Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (27)

Двадесет и седма глава

Джил сграбчи лек халат, наметна се и влезе забързано в хола.

— Заповядай, миличка. Къпем се, Майк ей сега ще дойде. Ще ти сипя нещо, а с втората чаша можеш да си полегнеш във ваната. Тук поне не пестят топлата вода.

— Е, след като приспах Медената кифличка, минах набързо под душа, но… Да, обожавам горещата вана. Джил, детенце, не съм дошла да ви ползвам банята. Мъчно ми, че се разделяме.

— Няма да си загубим следите. — Джил се зае с бутилките и чашите. — Тим беше прав. Двамата с Майк трябва да си излъскаме малко номера.

— Няма какво толкова да оправяте. Само повечко шеги да вмъкнете и… Здрасти, Смити.

Протегна му ръка, покрита с ръкавица. Извън карнавала госпожа Пайвонски винаги носеше ръкавици, рокли със затворени яки и непрозрачни чорапогащници. Изглеждаше (и беше) достойна вдовица на средна възраст, която много старателно поддържа фигурата си.

— Тъкмо казвах на Джил, че номерът ви си е много хубав.

— Не ни поднасяй, Пат — усмихна се Майк. — Направо вони на скука.

— Не, миличък. Но трябва да правите всичко с повечко живот. Или да поорежете малко сценичния костюм на Джил. Сладурче, имаш потресаващо тяло.

— И това няма да помогне — поклати глава Джил.

— Е, аз пък познавах един фокусник, който обличаше асистентката си като в края на деветнадесети век. И от краката й нищичко не се виждаше. После започваше да сваля дреха след дреха от нея, все едно изчезваха. Баламите се захласваха. Не ме разбирай накриво, миличка — нямаше нищо пошло. Накрая имаше на себе си горе-долу същото, което ти носиш сега.

— Пати, бих излязла на сцената и чисто гола, за да не ни изхвърлят.

— Няма да стане, сладурче. Хорицата ще побеснеят. Но щом имаш хубава фигура, защо да не я използваш? Щях ли да имам успех с тези татуировки, ако не смъквах всичко, което ми позволят?

— Като заговорихме за дрехи — намеси се Майк, — май не се чувстваш много удобно толкова навлечена. Климатикът отдавна се е споминал и тук е поне трийсет и пет градуса.

Той носеше лек халат, според безгрижните навици в карнавала. Жегата почти не му влияеше, рядко се налагаше да приспособява обмяната на веществата си. Но тяхната приятелка бе свикнала да няма почти нищо по себе си и носеше дрехи само по принуда, за да скрие татуировките си.

— Защо не се разхвърляш? Тук сме свои хора.

— Точно така, Пати — подкрепи го Джил. — Ако не носиш нищо отдолу, да ти донеса някоя лека дрешка.

— Ами… по сценична премяна съм.

— Тогава не се дръж сковано сред приятели. Ще ти помогна с циповете.

— Чакай първо да махна обувките и чорапогащника.

Продължи да бъбри, докато се чудеше как да насочи разговора към религиозните въпроси. Благословени да са тези хлапета, смяташе ги поне за търсещи светлината… но до днес разчиташе, че ще има целия сезон на разположение, за да ги убеди.

— Смити, в шоубизнеса най-важно е да разбираш душата на баламата. Ако беше истински магьосник… не че ти липсва дарба… — Тя натъпка чорапогащника в чантичката си и остави Джил да дръпне циповете на роклята. — Бива си те, все едно ти помага сатаната. Но хорицата все пак знаят, че всичко е ловкост на ръцете. Затова трябва да се държиш по-небрежно, лековато. Виждал ли си някога огнедишащ факир с хубавичка асистентка? На него само ще му пречи. Баламите все се надяват той да се подпали.

Свали роклята през главата си, Джил я целуна по бузата.

— Така си по-естествена, Пати. Седни удобно и си пийни с удоволствие.

— Момент, миличка.

Госпожа Пайвонски се помоли да налучка верния подход. Но нали картините по нея говореха сами за себе си. Джордж ги създаде точно с тази цел.

— Аз това показвам на баламите. А вие някога вглеждали ли сте се наистина в картините ми?

— Не — призна Джил. — Не искахме да те зяпаме като простаци.

— Ами зяпайте ме сега, деца. Затова Джордж, да е благословена чистата му душа в Небесата, ме изрисува цялата. За да ме гледат хората и да се поучат. Ето, под брадичката ми е раждането на нашия пророк, свети Архангел Фостър… едно невинно бебче, което още не знае предопределението си. Но ангелите знаят, нали виждате как се тълпят над него? Следващата сцена е неговото първо чудо. Като млад грешник, още ученик, гръмнал една нещастна птичка… а щом я взел и я погалил, тя отлетяла жива и здрава. Сега ще трябва да ви покажа гърба си.

Обясни им, че Джордж вече не разполагал с непокътнато платно, когато започнал най-великата си творба. И затова вдъхновението му подсказало да превърне „Нападението над Пърл Харбър“ в „Армагедон“, а „Нюйоркски пейзаж“ — в „Светия град“.

