Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (17)

Седемнадесета глава

Когато Беки излезе извън полезрението на камерата, Джубал се облегна удобно в креслото.

— Дежурната.

— Тук съм, шефе — обади се Мириам.

— Това е за любителите на „истински преживелици“. Посочи, че четящата актриса трябва да има секси контраалт…

— Защо ли да не опитам аз…

— А, не чак толкова секси. Порови се в списъка на неизползвани фамилии, които получихме от Бюрото по преброяването, и добави невинно, сочно първо име за псевдонима. И да завършва на „а“ — това винаги подсказва сутиен трети номер.

— Тъй ли било! Името на никоя от нас не завършва на „а“. Ама че си гаден!

— Значи сте доста плоски отпред, а? „Анджела“. Името ще бъде Анджела. Заглавие: „Омъжена за марсианец“. Започваме. „Откакто се помня, мечтаех да полетя в космоса.“ Нов ред. „Когато бях мъничка, с лунички по нослето и сияещи от мечти очи, събирах снимки на космически герои също като братята си. И плачех, когато мама не ми позволяваше да спя с любимия си шлем на космически кадет.“ Нов ред. „В онези дни на безгрижното детство не можех и да си въобразя каква сладко-горчива съдба си готвя с тези мъжкарански амбиции…“

— Шефе!

— Какво има, Доркас?

— Появиха се още две коли.

— После ще продължим. Мириам, заеми се с видеофона. — Джубал застана пред прозореца и се вгледа в двете кацащи въздушни возила. — Лари, залости вратата. Ан, облечи си тогата. Джил, не се отделяй от Майк. А ти, Майк, прави каквото ти каже Джил.

— Да, Джубал. Така ще правя.

— Джил, не му давай да се развихри, докато не стане съвсем неизбежно. И определено предпочитам да премахва оръжия, а не хора.

— Добре, Джубал.

— Това безразборно изтребление на ченгета трябва да престане.

— Шефе, видеофона!

— Никой от вас да не се мярка около камерата. Мириам, промени заглавието: „Омъжена за човек“. — Джубал се настани в креслото: — Да, слушам ви.

Видя безизразно лице насреща.

— Доктор Харшо?

— Аз съм.

— Генералният секретар ще говори с вас.

— Добре.

На екрана се появи наежен Негово превъзходителство достопочтеният Джоузеф Еджертън Дъглас, Генерален секретар на Световната федерация на свободните държави.

— Доктор Харшо? Както научих, било наложително да говорите с мен.

— Не, сър.

— Моля?

— Нека уточня, господин секретар. За вас е наложително да говорите с мен.

Дъглас се учуди, но веднага се ухили.

— Докторе, имате точно десет секунди да ми докажете това.

— Чудесно, сър. Аз съм представител на Човека от Марс.

Дъглас вече не изглеждаше наежен.

— Бихте ли повторил?

— Представител съм на Валънтайн Майкъл Смит. Няма да е зле, ако ме смятате за посланик на Марс „де факто“… в духа на „клаузата Ларкин“.

— Сигурно сте луд!

— И въпреки това се явявам от името на Човека от Марс. Той е склонен да преговаря.

— Човека от Марс е в Еквадор.

— Моля ви, господин секретар! Смит — истинският Валънтайн Майкъл Смит, а не онзи, когото показахте по стереовизията — избяга от Медицинския център „Бетесда“ миналия четвъртък, придружен от сестра Джилиън Бордмън. Възвърна си свободата и няма намерение да я загуби отново. Ако сте чул друго от подчинените си, значи са ви излъгали.

Дъглас явно се замисли. Някой му каза нещо отстрани. Най-после той промърмори:

— Даже да казвате истината, доктор Харшо, не можете да говорите от името на онзи младеж Смит. Той е под попечителството на държавата.

Джубал поклати глава.

— Немислимо. „Клаузата Ларкин“.

— Вижте какво, като юрист ви уверявам, че…

— А аз като юрист ще се съобразявам само със собственото си мнение. И занапред ще защитавам интересите на своя клиент.

— Юрист ли сте? Май заявихте току-що, че сте фактически представител, а не адвокат.

— Изпълнявам и двете функции. А като адвокат имам правото да се явявам и пред Върховния съд.

Джубал чу глух грохот откъм първия етаж и се озърна. Лари му прошепна:

— Шефе, май разбиват входната врата… Да погледна ли?

Той поклати глава.

— Господин секретар, времето ни изтича. Вашите хора, тоест вашите хулигани от специалните служби всеки момент ще нахлуят с взлом в дома ми. Ще прекратите ли това нарушение на обществения ред, за да преговаряме на спокойствие? Или предпочитате разправиите пред Върховния съд, с цялата смрад, която ще се разнесе по света?

