Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Четвърта глава

Хоби на способната медицинска сестра Джилиън Бордмън бяха мъжете. Този ден застъпи на дежурство като старша сестра на етажа, където бе настанен Смит. Когато по „невидимия телефон“ до нея стигна новината, че пациентът в стая К-12 не е виждал жена през живота си, тя не повярва. Реши да навести особняка.

Знаеше за заповедта „Никакви посетители от женски пол“, но не се смяташе за посетителка. Все пак се промъкна, без да доближи охраняваната врата, защо морските пехотинци имаха досадния навик да изпълняват заповедите буквално. Реши да мине през съседната стая.

Доктор Тадеус вдигна глава към нея.

— Я, че това била Трапчинката! Здрасти, сладурче. Какво те води насам?

— Обикалям си етажа. Как е пациентът?

— Не се притеснявай излишно, мило дете. Той не е твоя грижа. Погледни в книгата за дежурствата.

— Вече й хвърлих един поглед. Но искам да го видя.

— С една дума — не!

— Ох, Тад, не ми се прави на много строг.

Той упорито се вторачи в ноктите си.

— Ако ти позволя да престъпиш прага, ще ме издухат чак при пингвините. Не ми се ще доктор Нелсън дори да те завари при мен.

Тя се изпъчи.

— А има ли вероятност доктор Нелсън да намине?

— Само ако го повикам. Наваксва със сън умората от притеглянето.

— Тогава защо ми се правиш на мухлясал чиновник?

— Стига толкова, сестра!

— Добре де, докторе! — отсече тя и добави: — Гадняр!

— Джил!

— При това и надут празноглавец!

Тадеус въздъхна.

— А уговорката за събота вечерта остава ли?

Тя вдигна рамене.

— Май ще трябва. Напоследък момичетата не могат да си позволят придирчивост.

Върна се в дежурната стая и взе един ключ. Загуби първия сблъсък, но не и сражението, защото към целта водеше още една врата — откъм другата съседна стая, където седяха сътрудниците на висши чиновници, понякога настанявани в К-12. В момента никой не използваше помещението и тя влезе най-спокойно. Часовите не й обърнаха внимание. Дори не подозираха, че току-що са станали жертва на обходна маневра.

Джилиън се поколеба пред вратата, свързваща двете стаи, обзета от вълнението, с което се изплъзваше навремето от стажантското общежитие. Отключи и надникна.

Пациент беше на леглото и завъртя глава към нея, щом вратата се открехна. Първото й впечатление беше, че този е прекалено безнадежден случай. Пълната липса на изписани по лицето му чувства сякаш показваше примирението на смъртника. После забеляза живия интерес в очите му. Дали пък лицето му не беше схванато?

Надяна маската на професионалната загриженост.

— Е, как сме днес? По-добре?

Смит си преведе въпросите. Съчетанието им беше смущаващо. Предположи, че сигурно е символ на желание за сближаване. А и второто изречение съвпадаше с речевите форми, присъщи за Нелсън.

— Да — отговори той.

— Чудесно! — С изключение на безизразното лице сестрата не откриваше нищо чудато в този младеж. И да не бе срещал жени, успяваше да прикрие този факт. — Мога ли да направя нещо за вас? — Забеляза, че на лавицата до леглото липсва чаша. — Да ви налея ли малко вода?

Смит веднага прозря, че това същество се различаваше от останалите. Сравни видяното със снимките, които Нелсън му показваше по време на полета от дома до това място, за да му обясни озадачаващите черти на човешката група. Значи пред него стоеше „жена“.

Почувства се странно развълнуван, но и разочарован. Потисна промените, за да грокне ставащото по-задълбочено, при това с такъв успех, че доктор Тадеус не забеляза нищо особено в показанията на уредите.

Но когато си преведе последния въпрос, у него се развихриха такива емоции, че едва не позволи на пулса си да се ускори. Спря се навреме и се укори, че е такъв непослушен съгнездник. И пак провери дали преводът е правилен.

Да, не бе допуснал грешка. Това женско същество му предлагаше вода. То искаше да се сближат.