— Но макар сега всеки сантиметър да е покрит със свещени картини — призна си тя, — Джордж трябваше доста подробности да пропусне. Отбеляза само най-важните мигове в земния живот на нашия пророк. Ето го как проповядва на стъпалата пред богохулната семинария, откъдето го прогонили… тогава го арестували за пръв път, така започнали Гоненията. А ей тук, до гръбнака ми, го виждате да събаря нечестиви идоли… после вече е в килията си и небесна светлина прониква през решетките. После Праведните нахлуват в затвора…

(Преподобният Фостър бе осъзнал отрано, че в защита на верската свобода боксовете, бухалките и жаждата да се счепкаш с ченгетата дават по-добър резултат от пасивната съпротива. Неговото изповедание беше от възможно най-войнствените. Но Фостър владееше и тактиката — битките започваха само когато несъмненото надмощие беше на негова страна.)

— …спасяват го и въргалят несправедливия съдия в катран и пера. Тук отпред… май не се вижда добре. Сутиенът го закрива. Жалко!

(„Майкъл, какво е желанието й?“

„Знаеш. Кажи й.“)

— Пати — меко подхвана Джил, — ти искаш да разгледаме всичките ти картини. Нали?

— Да де… Точно както Тим разправя на баламите, Джордж използва цялата ми кожа, за да довърши историята на пророка.

— Щом Джордж се е трудил толкова упорито, значи е искал картините да бъдат гледани. Свали този костюм. Казах ти, че не бих имала нищо против да излизам гола на сцената, а пък ние само забавляваме хората. Твоите картини служат на свято дело.

— Е, щом искате.

В мислите си госпожа Пайвонски пееше „Алилуя!“, защото знаеше, че самият Фостър я напътства в този миг. С неговата благословия и с творбата на Джордж щеше да поведе тези деца към светлината.

— Чакай да разкопчая това…

(„Джил…“

„Недей, Майкъл.“

„Виж.“)

Зашеметената от изумление госпожа Пайвонски установи, че нейните блестящи от пайети бикини и сутиен са изчезнали! Джил не се учуди, че изведнъж се лиши от прозрачното си неглиже, а Майк от халата си. Отбеляза му червена точка за обноски, превъзхождащи тези на вежлив котарак.

Госпожа Пайвонски ахна и Джил я прегърна.

— Хайде, миличка, успокой се! Всичко е наред. Майк, трябва да й обясниш.

— Да, Джил. Пат…

— Кажи ми, Смити.

— Ти мислиш, че фокусите ми са ловкост на ръцете. Канеше се да махнеш сценичния си костюм, но аз направих това вместо тебе.

— Но как? И къде са ми дрехите?

— Където моята и на Джил. Няма ги.

— Не се тревожи — подметна Джил. — Ще ти купим други. Майк, не биваше да правиш това.

— Съжалявам. Грокнах, че така е добре.

— Е, може и да си прав.

В края на краищата Пати май не се уплаши много, а и никога не би си признала — тя беше артистка.

Госпожа Пайвонски наистина не съжаляваше за двете парченца украсен плат, нито се притесняваше от голотата — своята или тяхната. Обаче я обзе дълбоко безпокойство за един проблем по-скоро от областта на теологията.

— Смити, това истинска магия ли е?

— Сигурно може и така да се нарече — внимателно отговори той.

— Бих предпочела думата „чудо“ — решително заяви госпожа Пайвонски.

— Както желаеш, но не беше обикновен фокус.

— Вече знам. — Патриша Пайвонски не се боеше от нищо, защото се уповаваше на вярата си. Само се разтревожи за своите приятели. — Смити, погледни ме в очите. Да не си сключил сделка с дявола?

— Не съм.

Тя се взираше в него напрегнато.

— Не ме лъжеш…

— Пати, той не умее да лъже.

— …значи е чудо. Смити… ти си свят човек!

— Това не знам.

— И Архангел Фостър не е знаел, докато се прости с юношеството и помъдрее, но пак е вършил чудеса. Ти си свят човек, чувствам го. Мисля, че се досетих още при първата ни среща.

— Може и да е — съгласи се Джил. — Но няма как самият той да знае. Майкъл, вече казахме твърде много, за да не разкрием всичко.

— Майкъл ли! — неочаквано възкликна Пати. — Архангел Михаил, изпратен при нас в човешки облик.

— Моля те! Той няма да те разбере…

— Не е необходимо. Бог сам избира начина да ни съобщи волята си.

— Пати, моля те, нека обясня!

Скоро госпожа Пайвонски се увери, че пред нея е Човека от Марс. Съгласи се да приеме, че е човек, но си запази правото на мнение относно същинската му природа и причините за присъствието му на Земята. И Фостър беше телесен човек по време на земното си битие, но в същото време и архангел. Щом Джил и Майк настояваха, че не са спасени, тя щеше да се отнася към тях според желанието им. Неизповедими са пътищата Господни.

— Можеш да ни смяташ за търсещи светлината — каза й Майк.

— Това ми стига, милички! Сигурна съм, че вече сте от спасените… та и самият Фостър отначало е търсел светлината. Ще ви помогна.

Случи й се още едно чудо. Седяха на килима. Джил се отпусна назад и мислено предаде на Майк желанието си. Без никакъв реквизит наоколо Майк я издигна във въздуха. Патриша гледаше в кротко блаженство.

— Пат, легни и ти по гръб.

Подчини се със същата готовност, както бе слушала Фостър. Джил я погледна.

— Майк, не е ли по-добре да ме оставиш на пода?

— Не, ще се справя.