Генералният секретар пак се допита до някого извън обсега на камерата.

— Доктор Харшо, за пръв път чувам, че специалните служби се опитват да ви арестуват. Аз…

— Сър, ако си направите труда да се заслушате, ще ги чуете как трополят по стълбата! Майк! Ан! Елате тук! — Джубал избута креслото си настрани, за да застанат до него. — Господин генерален секретар… Човека от Марс!

Нямаше право да представи Ан, но тя беше достатъчно внушителна в бялата тога на неподкупността. Дъглас зяпна Смит, който неспокойно отвърна на погледа му.

— Джубал…

— Почакай, Майк. Е, господин секретар? Вашите хора вече нахлуха в дома ми. Сега разбиват вратата на моя кабинет. — Харшо се обърна към Лари. — Отвори им. — Докосна ръката на Майк. — Не се вълнувай, момче.

— Добре, Джубал. Този човек. Виждал съм го.

— И той те познава. — Джубал подвикна през рамо: — Заповядайте, сержант.

Един сержант от специалните служби застана в рамката на вратата с готов за стрелба автомат.

— Господин майор! Тук са!

Дъглас се намеси:

— Докторе, нека поговоря с най-старшия от тях.

Джубал забеляза с облекчение, че влезлият майор не е извадил пистолета си от кобура, защото Майк се разтресе, откакто видя оръжието на сержанта. Харшо не изгаряше от обич към щурмоваците, но не искаше Смит точно сега да прояви способностите си.

Майорът огледа присъстващите.

— Вие ли сте Джубал Харшо?

— Да. Елате насам. Вашият шеф иска да му докладвате.

— Без глупости. Вие ще дойдете с мен. Търся и лицата…

— Елате тук! Генералният секретар ще ви каже две-три думи.

Офицерът от специалните служби погледна стъписано и щом доближи екрана, застана мирно и отдаде чест. Дъглас му кимна.

— Име, чин, длъжност.

— Сър, аз съм майор С. Д. Блох, бригада „З“ на Специалните служби.

— Обяснете ми какво правите там.

— Сър, положението е доста заплетено. Аз…

— Ами разплитайте го, господин майор. Започвайте.

— Слушам, сър. Дойдохме тук в изпълнение на заповед. Нали разбирате…

— Нищо не разбирам.

— Ами, сър, преди около час и половина тук беше изпратен един взвод в две въздушни коли, за да задържи няколко лица под стража. Радиовръзката прекъсна и бях изпратен да ги открия и да им помогна при необходимост.

— По чия заповед действате?

— Ъ-ъ… на коменданта, сър.

— Открихте ли другите си хора?

— Не, сър. Няма и помен от тях.

Дъглас погледна Харшо.

— Господин адвокат, известно ли ви е нещо за друг взвод?

— Господин секретар, в задълженията ми не влиза да следя къде ходят вашите служители.

— Това едва ли е отговор на моя въпрос.

— Прав сте, сър. В момента не съм подложен на разпит. Нито ще позволя да бъда подложен, освен при строго спазване на процесуалните норми. Грижа се за интересите на своя клиент. Не съм бавачка на тези униформени… лица. Но както вече съм се убедил, те едва ли са способни да намерят и прасе, излегнало се във вана.

— Хъм… може и така да е. Господин майор, съберете хората си и се върнете.

— Слушам, сър! — пак отдаде чест офицерът.

— Момент, моля! — намеси се Харшо. — Тези хора нахлуха с взлом в дома ми. Настоявам да видя заповедта, според която действат…

— О, да. Майоре, покажете му заповедта.

Лицето на Блох пламна.

— Сър, заповедите бяха у изпратения преди мен офицер.

Погледът на Дъглас се впи в него.

— Млади човече!… Нима се опитвате да ми кажете, че нахълтахте в дома на един гражданин без законосъобразна заповед?

— Но… Сър, вие не ме разбрахте! Има заповеди. Бяха у капитан Хайнрих, сър.

Дъглас не скри погнусата си.

— Връщайте се веднага. А вие отидете направо в ареста. После ще си поприказвам с вас.

— Слушам, сър.

— Почакайте! — настоя Харшо. — Упражнявам правото си на граждански арест. Ще се погрижа да ги затворят в местния участък, за въоръжено нападение и нахлуване с взлом.

Дъглас примигна.

— Необходимо ли е да правите това?

— Според мен е задължително. Както изглежда, тези типове лесно се запиляват нанякъде. Не желая и майорът да се измъкне от юрисдикцията на местния съд. Да не споменаваме сега възможните углавни обвинения, но още нямах възможност да оценя щетите, нанесени на моята собственост.