Смит положи голямо усилие, за да подбере в бъркотията от значения подходящо тържествен отговор.

— Благодаря ви за водата. Дано винаги пиете до насита.

Сестра Бордмън като че се сепна.

— О, колко мило!

Тя намери чаша, напълни я с вода и му я подаде, но той каза:

— Отпийте вие.

„Дали пък не ме подозира, че искам да го отровя?“, учуди се Джилиън, но молбата му покоряваше сърцето. Тя отпи глътка, мъжът направи същото, после се отпусна доволно на леглото, сякаш бе постигнал нещо много важно. Джил си каза, че от това май няма да излезе приключение.

— Ами ако нямате нужда от още нещо, ще отида да си върша работата.

Обърна се към вратата, а той извика:

— Не!

— Какво има?

— Не си отивайте.

— Е… След малко ще трябва да изляза. Искате ли нещо?

Той я огледа от главата до петите.

— Вие… „жена“ ли сте?

Въпросът стъписа Джилиън Бордмън. Първото й хрумване бе да отговори с насмешка. Но сериозното лице и странно смущаващите очи я възпряха. Поне с чувствата си долови, че невероятният слух за този пациент си е чистата истина. Той не знаеше какво е жена. Затова му отговори внимателно:

— Да, жена съм.

Смит продължаваше да я зяпа втренчено. Джил вече се притесняваше. Не се учудваше, когато мъжкарите я оглеждаха, но това приличаше по-скоро на изследване под микроскоп. Накрая се отърси от вцепенението.

— Поне приличам на жена, нали?

— Не знам — бавно отвърна Смит. — Как изглеждат жените? Какво ви прави жена?

— Що за чудо! — По-шантав разговор с мъж не бе преживявала от дванадесетия си рожден ден. — Нима очаквате да се съблека, за да ви покажа!

Смит се забави с разнищването и превода на тези символи. Изобщо не можа да грокне първата група. Дали беше от формалните звуци, които хората издаваха… но бе изречена твърде натъртено, също като последно общуване преди оттеглянето. Вероятно се бе отклонил толкова далеч от правилното общуване с женско същество, че сега това пред него вече беше готово да се обезтелеси.

Но Смит не искаше жената да умре точно сега, макар че тя имаше това право, а защо не и задължение. Рязката промяна от връзката на водния ритуал към положение, когато новооткритият воден брат може би обмисляше оттегляне и дори обезтелесяване, сигурно щеше да го хвърли в паника, ако Смит не потискаше съзнателно реакциите си. Все пак реши, че ако съществото умре, той също трябва да постъпи така. Не виждаше по-мъдро решение, не и след споделянето на водата.

Втората група звуци съдържаше символи, с които вече се бе сблъсквал. Не се доближи много до истинското намерение, скрито в тях, но сякаш намери начин да избегне кризата… като се съгласи с изразеното желание. Ако тази жена си свали дрехите, току-виж и двамата се отърсят от необходимостта да се обезтелесят. Той се усмихна щастливо.

— Да, моля ви.

Джил отвори уста, пак я затвори. Едва тогава успя да промълви:

— Брей, проклета да съм!

Смит беше способен да грокне силните емоции и разбра, че не е сполучил с отговора. Зае се да настрои съзнанието си за обезтелесяването, вкусваше и се наслаждаваше на всичко, което е бил и е видял, като отдели особено внимание на женското същество. Но по едно време осъзна, че тя се е навела над него и някак усети, че не се кани да умира. Съществото се взря в лицето му.

— Поправете ме, ако греша, но наистина ли ме помолихте да се съблека?

Условността и неяснотата изискваха старание в превода, но Смит се справи с това.

— Да — отговори с надеждата, че няма да предизвика нова криза.

— Да, и на мен така ми се стори. Братко, ти изобщо не си болен.

Той обмисли първо думата „братко“ — жената му напомняше, че вече са свързани от водата. Смит се помоли за помощта на съгнездниците си, за да отвърне достойно на желанието на новия си брат.

— Аз не съм болен — съгласи се той.