Госпожа Пайвонски усети, че някаква сила я издига полека. Не се страхуваше. Изпадна в толкова завладяващ религиозен екстаз, че от очите й закапаха сълзи. Не бе срещала такава духовна мощ, откакто Свети Фостър я докосна за пръв път. Майк ги събра насред стаята и Джил я прегърна. Сълзите на Пат бликнаха изобилно.

Майк ги спусна внимателно на килима, без да усети умора. Всъщност вече не помнеше кога за последен път е изчерпвал силите си.

— Майк… нужна ни е вода.

(„???“

„Да“, потвърди съзнанието й.

„А после?“

„Според неизбежността. Не знаеш ли защо тя дойде тук?“

„Знаех. Не бях уверен, че и ти знаеш… и че ще одобриш. Братко мой.“

„Братко…“)

Майк прати чаша в банята, пусна чешмата да я напълни и я върна в стаята. Госпожа Пайвонски гледаше любопитно. Отдавна бе прекрачила границата на изумлението.

— Пати, това е все едно да се покръстиш… — започна Джил. — И да се събереш с някого за цял живот. Това е… марсианско. Означава, че ние ти вярваме и ти ни вярваш. Че можем да си казваме всичко и че сме близки завинаги. Но веднъж решиш ли, не бива да се отказваш. Ако прекъснеш връзката, ние ще умрем веднага, спасени или не. Ако ние я прекъснем… но няма да го направим никога. Не бива да споделяш водата с нас неохотно. Пак ще си останем приятели. И недей да престъпваш вярата си. Не сме от твоята църква. Може би ще си останем само „търсещи“. Майк?

— Ние грокваме — съгласи се той. — Пат, Джил говори вярно. Да можех да ти го кажа по-ясно, на марсиански. Но това е всичко, което хората влагат в един брак… и много повече. Ние ти предлагаме вода с цялата си душа… но ако религията или нещо друго те възпира да я приемеш — не пий!

Патриша Пайвонски си пое дълбоко дъх. Вече й се бе случвало да вземе подобно решение… а нейният съпруг присъстваше. Тогава не се показа недостойна. Нима би могла да откаже на свят човек? И на благословената му невяста?

— Ще приема водата — каза непреклонно.

Джил отпи глътка.

— Нека винаги се сближаваме.

Подаде чашата на Майк.

— Благодаря ти за водата, братко. — Докосна течността с устни. — Пат, давам ти водата на живота. Нека винаги пиеш до насита.

Патриша взе чашата.

— Благодаря ви, мили мои! Водата на живота… обичам ви и двамата!

Отпи жадно. Джил взе чашата и я изпразни до дъно.

— Сега ще се сближим, братя.

(„Джил?“

„Веднага!!!“)

Майк вдигна новия воден брат и нежно я пренесе на леглото.

Валънтайн Майкъл Смит грокваше, че човешката телесна любов — много човешка и много телесна — не е просто оплождане на яйца, нито е само ритуал за сближаване. Самият акт беше сближаване. Още се опитваше да грокне в пълнота при всяка възможност. Отдавна бе престанал да се стряска от сериозното си подозрение, че дори Старите не познават тази радост. Грокваше, че неговата нова раса има присъщи само за нея душевни дълбини. И щастливо се стараеше да проникне в тях, без насадени в детството задръжки и угризения.

Неговите мили и щедри учителки бяха му помогнали да се издигне над невинността, без да го наранят. И резултатът беше уникален… като самия Майк.

Джил не се учуди, когато Пати прие веднага и изцяло, че щом е споделила вода с Майк в древна марсианска церемония, ще сподели и себе си с него в древен човешки ритуал. И все пак се изненада, че Пати кротко очакваше чудесата, на които Майк се оказа способен и в това. Но не знаеше, че Патриша Пайвонски вече бе срещала свят човек. Джил се радваше безметежно, че избраха вярното действие при изпитание… после също се отдаде на щастливия екстаз на сближаването.

Когато се опомниха, тя накара Майк да изкъпе Пати с телекинеза, двете заедно пищяха и се кикотеха. Още първия път Майк й бе показал тази игра, оттогава стана семеен обичай и Джил знаеше, че Пати също ще го хареса. Наблюдаваше весело лицето на по-възрастната жена, докато я сапунисваха и миеха невидими ръце, а после изсъхна в миг без хавлия и потоци топъл въздух.

Патриша примигна.

— Имам нужда да пийна нещо.

— Непременно, скъпа.

— И все още искам да ви покажа моите картини.

Върнаха се в хола и тя застана по средата на килима.

— Първо погледнете самата мен. Какво виждате?

Майк мислено отдели татуировките от тялото й и погледна внимателно новия си воден брат. Харесваше тези картини. Те я отличаваха, придаваха й лек марсиански аромат. Питаше се дали не трябва и той да се татуира целия, щом грокне какво трябва да изобрази. Живота на своя баща и воден брат Джубал? Трябва да помисли. Може би и Джил ще поиска да бъде нарисувана. Какви картини ще я превърнат в още по-красива Джил?

