязваше дали нощта е топла. Щеше да се чувства добре и гол на връх Еверест, но водните му братя имаха лоша поносимост към промените в температурата и налягането. Съобразяваше се с тази слабост, откакто узна за нея. Все пак очакваше с нетърпение снега, за да види сам как всяко кристалче от водата на живота е единствено и неповторимо… И да ходи бос по снега, да се търкаля в него.

Но сега беше доволен, че нощта е топла и още повече се радваше на приятното присъствие на водния брат.

— Добре, вземи подноса. Ще включа подводните прожектори. Ще ни стигнат да виждаме яденето.

— Чудесно!

Майк обичаше да гледа играта на лъчите през водата. Беше добро, красота. Похапнаха до басейна, после се излегнаха в тревата и се загледаха в звездите.

— Ето го Марс. Или е Антарес?

— Това е Марс.

— Майк, какво правят на Марс?

Той се поколеба. Въпросът беше твърде обширен, за да вмести отговора в оскъдицата на английския език.

— В южното полукълбо е пролет, там учат растенията как да растат.

— Учат ги да растат ли?

Чудеше се как да обясни.

— И Лари ги учи. Помагал съм му. Но моите хора… тоест, марсианците… вече гроквам, че вие сте моите хора… учат растенията по друг начин. В другото полукълбо застудява и сега събират нимфите, които са оцелели през лятото, за да бъдат оплодени и да продължат растежа си. — Замисли се. — Един от хората, които останаха на екватора, се е обезтелесил и другите са опечалени.

— Да, чух по новините.

Майк не беше чул. Не знаеше за този факт, преди да отговори на въпроса.

— Не бива да скърбят. Господин Т. У. Букър, кулинарен техник първи клас, не е опечален. Старите са го обгърнали.

— Познаваше ли го?

— Да. Той имаше свое лице, тъмно и прекрасно. Но тъгуваше по дома си.

— О, колко лошо! Майк… а ти тъгуваш ли за Марс?

— Отначало ми беше мъчно за моя дом. Винаги бях самотен. — Обърна се към нея и протегна ръце. — Но сега не съм сам. Гроквам, че никога повече няма да бъда сам.

— Мили Майк…

Целунаха се. След време водният брат прошепна задъхано:

— Олеле! Беше почти като първия път.

— Добре ли си, братко?

— Да. О, да! Целуни ме пак.

След още много време, дори според космическия часовник, тя каза:

— Майк, ти… Всъщност, знаеш ли…

— Да. Това е сближаване. Ние се сближаваме.

— Да… Отдавна съм готова… Божичко, всички бяхме готови, но… все едно, миличък. Обърни се мъничко насам, ще ти помогна…

Сляха се, грокваха заедно, а Майк изрече тихо и ликуващо:

— Ти си Бог.

Отговорът не беше с думи. Грокването ги сближаваше все повече и Майк се почувства почти готов да се обезтелеси, но нейният глас го върна:

— Ох!… Да! Ти си Бог!

— Ние грокваме Бог.