— Проклета да съм, ако разбирам какво не ти е наред. Но няма да ти правя стриптийз. И трябва да тръгвам. — Съществото се изправи и се запъти към страничната врата… но пак спря и се озърна със загадъчна усмивка. — Би могъл да ме помолиш отново, ама много мило и в друга обстановка. Любопитна съм какво ли ще реша тогава.

Жената си отиде. Смит се отпусна и остави стаята да избледнее в сетивата му. Отдаде се на тържественото ликуване, че някак бе успял да се приспособи, защото и на двама им не се наложи да умрат… но още много му предстоеше да грокне. Последните думи на жената носеха нови за него символи, а вече познатите бяха подредени странно и не му беше лесно да ги разбере. Все пак се радваше, че ароматът на общуването беше достоен за водни братя… макар и наситен с нещо обезпокояващо и страховито приятно. Когато мислеше за своя нов брат — женското същество, Смит усещаше чудати тръпки. Преживяването му напомни за първия път, когато му позволиха да присъства на церемония по обезтелесяване. Изпитваше щастие, без да разбира от какво.

Искаше му се неговият брат доктор Махмуд да е при него. Толкова много неща трябваше да грокне, а почти нямаше от какво да започне.

 

 

Остатъка на дежурството Джил прекара като в мъгла. Лицето на Човека от Марс сякаш още беше пред очите й и тя неспирно премисляше смахнатите му приказки. Не, не бяха „смахнати“ — стажът в психиатричните отделения й стигаше, за да разбере, че не бе разговаряла с психопат. Реши, че за него повече подхожда думата „невинен“, после се отказа и от нея. Лицето му беше невинно, но не и очите. Що за създание може да има подобно лице?

Някога бе работила в католическа болница. Изведнъж си представи лицето на Човека от Марс, обрамчено от покривалото за глава на монахиня. Хрумването я смути, защото в този чудак все пак нямаше нищо женствено.

Тъкмо се преобличаше за излизане, когато друга сестра надникна в гардеробната.

— Джил, обаждане за тебе.

Тя седна пред видеофона, но имаше само звук без изображение.

— Флорънс Найтингейл? — засмя се нечий баритон.

— Същата. Бен, ти ли си?

— Да, търси те лично непоколебимият защитник на свободата на словото. Малката, заета ли си?

— А ти какво си намислил?

— Намислил съм да те черпя една пържола, да те напоя и да ти задам един въпрос.

— Отговорът още сега е „не“.

— А, не този въпрос.

— Нима можеш да питаш за друго? Я кажи.

— По-късно. Ще ми се първо да поомекнеш.

— Истинска пържола? Не някоя синтетична измишльотина?

— Гарантирам. Щом я боднеш с вилицата, ще чуеш „му-у“.

— Бен, май някой ти поел разходите.

— Това е неуместна и лишена от благородство забележка. Е, как си настроена?

— Убеди ме.

— Значи на покрива на болницата. След десет минути.

Тя върна току-що облечения костюм на закачалката в шкафчето и се премени в рокля, която държеше тук за всеки случай. Беше измамно скромна и почти не прозираше, с толкова фини подплънки по ханша и бюста, че просто пресъздаваше впечатлението, което би направила Джил без дори парченце плат по себе си. Огледа се, одобри вида си и влезе в скоростния асансьор, който я изстреля на покрива.

Вече се озърташе, за да открие Бен Какстън, но разпоредителят на площадката за кацане леко докосна ръката й.

— Госпожице, очаква ви такси — онзи „Талбът“.

— Благодаря, Джек.

Качи се и тъкмо да изтърси отровен комплимент на Бен, но видя, че той не е във включеното на автопилот въздушно такси. Вратата се плъзна на мястото си, возилото се издигна и полетя над река Потомак. Кацна някъде в района на Александрия и Какстън влезе в кабината. Отново излетяха. Джил огледа мъжа присмехулно.

— Леле, колко сме важни! Откога пращаш робот да вземе дамите, които каниш на среща?

Той я потупа нежно по коляното.

— Имам си причини, малката. Не бива да ме виждат с тебе…

— Какво?!

— …а и не е добре за тебе да те виждат с мен. Така че успокой топката.