Пат без картините си не беше толкова вълнуваща. Изглеждаше, както трябва да изглежда една жена. Майк още не грокваше колекцията на Дюк. Жените на снимките го научиха, че имат всякакъв ръст, форми и цвят, както и на известно разнообразие в любовната акробатика. Но освен това май нямаше какво да научи от толкова скъпоценната сбирка на Дюк. Първоначалното му обучение го бе превърнало в обективен наблюдател, но в същото време го лишаваше от изтънчените удоволствия на воайорството. Не защото не чувстваше жените (и сред тях несъмнено беше Патриша Пайвонски) сексуално привлекателни. За него уханието и докосването означаваха повече — получовешка-полумарсианска черта. Съответният рефлекс при марсианците (изтънчен като грипна кихавица) се пробуждаше именно от тези сетива, но само в определен сезон — „сексът“ в марсианския му смисъл съдържаше романтика колкото венозна инжекция.

Но без да обръща внимание на картините, Майк откри нещо ново — Патриша имаше свое лице, белязано с красота от живота й. Удивен забеляза, че за нея това важеше дори по-силно, отколкото за Джил. И преживя нов прилив на чувство към Пат, което още не наричаше любов.

Имаше и свой аромат, и свой глас. Харесваше му да слуша този плътен, леко дрезгав глас, дори когато не грокваше думите. А уханието на тялото й се смесваше с едва доловима горчива миризма от змиите. Майк можеше да се справи с нейните змии, дори с отровните, не само като разтегляше времето, за да избегне зъбите им. Вкусваше техните простички безмилостни мисли, напомняха му за дома. И Майк беше единственият човек освен Патриша, който можеше да докосва Медената кифличка, без да я разсърди. Боата-удушвач го приемаше като равен на стопанката си.

Майк позволи на картините отново да се появят пред очите му.

В това време Джил се питаше защо ли Пат се е оставила да я татуират от глава до пети? Щеше да е много хубава и без да прилича на жив комикс. Обичаше Пати заради самата нея, не заради външността й, която й даваше постоянен доход… докато остарее толкова, че баламите няма да плащат, ако ще картините да са нарисувани от Рембранд. Надяваше се Пати да отделя достатъчно за черни дни… после се сети, че вече е техен воден брат, значи богатството на Майк принадлежеше и на нея. Тази мисъл сгря душата й.

— Е, какво виждате? — повтори госпожа Пайвонски. — Майкъл, на колко години съм?

— Не знам.

— Опитай да познаеш.

— Не мога, Пат.

— Хайде, опитай!

— Пати — намеси се Джил, — той наистина не може. Не се е научил да отгатва възрастта. Твърде отскоро е на Земята. При това Майк мисли в марсиански години и аритметика. Аз пресмятам времето и парите вместо него.

— Добре, миличка, ти познай. И бъди откровена.

Джил я огледа преценяващо — стройна фигура, но какво показваха ръцете, шията и очите? Смъкна пет години въпреки че дължеше честност на воден брат.

— Ами, май си към средата на трийсетте, плюс-минус една година.

Госпожа Пайвонски прихна.

— Ето едно от предимствата на Праведната вяра, мили мои! Джил, сладката ми, та аз скоро ще чукна петдесетака!

— Изобщо не ти личи!

— Дар от Щастието, мила. След първото дете се изоставих и заприличах на гърне. Думата „дебелана“ май са я измислили специално за мен. Коремът си ми висеше, все едно бях в седмия месец. И гърдите ми увиснаха. Никога не съм ги вдигала с операция. Убеди се сама — добрите хирурзи не оставят белези… но на мен щеше да личи заради картините. После прозрях светлината! Никакви упражнения и диети, плюскам като свиня. Щастието, мила. Съвършеното щастие в Господ Бог, дарено ни чрез неговия Архангел Фостър.

— Изумително… — промълви Джил.

Вярно, откакто познаваше Пати, не бе я виждала да спортува или да се ограничава в храната. А като медицинска сестра знаеше на кои места режат кожата при повдигнато на гърдите. Тези татуировки не знаеха що е скалпел.

Майк предположи, че Пат се е научила как да мисли тялото си според своите желания. Нямаше значение дали приписва заслугата на Фостър. Учеше и Джил на това умение, но тя трябваше да се усъвършенства още в марсианския език, за да го овладее напълно. Нямаше защо да бързат. Такова беше очакването. Пат продължи:

— Исках да се убедите на какво е способна вярата. Но най-голямата промяна е в душата. В Щастието. Милостивият Бог знае, че нямам особен дар-слово, но ще опитам да ви обясня. Първо трябва да разберете, че всички останали така наречени църкви са дяволски капани. Исус е проповядвал Праведната вяра. Така казва Фостър. Но в средновековието учението му било изопачено. Затова Фостър бил пратен да обяви Новото откровение и да ни върне към Божието слово. — Патриша Пайвонски вдигна пръст нагоре и изведнъж се превърна в жрица, обгърната от свято достойнство и загадъчни символи. — Бог иска да сме щастливи. Светът е пълен с неща, водещи ни към Щастието. Нима Бог би позволил гроздето да се превръща във вино, ако не е искал да го пием и да се веселим? Иначе щеше да го превръща само в оцет. Нима не е вярно? Разбира се, той не очаква от мъжете да се напиват до вцепенение, да пребиват жените си и да оставят децата си гладни. Дал ни е всички добри неща не за да злоупотребяваме с тях. Ако ви се пие чашка или пет сред приятели, прозрели светлината, и ако от това ви танцува и ви се иска да възхвалите Бог за неговата милост — защо пък не? Той е сътворил алкохола и краката ни… за да бъдем Щастливи! — Тя поспря за малко. — Миличка, ще ми сипеш ли още малко? Човек ожаднява от проповеди. Не го разреждай, уискито е добро. Това не е всичко. Ако Бог не е искал жените да бъдат зяпани, щеше да ни направи грозни. Има логика, нали? Бог не е измамник, сам е определил правилата на играта. Не би я изкривил, та баламите вечно да губят, както в някое мръсно казино. Не би пратил никого в ада, защото не е спечелил в безнадеждна игра.