— Господине, най-сериозно ви уверявам, че ще бъдете обезщетен напълно.

— Благодаря ви. Но какво би възпряло следващия униформен шегаджия? Вече няма нужда дори да разбива вратата! В момента моята собственост е достъпна за всеки нарушител. Господин секретар, ако не беше доскоро твърде здравата врата, нищо не би попречило на този негодник да ме отведе, преди да се свържа с вас… А вие го чухте да казва, че някъде наоколо имало още един като него, при това, според твърденията му, със заповеди за задържане.

— Докторе, нищо не знам за такава заповед.

— Няколко заповеди, сър. Той каза „заповеди за задържането на няколко лица“. Вероятно е по-точно да ги наречем „заповеди за незаконен арест“.

— Твърде сериозно обвинение.

— И положението е твърде сериозно в момента.

— Доктор Харшо, повтарям ви, че нищо не знаех за тези заповеди. Но ви гарантирам лично, че ще проверя веднага защо са били издадени и ще постъпя според получените сведения. Какво друго да ви кажа?

— Още много неща бихте могъл да кажете. Досещам се каква е причината за издаването на заповедите. Някой от служителите ви се е престарал, отишъл е при сговорчив съдия… за да разпита мен и моите гости тайно от вас. Далеч от чийто и да било поглед, сър! Готови сме да говорим с вас… но няма да се съгласим да ни разпитва някой като него… — Джубал махна небрежно към майора, — …при това в килия без прозорци! Сър, разчитам на справедливото ви отношение. Ако тези заповеди не бъдат отменени незабавно, ако не получа твърди гаранции, че аз, Човека от Марс и сестра Бордмън няма да бъдем тормозени и ще запазим свободата си, тогава — Джубал сви рамене безпомощно, — ще се наложи да си потърсим защитник. Има хора и сили извън вашата администрация, които живо се интересуват какво би могло да се случи на Човека от Марс.

— Заплашвате ме!

— Не, сър. Обръщам се с молба към вас. Желаем да преговаряме. Но това е невъзможно, докато ни преследват. Умолявам ви, сър — отзовете копоите си!

Дъглас пак погледна настрани.

— Ако такива заповеди изобщо са издадени, ще бъдат отменени. Веднага щом проверя кой ги е издал.

— Благодаря ви.

Дъглас стрелна с поглед майор Блох.

— Все още ли настоявате да го отведете в местния участък?

— Него ли? О, той е обикновен глупак в униформа. Да забравим и щетите. Имаме да обсъждаме по-сериозни въпроси.

— Вървете си, майоре. — Офицерът от специалните служби рязко отдаде чест и побърза да излезе. Дъглас продължи: — Господин адвокат, повдигнатите от вас въпроси не са подходящи за обсъждане по видеофона.

— Съгласен съм.

— Вие и вашият… клиент ще бъдете мои гости в Двореца. Ще пратя орбиталната си яхта да ви вземе. Ще успеете ли да се подготвите за един час?

Харшо поклати глава.

— Благодаря ви, господин секретар, но ще спим тук… и като му дойде времето, все ще намеря един впряг кучета или нещо друго. Не разкарвайте яхтата си напразно.

Дъглас се намръщи.

— Но защо, доктор Харшо? Както сам изтъкнахте, тези преговори ще бъдат полудипломатически. Съгласих се с това, за да спазим някакви изисквания на протокола. Следователно трябва да ми позволите да отправя официална покана за гостоприемство.

— Да, сър, но моят клиент се е наситил вече на официалното гостоприемство и доста трудно се е отървал от него.

Лицето на Дъглас се вкамени.

— Господине, нима намеквате, че…

— За нищо не намеквам. На Смит и без това му се е събрало много, а не е свикнал с церемонии на високо равнище. Тук ще спи по-спокойно. Аз също. Вече съм стар, господине. Предпочитам собственото си легло. Освен това се налага да напомня и възможността за прекъсване на преговорите, а тогава моят клиент ще трябва да потърси други партньори. В подобен случай ще се окажем в неловко положение, ако ви гостуваме.

Генералният секретар го изгледа мрачно.

— Пак заплахи. Мислех, че ми имате доверие, господине. Чух съвсем ясно, че сте „готови да преговаряте“.

— Да, имам ви доверие, сър. И сме готови за преговори. Обаче аз използвам думата „преговори“ в първоначалното й значение, а не според съвременния й подтекст „угаждане“. Ще бъдем сговорчиви, но не можем веднага да седнем на масата. Липсва един задължителен фактор и ще изчакаме. Още не знам докога ще продължи това.

— За какво говорите?