— Хъм… кой от нас двамата е пипнал проказа?

— И двамата. Джил, аз съм новинар.

— Аз пък вече си мислех, че си сменил занаята.

— А ти си сестра в болницата, където държат Човека от Марс.

— Това ли ме прави недостойна да се запозная с майка ти, например?

— Трябва ли да ти наливам ум в главата? Наоколо щъкат към хиляда репортери и още не знам колко издателски агенти, събирачи на сведения, операторчета и коментаторчета — цялата сган, която се събра още с кацането на „Защитник“. Всеки от тях напира да нахлуе за интервю при Човека от Марс, но досега никой не успя. Е, мислиш ли, че е много уместно да ни видят как тръгваме заедно от болницата?

— Не виждам какво ни пречи. Аз поне не съм от Марс.

Той я огледа красноречиво.

— Очевидно не си. Но ще ми помогнеш да се срещна с него и затова не дойдох да те взема от болницата.

— Ъ? Бен, дълго си ходил на слънце без шапка. Пазят го морски пехотинци.

— Значи ще трябва да си поприказваме.

— Не се сещам какво има да обсъждаме.

— Да го оставим за по-късно. Първо да хапнем.

— Вече говориш по-разумно. Ще ти осребрят ли сметка от „Новия Мейфлауър“? Наистина ти покриват разноските, нали?

Какстън се намръщи.

— Джил, не бих рискувал с ресторант, ако е някъде по-наблизо от Луизвил. Но тази бричка ще се тътри два часа дотам. Какво ще кажеш за една вечеря в моя апартамент?

— …„попита паякът мухата“. Бен, твърде съм уморена, за да се боричкам с тебе.

— За което никой не те е молил. Честен кръст и да пукна, ако лъжа.

— И това май не ми се нрави. Ако с тебе съм в безопасност, значи съвсем съм изветряла. Добре де, ще ти повярвам.

Какстън натисна няколко бутона. Таксито, което описваше кръгове из небето в режим „изчакване“, веднага се насочи към блока с апартаменти под наем, където живееше Бен. Той набра някакъв номер и се обърна към Джил:

— Захарче, колко време ти трябва да подгизнеш от пиене? Ще трябва да настроя кухнята за пържолите.

Джил помисли.

— Имаш собствена кухня в твоя луксозен капан.

— Нещо такова. Колкото за едни пържоли.

— Аз ще ги приготвя. Подай ми слушалката.

Тя поръча необходимото, след като го попита дали обича цикория.

Таксито ги остави на покрива и слязоха с асансьора до апартамента. Беше старомоден, но единственият белег за разкош се набиваше в очи — жива ливадка в хола. Джил спря пред нея, свали си обувките и зашава с пръсти по хладните зелени стръкове. Въздъхна.

— Ох, че ми е хубаво! Болят ме петите, откакто постъпих като стажант-сестра.

— Ами седни.

— Не, искам краката ми да помнят това усещане и утре.

— Както желаеш.

Той влезе в нишата да сипе нещо за пиене. След малко и Джил отиде при него и започна да домакинства. Намери в асансьорчето за доставки пакета с пържолите и предварително изпържените картофи. Забърка салатата, пъхна я в хладилника, избра комбинацията за пържолите и подгряването на картофите, но не включи цикъла.

— Бен, твоята фурничка няма ли дистанционно?

Той огледа контролното табло и натисна превключвател.

— Джил, ами как щеше да се оправиш, ако трябваше да готвиш на лагерен огън?

— Без да ми мигне окото. Била съм в скаутски отряд. Ами ти, многознайко?

Върнаха се в хола. Джил седна на ливадката и двата се заеха да опитват мартинито. Срещу креслото на Бен имаше стерео, маскирано в момента като аквариум. Той натисна бутона и гупите изчезнаха, за да заеме мястото им лицето на всеизвестния коментатор Огастъс Грийвз.

— …Можем да предположим достатъчно обосновано, че Човека от Марс е упоен, за да не разкрие тези факти. Защото за администрацията би било извънредно…

Какстън го изключи.