Е, добре тогава! Бог иска да сме Щастливи и ни е казал как. „Обичайте се!“ Обичайте змията, ако горкото същество има нужда от обич. Обичайте съседа си… а тежката ви ръка нека порази само онези слуги на злото, които искат да ви завлекат със себе си в геената огнена. Бог не ни говори за онази „обич“ на старите моми, дето се боят да вдигнат очи от псалмите, за да не изкушат плътта си. Ако Бог мрази плътта, защо ни я е дал в изобилие? Той не е стар мърморко. Сътворил е Големия каньон, кометите в небето, ураганите, жребците и земетресенията. Нима такъв Бог ще се стъписа, защото някакво момиче се навело да си оправи чорапа и един мъж й видял циците? Ясно ви е, милички… и на мен също! Когато Бог ни е казал да се обичаме, не го е изрекъл с половин уста. Обичайте бебетата, на които вечно трябва да сменяте пеленките, обичайте и силните мъже, за да има повече бебета. Обичайте, защото е хубаво!

Естествено не бива да прекаляваме. И пълната бутилка не означава, че аз ще се налюскам и ще издера очите на някое ченге. Не можеш да продаваш любов, не можеш да си купиш Щастие, те нямат етикети с цена… защото който мисли друго, постлал си е пътя към ада. Но ако давате от все сърце и вземате каквото Бог ни е дал щедро, дяволът не може да припари до вас. Пари? — Тя погледна Джил. — Сладката ми, ти би ли споделила вода с някого срещу милион долара? Нека да са десет милиона, свободни от данъци.

— Разбира се, че не.

(„Майкъл, грокваш ли?“

„Почти в пълнота, Джил. Сега е очакване.“)

— Виждаш ли? Знаех, че в тази вода има обич. Вие вече търсите, вече сте близо до светлината. И щом от любов „споделихме вода и се сближихме“, както казва Майк, ще ви кажа някои неща, което не говоря пред непосветени…

 

 

Преподобният Фостър, самопосветил се в сан — или пък посветен от Бог, зависи кого попитате, — имаше инстинктивен усет за духа на епохата, далеч надвишаващ дарбата на артистите в карнавала да вземат мярката на някой балама. Културата, известна под названието „Америка“, винаги е била шизофренична. Налаганите от нея норми са пуритански, но истината, не толкова очевидна, по-скоро напомня за „Гаргантюа и Пантагрюел“. Основните й религии са от аполонов тип, сектите почти без изключение са дионисиеви. В двадесети век (според летоброенето на земните християни) никъде другаде по тази планета сексът не е бил по-потискан… и не е бил обект на по-силен интерес.

Фостър имаше две общи черти с всеки велик религиозен водач — извънредно магнетична личност и сексуалност, дори несравнима със средната норма. На Земята великите духовни наставници или бяха пълни аскети, или точно обратното.

Фостър не беше от аскетите.

Нито неговите съпруги и жрици. Духовното прераждане според Новото откровение включваше ритуал, особено подходящ за сближаването.

В земната история множество секти си бяха служили със същите похвати, но не и толкова масово в Америка, преди да се появи Фостър. От не един град го прогонваха позорно, преди да достигне съвършенство в разширяване влиянието на своя култ. Заемаше по нещо от масонството, католицизма, комунистите и жълтата преса, както използваше по-ранните писания, за да съчини Новото откровение. Подслаждаше всичко, като го представяше за завръщане към първоначалните ценности на християнството. Създаде открита църква, където можеше да влезе всеки. После беше междинната църква, която привидно представляваше „същинската църква на Новото откровение“. Там спасените щастливци, плащащи дан на храма, се радваха на благата от все по-разнообразните връзки на църквата с деловия свят и буйстваха в неспирен карнавал на Щастието. Греховете им бяха опростени… а и почти нищо не можеше да бъде грешно, стига да подкрепяха църквата, да се отнасяха честно с другите фостърити и да заклеймяваха грешниците. Новото откровение не поощряваше разврата, но по въпросите на секса се изказваше с тайнствена неяснота.

Средната църква всъщност осигуряваше бойните отряди. Фостър се бе поучил от историята. Ако някоя общност се опиташе да смаже опитите за проникване в нея, Фостър я обсаждаше с тълпи от своето паство, докато затворите и полицията вече не можеха нищо да направят — ребрата на ченгетата също се чупят, а затворите се рушат.

Ако някой прокурор беше достатъчно глупав да предяви обвинение, не успяваше да се наложи в съда. След като се опари два-три пъти, Фостър се погрижи всички обвинения срещу него да изглеждат като несправедлив тормоз. Нито една присъда срещу фостърит заради принадлежността му към църквата не бе потвърдена от Върховния съд.

Зад тази фасада беше Вътрешната църква — твърдото ядро от непреклонно отдадените на делото. Измежду тях се подбираха пастирите и светските водачи, иначе казано — пазителите на ключовете и създателите на стратегията. Те бяха „преродени“ отвъд греха, сигурни в мястото си Небесата… и единствени участници в мистериите за най-посветените.