— Вашата администрация ще бъде представена от хората, които вие ще подберете… очакваме и ние да имаме същата привилегия.

— Естествено. Но нека не раздуваме нещата. Ще участвам лично, придружен може би от един-двама помощници. Заместник-министър на правосъдието… също и специалисти по космическо право. В по-скромен състав ще свършим повече работа.

— Не се съмнявам. И нашата група няма да е многобройна. Смит, аз… ще водя и Честен свидетел…

— О, това е прекалено!

— Свидетелят с нищо няма да ни попречи. Ще има още някой… но засега ни липсва един човек. Бях осведомен, че трябва да присъства и лице на име Бен Какстън… само че не можем да открием този нещастник.

Джубал зачака напрегнато — часове наред бе прекарал в хитри маневри, за да подхвърли небрежната фраза. Дъглас го зяпна гневно.

— Бен Какстън? Дано нямате предвид онзи евтин драскач!

— Какстън, когото споменах, води рубрика в един големите синдикати на пресата.

— И дума да не става!

Джубал заклати глава.

— Тогава няма какво да обсъждаме, господин секретар. Получените от мен инструкции са безпрекословни. Съжалявам, че ви загубих времето. И ви моля за извинение.

Той посегна към бутона за прекъсване на връзката.

— Почакайте!

— Моля?

— Още не съм свършил разговора си с вас!

— В такъв случай ще очакваме от генералния секретар благоволението да ни освободи.

— Добре, добре, не се сърдете. Доктор Харшо, вие четете ли боклуците, които той пробутва като „новини от кулоарите на властта“?

— Не, за Бога!

— Как ми се иска и аз да не ги виждам. Абсурдно е изобщо да споменаваме за присъствие на журналисти. Ще се срещнем с тях, след като уредим всичко. Но дори да допуснем неколцина, Какстън няма да е сред тях. Този човек има отровен нрав… той е от най-неприятните съгледвачи през ключалката.

— Господин секретар, ние не възразяваме срещу гласността. Всъщност я изискваме.

— Това е нелепо!

— Вероятно. Но аз работя за своя клиент според собствената си преценка. Ако постигнем споразумение, засягащо Човека от Марс и планетата, на която се е родил, искам всеки жител на Земята да научи как и за какво сме се договорили. И в случай, че преговорите завършат с провал, гражданите трябва да узнаят защо е станало това. Няма да има „при закрити врати“, господин секретар.

— По дяволите, нищо подобно не съм споменавал! Говоря ви за спокойни, разумни преговори, без около нас да се блъска тълпа!

— Тогава, сър, нека журналистите присъстват чрез камерите и микрофоните… и да се блъскат отвън, ако желаят. Това ми напомни, че по-късно днес аз и моят клиент ще дадем интервю за някои телевизионни мрежи. Ще обявя, че искаме преговори, достъпни за обществеността.

— Какво? Не бива да приказвате точно сега… ами че това противоречи на всичко, което обсъждаме.

— Не съм съгласен. Нима твърдите, че един гражданин трябва да поиска вашето разрешение, за да се срещне с журналисти?

— Разбира се, че не. Обаче…

— Боя се, че е твърде късно. Вече е уредено и единственият начин да попречите е като пратите още от вашите биячи. Причината да спомена уговорката за интервю е предположението ми, че може би ще решите да дадете съобщение за пресата. Да уведомите обществеността, че Човека от Марс се е върнал от Еквадор и в момента е на почивка в Поконос. Така ще избегнете и сянка от съмнение, че правителството е било изненадано по някакъв начин. Следите ли мисълта ми?

— Да, разбрах ви добре. — Генералният секретар впи поглед в Харшо. — Моля ви, почакайте.

Той се махна от екрана.

Харшо повика с пръст Лари, а с другата ръка закриваше микрофона.

— Слушай, синко — зашепна му бързо, — с този скапан предавател все едно блъфирам с непълен кент флош в ръката. Не знам дали отиде да уреди онова съобщение… или пак да насъска кучетата. Изхвърчай оттук като ракета, обади се от друго място на Том Макензи и му кажи, че ако не се погрижи всичко да работи, ще пропусне най-горещата новина след падането на Троя. И внимавай, като се прибираш. Може да завариш ченгета тук.

— А как да се обадя на Макензи?

— Ами… — Дъглас пак се появи на екрана. — Попитай Мириам.

— Доктор Харшо, възползвах се от вашето предложение. Съобщението повтаря почти дума по дума казаното от вас… с убедителни подробности. — Дъглас се усмихна свойски. — Добавих, че администрацията ще обсъди междупланетните отношения с Човека от Марс, щом той се възстанови от пътуването, при това открито… с неограничена гласност.