— Гъси, приятелче — промълви мило, — не знаеш нищичко, което и аз да не съм надушил. — После сбърчи вежди замислено. — Но може и да си прав, че правителството се е погрижило да бъде дрогиран.

— Няма такова нещо — неочаквано заяви Джил.

— Тъй ли? А ти откъде знаеш, малката?

— Човека от Марс изобщо не е упоен! — Усети се, че избълва повече, отколкото й се искаше, но добави: — Намира се под постоянно лекарско наблюдение, но не го тъпчат с хапчета за щастие.

— Сигурна ли си? Да не си една от сестрите, прикрепени към него?

— Не съм. Аз, такова… Всъщност има заповед да не го доближават жени и яките моряци се грижат за това.

Какстън кимна.

— И аз дочух нещо подобно. Значи изобщо не знаеш дали е на лекарства.

Джил си прехапа устните. Сега беше принудена да изплюе камъчето, за да потвърди вече изтърваното.

— Бен, нали няма да ме издадеш?

— За какво?

— За каквото ще да е.

— Хъм… искаш сериозно обещание, но така да бъде.

— Добре. Сипи ми още малко. — С пълна чаша в ръка, Джил продължи: — Знам, че не дрогират Човека от Марс… защото говорих с него.

Той подсвирна.

— Знаех си аз! Щом се събудих сутринта, казах си: „Виж се с Джил. Тя ти е скрития коз.“ Сладко мое агънце, пийни си още едно мартини. Или още пет. Ето, ако искаш, вземи цялата кана.

— Ей, по-кротко!

— Както предпочиташ. Да ти разтрия ли уморените малки петички? Госпожице, предстои ви интервю. Как…

— Не, Бен! Ти ми обеща. Само да ме споменеш и ще ме изритат от болницата.

— А какво ще кажеш за израза „от проверен и надежден източник“?

— Пак ще ме е страх.

— Нима ще ме оставиш да умра от любопитство, за да изплюскаш сама пържолите?

— О, ще ти кажа каквото знам. Но ти няма да го използваш.

Бен си замълча и тя му описа как е надхитрила часовите. Той я прекъсна, преди да свърши:

— Ей, а можеш ли пак да извъртиш тоя номер?

— Сигурно, но няма да го направя. Рисковано е.

— Добре де, а можеш ли да ме вмъкнеш там? Ще се преоблека като електротехник — работни дрехи, профсъюзна значка, куфарче с инструменти. Само ще ми дадеш ключа и…

— Не!

— Как така? Виж какво, бебчо, нека поговорим разумно. Ами че това е най-горещата история, откакто Коломбо подмамил Изабела да си заложи накитите заради него! Тревожа се само да не налетя на истински техник…

— Аз пък се тревожа само за себе си — натърти Джил. — За тебе е история, а на мен това ми е работата. Ще ми съдерат престилката и ще ме изнесат от града, вързана за прът.

— Хъм… може и това да стане.

— Няма спор!

— Госпожице, сега ви предстои предложение за подкуп.

— Какъв ще е рушветът? Доста тлъста пачка ще ми трябва, за да прекарам охолно остатъка от живота си в Рио.

— Е… не очаквай от мен да се изхвърля повече от „Асошиейтид Прес“ или „Ройтер“. Какво ще кажеш за стотачка?

— Ти за каква ме смяташ?

— Това вече го изяснихме, сега се пазарим само за цената. Сто и петдесет?

— Бъди така добър да ми кажеш номера на „Асошиейтид Прес“.

— 10–9000. Джил, ще се омъжиш ли за мен? Това ми е тавана в наддаването.

Тя го изгледа стъписано.

— Какво каза?

— Попитах — ще се омъжиш ли за мен? И когато те изнесат от града, провесена на оня прът, аз ще те чакам и ще те измъкна от нерадостното ти живуркане. Ще се върнеш тук и ще си разхлаждаш пръстчетата в моята трева… не, в нашата трева, за да забравиш по-бързо унижението. Но първо трябва непременно да ме вкараш в оная стая.

— Бен, май говориш почти сериозно. Ако повикам Честен свидетел, ще повториш ли това пред него?