Фостър ги подбираше с изострено внимание — лично, докато църквата се разрасна прекалено. Търсеше мъже като себе си и жени като своите съпруги-жрици — жизнени, убедени, упорити и свободни (или поне способни да се освободят, щом бъдат очистени от угризенията и колебанията) от оковите на ревността в най-човешкия й смисъл. Всички те бяха същински сатири и нимфи, защото Вътрешната църква беше онзи дионисиев култ, който липсваше на Америка и затова за него имаше огромен неразработен пазар.

Не подценяваше предпазливостта. Ако кандидатите бяха семейна двойка, посвещаваха ги заедно. Необвързаните пък трябваше да са привлекателни и агресивни. Внушаваше неуморно на пастирите, че мъжете трябва да са повече от жените. Никъде не е отбелязано като факт, че Фостър е изучавал предишните подобни култове, но явно беше наясно с факта, че повечето са се провалили заради собственическите претенции на пастирите към жените. Никога не допусна тази грешка. Нито веднъж не пожела да задържи жена само за себе си, дори да беше от съпругите му.

Нито пък се стремеше да разширява основната група. Междинната църква задоволяваше предостатъчно по-скромните нужди на паството. Ако успееше да намери в някой от храмовете само две двойки, достойни за „небесен брак“, беше доволен. Ако ли не — оставяше семената да покълнат и пращаше обиграни пастир и жрица да ги наглеждат.

Доколкото можеше, проверяваше кандидатите лично, заедно с някоя от жриците. И понеже двойката вече беше „спасена“ според нормите на междинната църква, почти нямаше рискове, особено с жените. Преценяваше старателно мъжа, преди да го остави на жрицата.

Преди да намери спасението, Патриша Пайвонски беше млада, омъжена и „много щастлива“. Имаше дете, обожаваше доста по-възрастния си съпруг. Джордж Пайвонски беше щедър и обичлив мъж с единствен недостатък… който често го правеше твърде замаян, за да прояви някак обичта си. Въпреки това Пати се смяташе за късметлийка. Вярно, Джордж понякога ставаше любвеобилен и с някоя клиентка… особено в по-ранните часове на деня, преди да му натежи пиенето. Разбира се, татуирането изискваше уединение. Пати проявяваше търпение. Когато Джордж засмука бутилката още по-свирепо, случваше се и тя да си уреди среща с някой клиент.

Но долавяше празнота в живота си, която не можа да запълни и змията, подарена от благодарен клиент. Каза, че заминавал в друга страна и не можел повече да се грижи за животното. Тя не се боеше от змии. Настани любимката си във витрината, а Джордж добави чудесна картина в четири цвята с надпис: „Я гледай къде стъпваш!“ На хората им хареса новата витрина.

Патриша събра още змии. Намираше утеха в тях. Но като дъщеря на ирландски католик и ирландска протестантка бе плод на въоръженото примирие между родителите си. Не изповядваше никаква религия.

Когато Фостър дойде да проповядва в Сан Педро, тя вече беше от „търсещите светлината“. Бе успяла да заведе Джордж на няколко неделни служби, но той отказваше да прогледне.

Фостър изслуша съвместните им изповеди. Когато се върна след половин година, завари ги толкова отдадени на вярата, че се зае лично с тях.

— И една минутка в тревоги не съм преживяла, откакто Джордж прозря светлината — каза тя на Майк и Джил. — Пак пиеше… но само в църквата и по малко. Когато нашият свят Фостър се върна, Джордж вече бе започнал Великото дело. Естествено, искаше да го покаже на Фостър… — Госпожа Пайвонски се запъна. — Деца, май не бива да ви казвам това.

— Тогава недей — натърти Джил. — Мила Пати, не искаме да правиш нищо, за което ще съжаляваш после. От „споделянето на вода“ трябва да ти стане леко.

— Ох… толкова искам да ви разкажа! Помнете, че това са църковни тайни, не бива да ги издавате на никого… както аз не бих ви издала за нищо на света.

Майк кимна.

— Тук, на Земята, казваме: „Да си говорим като водни братя“. На Марс не би имало никакъв проблем… Но гроквам, че в този свят възникват и такива трудности. Казаното „между водни братя“ не се обсъжда с никой друг.

— Да… гроквам. Странна дума, но започвам да я разбирам. Добре, скъпи мои, това е между водни братя. Знаете ли, че всички фостърити са татуирани? Говоря за истински посветените, спасили душите си за вечността… като мен. Е, не по цялото тяло. Виждате ли това? Точно до сърцето ми? Това е святата целувка на Фостър. Джордж я нагласи така, че да изглежда част от картината и никой не може да се досети. Но това е целувка… и Фостър сам ми я направи!

Тя се опияни от гордост. Майк и Джил погледнаха отблизо.

— Наистина е целувка — учуди се Джил, — като от червило. Мислех, че е част от залеза.

— Ами да, така го измисли Джордж. Защото тази целувка се показва само пред други със същия знак. Вие сте първите непосветени, които я виждат. Но — побърза да добави тя, — някой ден и вие ще имате същата. Искам аз да ви татуирам знаците.

— Не разбирам — промълви Джил. — Как ще може да целуне и нас? Нали вече е… в Небесата.