Усмивката му се вледени и той престана да прилича на познатия „добър чичко“. И Харшо се ухили с възхищение — старият мошеник бе преглътнал удара, за да го превърне в успех за правителството си.

— Чудесно, господин секретар! Ще потвърдим всичко до последната запетая.

— Благодаря ви. А сега за онзи Какстън… За него няма да важи решението да допуснем журналисти. Ако иска, да гледа по стереовизията и да си съчинява лъжите. Но няма да присъства.

— В такъв случай, господин секретар, преговорите няма да се състоят, въпреки съобщението ви за пресата.

— Господин адвокат, мисля, че не ме разбрахте правилно. Този човек ми е неприятен. Въпрос на лични предпочитания.

— Прав сте, сър. Това е въпрос на лични предпочитания.

— Значи повече няма да го споменаваме.

— Вие не ме разбрахте. Наистина се касае за личните предпочитания, но на Смит, а не за вашите.

— Моля?

— Ваше право е да си подбирате съветниците. И самия дявол да доведете, няма да възразим. А право на Смит е да подбере хората в своята делегация и да настоява за личното им присъствие. Ако Какстън не е там и ние няма да дойдем. Ще участваме в съвсем други преговори. На които ще бъдете крайно нежелан, дори да научите хинди за броени дни.

Харшо си каза с безпристрастния цинизъм на лекар, че човек на възрастта на Дъглас не би трябвало да се поддава на яростта. Накрая генералният секретар заговори, но се обърна направо към Човека от Марс, който досега седеше безмълвно и търпеливо като Свидетеля.

— Смит, защо държите на това смешно условие?

Харшо се намеси мигновено:

— Майк, не отговаряй! — и завъртя глава с укор. — Не бива така, господин секретар! Кодексите, сър! Не можете да разпитвате моя клиент за причините да ми даде едно или друго нареждане. А нарушението на Кодексите става особено тежко, като се вземе предвид обстоятелството, че моят клиент отскоро учи английски език и не може да ви бъде равностоен събеседник. Ако вие научите марсиански, може би ще позволя да зададете въпроса си… на неговия език. Но не и днес.

Дъглас се намръщи.

— Бих могъл да се поровя в Кодексите и да помисля не си ли послужихте и вие днес с тях твърде свободно… но нямам време за това. Трябва да ръководя правителство. Добре, ще се примиря. Но не очаквайте от мен да се ръкувам с този Какстън!

— Както желаете, сър. А сега да се върнем на първото ни затруднение. Не успяхме да открием Какстън.

Генералният секретар се засмя.

— Настояхте за привилегия, която смятам за обида. Доведете когото искате, но си го търсете сами.

— Основателен довод, сър. Но не бихте ли направил услуга на Човека от Марс?

— Каква услуга?

— Преговорите няма да започнат, преди да бъде открит Какстън, и това не подлежи на обсъждане. Но се оказа, че не ми е по силите да го намеря. Все пак съм само обикновен гражданин.

— Какво искате?

— Преди малко си позволих пренебрежителни забележки към специалните служби. Простете раздразнението на човек, чиято входна врата са направили на трески. Но аз съзнавам, че те могат да постигат изумителни резултати… и да разчитат на съдействие от всички други полицейски служби. Господин секретар, ако се обадите на техния комендант и му кажете, че искате да намери някого, за един час той ще направи повече, отколкото аз за година.

— Но защо да вдигна на крак цялата полиция — заради един репортер-скандалджия ли?

— Приемете го като услуга за Човека от Марс.

— Е… нелепо е, но ще ви угодя този път. — Дъглас се обърна към Човека от Марс. — Като лична услуга за Смит. Ще очаквам и от вас да проявите доброжелателство, когато стигнем до съществените неща.

— Уверявам ви, че това ще улесни неимоверно преговорите — каза Харшо.

— Нищо не мога да обещая предварително. Твърдите, че е изчезнал. Току-виж, блъснал го е камион и отдавна е мъртъв.

Харшо си придаде угрижен вид.

— Надявам се да не е така заради доброто на всички ни.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Постарах се вече да обясня на клиента си, че се случват и такива злощастия, но той не пожела да ме изслуша. — Харшо въздъхна. — Ужасна бъркотия, сър. Не намерим ли онзи Какстън, точно това ни чака — ужасна бъркотия.

— Добре де… ще направя каквото мога. Но не искайте от мен чудеса, доктор Харшо.

— Не аз ги искам, сър, а моят клиент. Той споделя марсианските възгледи по въпроса… и наистина разчита на чудеса. Нека се молим и сега да стане някое.

— Ще ви осведомя за резултата. Само това мога да кажа.