Какстън въздъхна.

— Повикай Свидетел.

Тя стана.

— Бен — изрече тихичко и го целуна, — няма да те проверявам. Но не си прави такива майтапи с една стара мома.

— Не се шегувах.

— Де да те знам. Изтрий си червилото от бузата и ще ти разкажа всичко, което знам, после ще помислим как да ти свърши работа, без да загазя. Така добре ли е?

— Добре е.

Тя си припомни всичко до последната подробност.

— И съм сигурна, че не беше упоен. Знам и че си беше с всичкия в главата… макар да говори особено и да задава идиотски въпроси.

— Щеше да е много чудно, ако не говореше особено.

— Че защо?

— Джил, не знаем почти нищо за Марс, но е ясно, че марсианците не са хора. Представи си, че си израсла при племе в най-затънтената джунгла, където дори не подозират, че на тоя свят има обувки. Щеше ли да владееш учтивите празнословия, които се попиват заедно с културата? А това сравнение едва ли е достатъчно силно за неговия случай.

— И аз се сетих — кимна Джил. — Затова не обръщах внимание на странните приказки. Не съм тъпа.

— О, ти си много умничка за жена.

— Искаш ли това мартини да потече в косата ти?

— Моля за прошка. Жените са по-умни от мъжете. Цялата бъркотия наоколо го доказва. Дай си чашата да я напълня.

Тя продължи:

— Бен, тази заповед да не пускат жени при него е пълна глупост. Той не е някакъв озверял изрод.

— Не се съмнявам, че не искат да му стоварят прекалено много силни впечатления наведнъж.

— Но той не го прие като шок. Просто му беше… интересно. Не ме гледаше като другите мъже.

— Ако беше изпълнила молбата му да те разгледа в натурален вид, можеше и да стане напечено.

— Не ми се вярва. Сигурно вече са му обяснили за мъжете и жените. Само е искал да види с какво се различават жените.

— Да живее тази разлика! — въодушевено отвърна Какстън.

— Не ставай вулгарен.

— Аз? Напротив, изпълнен съм с преклонение. Изразих благодарността си, че съм се родил мъж, а не марсианец.

— Дръж се сериозно.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Тогава млъкни. Той изобщо нямаше да ми създава проблеми. Не си му виждал лицето.

— Че какво му има на лицето?

Джил сякаш се затрудняваше да намери точните думи.

— Бен, виждал ли си ангел?

— Само тебе, херувимче.

— Ами и аз не съм виждала… но той на такъв ми приличаше. Има старчески, мъдри очи на такова кротко лице, че е направо неземно с невинността си.

— „Неземно“ е на място казано — бавно изрече Бен. — Много ми се иска да го видя.

— А защо го държат под ключ? Той и на една муха не би сторил зло.

Какстън сплете пръстите на ръцете си.

— Е, явно искат да му съхранят живота. Израснал е в притеглянето на Марс, а тук сигурно е слаб като бебе.

— Но мускулната слабост не е някаква опасност. Справяме се дори със случаи на мускулна атрофия, а те са къде по-тежки!

— И освен това искат да не се зарази от нещо. Прилича на ония експериментални животни в университета „Нотр Дам“. Никога не е бил изложен на зарази.

— Вярно, има проблем с антителата. Но от приказките в стола разбрах, че доктор Нелсън — лекарят в „Защитник“, се е погрижил за това по време на обратния полет. Преливал му е кръв от всички подходящи в екипажа, докато заменил наполовина кръвните му клетки.

— Джил, може ли да цитирам това? За мен е новина.

— Само не ме споменавай. И май са го имунизирали против всичко, ако не броим ревматизма. Само че, Бен, не е нужна въоръжена охрана, за да го опазят от инфекции.

— Джил, аз пък надуших нещичко, което едва ли ти е известно. И това не мога да използвам, защото трябва да пазя осведомителите си. Но на тебе ще ти го кажа, стига да не се раздрънкаш.

— Няма.

— Историята е дългичка. Да ти сипя ли още?

— Не. Нека се погрижим за пържолите. Къде е онова копче?

— Тук, точно пред тебе.