— Да, миличка, там е. Нека ти обясня. Всеки от пастирите или жриците може да ти дари целувката на Фостър. Тя означава, че Бог е в сърцето ти, Бог е част от тебе… завинаги.

Майк се намеси тържествено:

— Ти си Бог!

— Какво, Майкъл? Е… не съм чувала да го казват с тези думи. Но е вярно… Бог е в тебе и с тебе, защитен си от дявола.

— Да — съгласи се Майк. — Ти грокваш Бог.

Помисли щастливо, че това е най-успешният му опит да обясни на още някой тази идея. Джил я разбираше, защото учеше марсиански. Беше неизбежно.

— Точно така си е, Майкъл. Бог… те гроква и ти се обвързваш в Свята Любов и Вечно Щастие с Неговата Църква. Пастирът или жрицата те целуват, после ти татуират знака, за да остане завинаги с тебе. Не е задължително да го правят голям като моя. Джордж повтори точно формата на устните на благословения Фостър. Може да се татуира навсякъде, за да не го виждат грешни очи. И го показваш, само когато отиваш на Щастлива сбирка за вечно спасените.

— Чувала съм за тези сбирки — подхвърли Джил, — но не знам никакви подробности.

— Е, не са еднакви за всички — разсъдливо каза госпожа Пайвонски. — Обикновените вярващи, които може пак да съгрешат някой ден, просто се забавляват — страхотни веселби с молитви, само колкото идват от сърце. Случва се и да се любят, но много внимават кой с кого е, да не започнат раздори между братята и сестрите. Църквата държи строго всичко да си е на мястото и с времето. Но Щастливите сбирки на вечно спасените — това вече е друго. Няма защо да внимаваш, защото там никой не може да съгреши. Станалото — станало, за добро е. Ако се напиваш до безсъзнание, значи Бог така е пожелал, иначе нямаше и ти да поискаш. Искаш ли да коленичиш в молитва или да запееш — не се притеснявай. Ако щеш, разкъсай си дрехите и танцувай гол. Такава е Божията воля.

— Сигурно е много забавно — каза Джил.

— О, да — винаги! И те изпълва небесно блаженство. Ако на сутринта се събудиш до някой от вечно спасените братя, значи е там, защото Бог е пожелал всички да са Щастливи. Всеки има целувката на Фостър, затова е твой. — Тя се смръщи замислено. — Малко напомня за „споделянето на вода“.

— Гроквам — съгласи се Майк.

(„Майк???“

„Чакай, Джил. Очаквай пълнота.“)

— Но не ми се вярва — сериозно продължи Патриша, — че някой може да се вмъкне на Щастлива сбирка във Вътрешния храм, като само покаже татуираната целувка. Някой гостуващ брат или сестра… Да вземем мен, например. Щом науча от Тим къде ще се мести карнавалът, пиша на местните църкви и им пращам отпечатъци от пръстите си, за да ги сверят със списъка на вечно спасените в Молитвен дом „Архангел Фостър“. И когато в неделя отида на Щастлива сбирка — не пропускам нито една, ако ще номерът ми да се провали, — вече ме познават. И ми се радват. Ставам поредното събитие с моите единствени по рода си свещени картини. Често прекарвам вечерта, като просто оставям хората да ме разглеждат… и всяка минута е блаженство. Понякога пастирът иска да донеса и Медената кифличка, за да изиграем Ева и Змията. Разбира се, тогава покривам картините с грим. Някой от братята играе Адам, изгонват ни от Райската градина, а пастирът обяснява истината, не порочните лъжи за тази история. Накрая си възвръщаме благословената невинност и с това започва веселбата. Голяма радост е! — Тя реши да добави: — Но всички се интересуват от моята Целувка на Фостър… защото откакто той се пренесе в Небесата преди двайсет години, малцина са останали да се похвалят със знак, получен лично от него. От Молитвения дом удостоверяват и знака. Разказвам им и за това. Аз…

Тя се поколеба, но сподели всичко в точни подробности… и Джил се попита къде ли е изчезнала и без това слабата й способност да се изчервява. После грокна, че Майк и Пати много си приличат — толкова невинни, че не можеха да съгрешат, каквото и да направеха. Заради Пати й се искаше Фостър наистина да е бил свят пророк, който я е спасил за вечното блаженство.

И все пак… Фостър! Ама че фарс!

Изведнъж много по-ясната напоследък памет я пренесе в онази зала със стъклената стена, отново се взираше в мъртвите очи на Фостър. Усети тръпка в слабините си. Чудеше се какво би направила, ако Фостър бе предложил на нея святата си целувка… и самия себе си?

Прогони мисълта от съзнанието си, но не преди Майк да я долови. Невинността в усмивката му бе доста многозначителна този път. Джил стана.

— Пати, миличка, кога трябва да се върнеш?

— Олеле! Вече трябваше да съм там!

— Защо? Нали тръгвате в девет и половина сутринта?

— Да, но… Медената кифличка тъгува за мен. Ревнува, ако излизам за по-дълго.

— Не можеш ли да й кажеш, че си била на Щастлива сбирка?

— Ъ-ъ… — По-възрастната жена прегърна Джил. — Така е! Наистина е така!

— Добре. Аз вече заспивам. Кога искаш да станеш?

— Е, върна ли се преди осем, Сам ще може да прибере моята палатка и да натоварим моите мъничета.

— А закуска?

— Ще хапна нещо във влака. Като се събудя, само пия кафе.