Харшо се поклони, без да стане от креслото.

— Ваш покорен слуга, сър.

Екранът угасна и Джубал усети ръцете на Джилиън около врата си.

— Ох, Джубал, ти си чудесен!

— Дете мое, още не сме се измъкнали от ямата.

— Но ако нещо можеше да спаси Бен, ти го направи току-що.

И Джил го целуна.

— Ей, престани веднага! Отказах се още преди да се родиш. Бъди така добра да уважаваш преклонната ми възраст. — След тези думи Харшо я целуна дълго и старателно. — Това беше за да забравя Дъглас. Едва не повърнах, докато хем го ритах по главата, хем му се подмазвах. Я върви да се мляскаш с Майк. Заслужава си го, защото изтърпя всичките ми лъжи.

— Ей сега! — Джил пусна Харшо и прегърна Човека от Марс. — И какви прекрасни лъжи бяха, Джубал!

После тя се зае да целува Майк. Джубал наблюдаваше как Човека от Марс пое инициативата във второ действие, с някаква странна тържественост, но не съвсем като новак. Харшо го оцени с „много добър“ за изпълнение, но с „отличен“ за желание.

— Синко, ти ме изуми. Очаквах да се свиеш на пода и да се вцепениш.

— Това и направих — сериозно отвърна Смит, без да пуска Джил, — когато се целувах за пръв път.

— Брей! Поздравявам те, Джил. Е, колко волта беше напрежението?

— Джубал, ти си заядливец, но аз пак те обичам. Стига си се занасял. Майк наистина се разстрои за малко първия път, но вече нищо му няма, както виждаш.

— Да — съгласи се Човека от Марс, — това е добро. Сближаване за водни братя. Ще ти покажа.

Той пусна Джил, но Джубал вдигна ръка да го възпре.

— Не.

— Не?

— Ще се разочароваш, синко. Това е добро за сближаване с водни братя, само ако те са млади хубави момичета… като Джил.

— Братко Джубал, вярно ли говориш?

— По-вярно не може и да бъде. Но момичетата ги целувай колкото си искаш — в сравнение с тях и комарджийските страсти бледнеят.

— Моля, не разбрах?

— Чудесен начин за сближаване… с момичетата. Хъм… — Джубал се огледа. — Чудя се дали може да се повтори случката от първия път. Доркас, искам помощта ти в научен експеримент.

— Шефе, не съм ти опитно зайче! Върви по дяволите!

— Като му дойде времето и това ще стане. Недей да се инатиш, момиче. Майк няма заразни болести, иначе не бих го пуснал да се плацика в басейна. А, тъкмо се сетих — Мириам, щом се върне Лари, кажи му да пусне чиста вода. Вече нямаме нужда от мътилката. Е, Доркас, какво реши?

— А ти откъде знаеш, че ще ни бъде за пръв път?

— Е, няма как да знам. Майк, целувал ли си Доркас досега?

— Не съм, Джубал. Едва днес прозрях, че Доркас е мой воден брат.

— Тъй ли?

— Да. Доркас, Ан, Мириам, Лари. Те са твои водни братя, братко мой Джубал.

— Ъ-ъ, да. По същество си прав.

— Да. Същността е грокване, а не споделянето на вода. Вярно ли говоря?

— Съвсем вярно, Майк.

— Те са твои водни братя. — Майк се запъна, докато измисли думите. — И чрез опосредствана връзка са мои братя. — Майк се озърна към Доркас. — А за водните братя сближаването е добро.

Джубал пак я подкани:

— Сега какво ще кажеш?

— Ъ? Ох, за Бога! Шефе, ти си най-страшният досадник в целия свят. Но Майк е сладурче. — Тя застана пред Човека от Марс и протегна ръце към него. — Целуни ме, Майк.

Майк това и направи. Доста дълго се сближаваха.

Доркас припадна.

Джубал успя да я хване. А Джил рязко забрани на Майк да се отнесе нанякъде. Доркас бързо се опомни и увери Майк, че нищо й няма и с радост ще се „сближава“ отново, но просто трябвало да си поеме дъх.

— Ау, какво беше!

Мириам я зяпаше ококорено.

— Чудя се… дали да се престраша?

Ан се намеси:

— По старшинство, моля. Шефе, нужна ли съм ти още като Свидетел?

— Засега не.

— Тогава подръж ми тогата. Да се хванем ли на бас?

— Какъв е залогът?

— Седем към две, че няма да падна в несвяст. Не съм против и да загубя.

— Дадено.

— В долари, не в стотици. Майк, миличък… нека се сближим, ама много.