— Добре де, натисни го.

— Аз ли? Нали обеща да приготвиш вечерята?

— Бен Какстън, по-скоро ще лежа тук, докато умра от глад, отколкото да натисна нещо, което е на десет сантиметра от показалеца ти.

— Щом те хвана ината… Но не забравяй кой сготви. Сега да минем на Валънтайн Майкъл Смит. Има сериозни съмнения дали е редно да носи фамилията Смит.

— Ъ?

— Сладурче, твоето другарче май е първото регистрирано междупланетно копеле.

— Дрън-дрън!

— Дръж се подобаващо за една дама. Помниш ли някакви подробности за „Посланик“? Четири семейни двойки. Две от тях са били капитан и госпожа Брант и доктор и госпожа Смит. А онзи приятел с ангелското личице е синчето на госпожа Смит от капитан Брант.

— Откъде знаят? И на кой му пука? Страшно лицемерие е да ровят за скандали след толкова години!

— Първо да ти кажа откъде знаят — едва ли досега е имало други осем човека, толкова щателно изучавани. Кръвна група, резус фактор, цвят на косата и очите, генетични особености. Ти знаеш повече за тия неща. Няма съмнение, че майка му е Мери Джейн Лайл Смит, а баща му — Майкъл Брант. Смит има чудесна наследственост. Коефициентът за интелигентност на бащата е бил 163, а на майката 170. И двамата са били сред каймака на специалистите в своята област. А сега за това на кой му пука — на твърде много хора. И още ще се съберат, щом вонята се разнесе наоколо. Чувала ли си за двигателите „Лайл“?

— Разбира се. Нали и „Защитник“ летя с тях.

— Както всеки друг космически кораб напоследък. А кой ги е изобретил?

— Ами не… Чакай малко! Тя ли е?…

— Събуди ли се най-после? Именно доктор Мери Джейн Лайл Смит. Разработила е принципите, преди да се включи в експедицията, макар че оставало още за доизпипване. Така че подала заявки за патенти и ги завещала под попечителство. Забележи, че не ги е оставила на организация с идеална цел. Управлението на текущите доходи поверила на Научната фондация. Така след време контролът попаднал в ръцете на правителството… но собственик е твоето приятелче. Това са милиони, може би и стотици милиони. Не знам.

Донесоха вечерята от кухнята. За да опази ливадката си, Бен спусна маси от тавана — едната разположи пред креслото си, другата постави по-ниско и Джил седна по японски на тревата.

— Крехко ли е месото?

— Ще си изям и езика!

— Благодаря за похвалата. Не забравяй, че аз сготвих.

— Бен — изфъфли Джил, след като преглътна огромната хапка, — какво ще стане, щом Смит е… незаконороден? Може ли да си получи наследството?

— Изобщо не е незаконороден. Доктор Мери Джейн е живяла в Бъркли, а калифорнийските закони не признават подобно понятие. Същото важи и за капитан Брант, защото в Нова Зеландия законите са много цивилизовани. А в родния щат на доктор Уорд Смит, съпруг на Мери Джейн, роденото в брак дете е законно, ако ще огън и жупел да падат от небето.

— Я почакай. Това не може да го бъде. Не разбирам от право, но…

— Ясно е, че не разбираш. Адвокатите изобщо не се притесняват от такива измишльотини. Смит е дете от законен брак, макар и според различни закони в различни юрисдикции, въпреки че на практика е копеле. Така че ще наследи всичко. Отгоре на всичко, не само майка му е била богата, но и бащите му е нямало от какво да се оплакват. Брант влагал почти цялата си скандално висока заплата на лунен пилот в „Лунар Ентърпрайзис“. Знаеш как им скочиха акциите, нали току-що обявиха поредните дивиденти. Брант е имал и един порок — бил е комарджия. Печелел редовно и отново купувал акции. А пък Уорд Смит имал семейно състояние. Смит наследява и двамата.

— Ауу!

— Миличка, още не си чула всичко. Смит е наследник на целия екипаж.

— А?