— Ще ти направя тук. Милички, вие будувайте колкото ви душа иска. Ще ви събудя навреме… ако изобщо заспиш. Майк не мигва.

— Изобщо ли?

— Никога. Изляга се да помисли, но дори не дреме.

Госпожа Пайвонски кимна тържествено.

— Още един знак. Знам… Майк, някой ден и ти ще разбереш истината. Ще бъдеш призован.

— Може би — съгласи се Джил. — Майк, затварят ми се очите. Моля те, сложи ме в леглото.

Пренесе се в спалнята, завивките се отметнаха… и тя заспа.

Събуди се към седем, измъкна се от леглото и надникна в хола. Лампите не светеха и завесите бяха дръпнати плътно, но двамата вътре не спяха. Чу кроткия уверен глас на Майк:

— Ти си Бог.

— Ти си Бог… — прошепна Патриша Пайвонски, сякаш упоена.

— Да. Джил е Бог.

— Джил… е Бог. Да, Майкъл.

— И ти си Бог.

— Ти… си Бог! Сега, Майкъл, сега!

Джил тихо притвори вратата и отиде да си измие зъбите. След малко съобщи на Майк, че е будна, но той вече знаеше. Когато се върна, холът беше ярко осветен от утринното слънце.

— Добро утро, любими мои!

Целуна ги.

— Ти си Бог — просто отвърна Пати.

— Да, Пати. И ти си Бог. Бог е във всички нас.

Огледа Пати в непрощаващата ярка светлина и не вида признаци на умора. И това й беше познато — ако Майк искаше да будува с него цяла нощ, Джил винаги оставаше бодра. Подозираше, че точно сънливостта й снощи е била хрумване на Майк… и чу мисленото му потвърждение.

— Кафето, милички. Оказа се, че имам и няколко кутийки портокалов сок.

Похапнаха, преливащи от щастие. Джил забеляза, че Пати се замисли.

— Какво има?

— А? Не ми е приятно да споменавам тези неща, но с какво ще се прехранвате? Старата Пати добре си е натъпкала кесийката и си помислих, че…

— Ох, милата ми! — разсмя се Джил. — Извинявай, не биваше да се държа така. Но Човека от Марс е богаташ! Не си ли чувала?

Госпожа Пайвонски се обърка.

— Вярно, знаех. Но не можеш да вярваш на всички празни приказки.

— Ти си най-голямата сладурана на света. Повярвай ми — щом вече сме водни братя, не бихме се колебали да те помолим за помощ. „Да споделиш гнездото“ не е само поетичен израз. Но положението е точно обратното. Ако ти някога имаш нужда от пари, просто ни кажи. Колкото и да са. По което и да е време. Пиши ни… не, по-добре ми се обади, защото Майк и представа си няма как да борави с пари. Че аз и в момента държа към двеста хиляди. Искаш ли пари?

Госпожа Пайвонски се отърси от вцепенението.

— Бог да ме благослови, не съм изпаднала в нужда.

— Ако закъсаш, само свирни. Може да ти се прииска яхта… Майк ще ти я подари с удоволствие.

— Непременно, Пат. Но още не съм виждал яхта.

Госпожа Пайвонски поклати глава.

— Скъпи мои, не ме изкушавайте. От вас двамата искам само обичта ви…

— Имаш я — увери я Джил.

— Не гроквам „любов“ и „обич“ — намеси се Майк. — Но Джил винаги говори вярно. Щом я имаме — твоя е.

— …и да знам, че сте спасени. Но вече не се тревожа за това. Майк ми обясни за очакването и защо е нужно. Джил, и ти разбираш, нали?

— Гроквам. Вече забравих какво е нетърпение.

— Имам нещо за вас. — Достойната татуирана дама отвори чантичката си и извади книга. — Милички… това е екземплярът на „Новото откровение“, подарен ми от благословения Фостър… след нощта, когато остави целувката си върху мен. Искам вие да го вземете.

Очите на Джил се наляха със сълзи.

— Но, Пати… братко наш! Не бива да ти я вземаме. Ще си купим.

— Не. Това е… това е „вода“, която споделям с вас. За да се сближим.

Джил скочи от стола.

— Да, ще я споделим. Вече е на всички ни.

Разцелува Пати, но Майк я тупна по рамото.

— Алчно малко братче, сега е мой ред.

— За това винаги ще съм алчна.

Човека от Марс целуна новия си воден брат първо по устните, после и там, където бе останала целувката на Фостър. Поумува (съвсем набързо според земните мерки за времето), избра съответното място от другата страна, където нямаше да наруши замисъла на Джордж, целуна я… и помисли в разтегнато време, в най-малките подробности. Важно беше да грокне капилярите…

Според възприятията на двете жени, той само притисна устни към кожата на Пати. Но Джил долови ехото от неговите усилия.

— Пати! Виж!

Госпожа Пайвонски сведе поглед. Като следа от нажежено желязо, в кървавочервено изпъкваше отпечатъкът на устните му. Усети как й омекнаха коленете… но прояви непоклатимата си вяра.

— Да. Да! Майкъл…

Скоро на мястото на татуираната дама пред тях стоеше скромна домакиня в рокля с дълги ръкави и висока яка. И с ръкавици.

— Няма да се разрева — каза тя сериозно, — а във вечността няма сбогуване. Ще очаквам.

Целуна ги и излезе, без да се озърне.