Ан бе принудена да се откаже първа, за да не се задуши. С марсианските си навици Майк би издържал несравнимо по-дълго. Тя си пое дъх на пресекулки и каза:

— Не се бях настроила както трябва. Шефе, ще ти дам още един шанс.

Тъкмо пак да доближи лицето си към Майк и Мириам я тупна по рамото.

— Изчезвай.

— Ей, не напирай толкова.

— Казах да изчезваш. Отиваш в края на опашката.

— Добре де.

Ан й отстъпи мястото. Мириам се усмихна, но не каза нищо на Майк. Сближиха се. И продължаваха да се сближават.

— Дежурната!

Мириам се обърна.

— Шефе, не виждаш ли, че съм заета?

— Ясно. Само се мръднете малко, аз ще се обадя.

— Честно, изобщо не чух сигнала.

— Напълно те разбирам. Но все пак да проявим някакво привидно приличие — може би ни търси генералният секретар.

Но беше Макензи.

— Джубал, какви са тези щуротии?

— Пак ли неприятности?

— Ей сега някакъв мъж ми се развика по видеофона да зарязвам всичко друго и да си размърдам задника, защото при тебе ставало нещо интересно. Наредих да пратят подвижен екип…

— Изобщо не са се мяркали насам.

— Знам. Залутали се някъде на север от твоето имение. Диспечерът им вкара ума в главите и всеки момент ще пристигнат. Опитах да се свържа с тебе, но беше заето. Какво съм изтървал?

— Все още нищо.

Проклет да е, каза си Джубал, трябваше да настани някого пред дрънкалото. Дали Дъглас е спазил уговорката? Или ще им стовари нова порция ченгета? А дечицата си играят на „Завърти бутилката“! Ех, Джубал, налегна те старческото слабоумие…

— През последния час имаше ли някакво извънредно съобщение? — попита той Макензи.

— Май не… о, да, излъчихме едно. От Двореца обявиха, че Човека от Марс се завърнал в страната и си почивал в… Джубал! Ти ли забърка тази история?

— Момент, моля. Майк, ела насам. Ан, бързичко навличай тогата.

— Готово, шефе.

— Господин Макензи, запознайте се с Човека от Марс.

Челюстта на Макензи увисна.

— Задръжте така! Нека повикам някой с камера! Ще снимаме направо от екрана, после ще повторим в стерео, когато моите некадърници се дотътрят при вас. Джубал… Да не ме метнеш? Нали не би…

— Че как да те изпързалям с Честен свидетел зад гърба си? Не те карам насила. Да изчакаме „Аргус“ и „Транс-Планет“ да се включат.

— Джубал, не можеш да постъпиш така с мен!

— И няма да го направя. С всички вас се разбрахме да следите по камерите какво става, когато дам сигнал. И да използвате всичко, което ви се стори интересно. Обаче не съм ви обещавал и специално интервю. — Джубал поумува и каза: — Том, ти не само ми помогна с машинариите си, а ми направи и голяма лична услуга. Трудно ми е да ти обясня колко важно беше.

— За онзи… ъ-ъ, номер ли говориш?

— Именно! Никакви въпроси, Том. Ако искаш, питай ме насаме, но след година.

— А, няма и да ми хрумне дори. Ти си мълчи, аз също няма да се раздрънкам. Сега не мърдайте оттам…

— Има още нещо. Върни ми съобщенията, които оставих при тебе.

— Какво? Да, разбира се. Пазя ги в бюрото си, защото ти много настояваше да останат в тайна. Джубал, вече ви снимат. Да започваме ли?

— Карайте.

— Това интервю ще го проведа лично! — Макензи се обърна към камерата. — Извънредна новина! Вашият репортер от „Ню Уърлд“ като винаги е там, където е най-горещо! Човека от Марс току-що ни се обади и пожела да говори с вас, уважаеми зрители! Прекъсване. Апаратна, вмъкнете благодарност към спонсора на новините. Джубал, какви въпроси да задам?

— Само не за Южна Америка. Най-безопасно е да го питаш за плуването. После можеш да се обърнеш към мен за плановете му.

— Край на прекъсването. Приятели, сега сте лице в лице с Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Както винаги, „Ню Уърлд“ е пред всички и вече ви съобщихме, че господин Смит току-що се завърна от високите Анди… отново го приветстваме сред нас! Поздравете своите приятели, господин Смит…

(— Синко, помахай с ръка и се усмихни към камерата.)

— …благодаря ви, Валънтайн Майкъл Смит. Радваме се, че ви виждаме толкова здрав и с хубав тен. Както научихме, укрепвате силите си с плуване, така ли?

— Шефе! Пак дойдоха някакви.

— Прекъсване! Джубал, какво става, по дяволите?