— Осмината подписали договор от типа „джентълмени на късмета“, според който се наследяват взаимно. Същото се отнася и за децата им. Съставили са договора много внимателно, по образци от шестнадесети и седемнадесети век, които са устояли на всякакви напъни да бъдат оспорени. До един са били влиятелни хора и събрани накуп, парите им стават доста внушителна сума. Оказва се, че и останалите имали акции от „Лунар Ентърпрайзис“. Смит сега държи ако не контролния пакет, то поне сигурен блокиращ глас.

Джил се замисли за особняка, който превърна споделянето на чаша вода в такава трогателна церемония. Съжали го.

— Ще ми се да докопам за малко бордовия дневник на „Посланик“ — продължи Какстън. — Намерен е, но не вярвам някога да бъде огласен.

— А защо?

— Твърде гадно е. Поне това изкопчих, преди моят източник да изтрезнее. Доктор Уорд Смит помогнал на жена си да роди с кесарево сечение, но тя умряла на операционната маса. Следващата му постъпка показва, че е бил наясно с положението. Със същия скалпел прерязал гърлото на капитан Брант и накрая се заклал сам. Извинявай, сладурче.

Джил потръпна, но каза:

— Аз съм медицинска сестра. Обръгнала съм на подобни случки.

— Ти си лъжкиня и затова те обичам. Три години бях полицейски репортер, но така и не свикнах.

— А какво е станало с другите?

— Ако не изритаме бюрократите по-надалеч от дневника, никога няма да узнаем, а аз съм едно журналистче-идеалистче, което си мисли, че точно това трябва да направим. Тайните раждат тиранията.

— Бен, за Смит май ще е по-добре, ако го оскубят до шушка и не му оставят нищо от наследството. Той… той не е от този свят.

— Сигурен съм, че отново се изрази съвсем точно. А и няма нужда от пари — Човека от Марс никога няма да проси, за да се нахрани. Всяко правителство и поне хиляда университета и института с удоволствие ще го приемат до края на живота му.

— Значи няма да сбърка, ако подпише, че се отказва и забрави за парите.

— Не е толкова лесно. Джил, нали си чувала за прочутото дело на „Дженеръл Атомикс“ срещу „Ларкин и съдружие“?

— Аха, говориш за „клаузата Ларкин“. Учихме за нея в училище. Тя какво общо има със Смит?

— Помисли добре. Руснаците изпратиха първия кораб за овладяване на Луната, но той се разби. Щатите и Канада се обединиха, за да изпратят свой. Върна се успешно, но без да остави експедиция на Луната. И докато Щатите и останалите се готвеха пак да пратят кораб под егидата на Федерацията, а руснаците бързаха да ги изпреварят, „Дженеръл Атомикс“ показа на всички среден пръст, като изстреля своя кораб от остров, взет под наем от Еквадор. Техните хора седяха и се хилеха самодоволно, когато федералната експедиция се стовари на Луната, следвана по петите от руската. Така че „Дженеръл Атомикс“, швейцарска корпорация под американски контрол, заяви правата си над нашия спътник. Федерацията не можеше да ги отреже просто така, защото и руснаците нямаше да стоят със скръстени ръце. Затова Върховният съд постанови, че юридическо лице, което си е чиста правна измислица, не може да притежава планета. Истинските собственици са онези, които първи са започнали овладяването й. В случая — Ларкин и съдружниците му. Съдът ги призна за суверенна нация, после бяха приети във Федерацията. За да няма сърдити, дадоха по един дебел комат от концесиите на „Дженеръл Атомикс“ и дъщерната й фирма „Лунар Ентърпрайзис“. Въпреки това някои останаха недоволни, а по онова време Върховният съд на Федерацията още не беше всемогъщ. Но поне компромисът беше задоволителен. Въз основа на „клаузата Ларкин“ създадоха правилата за колонизация на планетите, за да се размине без кръвопускане. Имаше полза. Поне Третата световна война не започна заради конфликти в космоса. „Клаузата Ларкин“ има силата на закон и важи за Смит.

Джил поклати глава.

— Не виждам никаква връзка.

— Помисли! Според нашите закони Смит е суверенна нация… и единствен собственик на планетата Марс.