— Ей сега ще проверя. Джил, не се отделяй от Майк. Може пак да стане неприятно.

Но този път беше кацнал подвижният екип на „Ню Уърлд“ — пак върху розите. По същото време се върнаха Лари и Дюк. Макензи реши да претупа видеофонното интервю набързо, защото екипът вече му осигуряваше истинско стереопредаване. Техниците веднага започнаха да проверяват апаратурата, оставена в мазето на Джубал. Лари и Дюк отидоха с тях.

Интервюто завърши с несериозни дреболии. Джубал поемаше въпросите, които Майк не успяваше да разбере. Макензи обеща на зрителите, че скоро ще има още един разговор, с обемна картина и по-добри цветове.

— Следете предаванията по вашата любима мрежа!

После остана да чака доклада на техниците. Техния шеф се появи скоро в кабинета на Джубал.

— Господин Макензи, нищо му няма на преносимия комплект тук.

— Тогава защо не работеше?

Техникът кимна през рамо към Лари и Дюк.

— Ами работи, ако има напрежение. Веригата е била прекъсната на тяхното табло.

Харшо спря в зародиш препирнята дали Дюк е казал или не на Лари, че трябва първо да се погрижи за прекъсвача на таблото, за да включи апаратурата в инсталацията на имението. За Джубал беше безразлично кой е виновен. Случката затвърди убеждението му, че след като първият модел „Форд“ слязъл от конвейера, техниката върви само към упадък. Екипът засне продължението на интервюто. Майк предаде поздрави на приятелите си от „Защитник“, включително и за доктор Махмуд — на сякаш съдиращия гърлото марсиански.

Накрая Джубал се протегна, включи видеофона на двучасов отказ за достъп и си позволи да усети преумората. Чудеше се дали най-после е остарял.

— Къде ми е вечерята? Ей, жени, коя от вас трябваше да сготви днес? Да му се не види, този дом вече е царство на хаоса!

— Мой ред беше — обади се Джил. — Но нали…

— Оправдания, само оправдания!

— Шефе — остро се намеси Ан, — как искаш някой да ти сготви, като ни държа затворени тук цял следобед?

— Не ме занимавайте с дреболии — кисело отвърна Харшо. — Ако ще тук да настъпи съдният ден, искам ястията си топли и навреме до последния тръбен зов. И освен това…

— И освен това — довърши Ан вместо него, — едва осем без двайсет е, има предостатъчно време да приготвим вечерята до осем. Стига си мрънкал. Ама че лиготии!

— Още няма осем? А сякаш седмица мина от обяд. Ти дори не пресмяташ цивилизована пауза за по чашка преди вечеря.

— Ох, горкичкият той!

— Някой да ми сипе нещо. Всички да си сипят. Я да пропуснем вечерята, ще ми се да подгизна като моряк след дълго плаване. Ан, как сме с припасите за шведска маса?

— Имаме предостатъчно.

— Ами защо да не размразим осемнайсет-деветнайсет вида вкусни хапки и всеки да яде каквото му скимне? Защо е целият този шум?

— Ей сега — успокои го Джил.

Ан се поспря да го целуне по оплешивялото теме.

— Шефе, ти се държа храбро. Ще те нахраним, ще те напоим и ще те сложим да си легнеш. Чакай, Джил, ще дойда да ти помогна.

— Да помагам ли и аз? — нетърпеливо попита Смит.

— Разбира се, Майк. Ще пренасяш блюдата. Шефе, ще вечеряме до басейна. Доста е задушно.

— Че може ли иначе? — Когато те излязоха, Джубал се извъртя към Дюк. — Ти пък къде се затри?

— Мислех.

— Няма полза от това. Само се вкисваш. Поне нещо измисли ли?

— Да. Нека Майк яде каквото си иска. Негова си работа.

— Поздравявам те! Нежеланието да си пъхаш носа в чуждите дела е осемдесет процента от цялата човешка мъдрост.

— Ама ти винаги си пъхаш носа!

— А кой е казал, че аз съм мъдър?

— Джубал, ако предложа на Майк чаша вода, той ще приеме ли това побратимяване?

— Мисля, че ще приеме. Дюк, засега единствената типично човешка черта на момчето е неутолимата жажда да бъде симпатичен. Но искам да се уверя, че разбираш колко е сериозно намерението ти. Приех водното братство с Майк, преди да осъзная какво ме чака… и се оплетох безнадеждно в отговорности. И ти ще поемеш задължението никога да не го лъжеш, да не го въвличаш в беда, да му помагаш независимо от всичко. По-добре си помисли още.

— Вече помислих. Има нещо в Майк, дето просто те кара да се грижиш за него.

— Знам. Май досега не си се сблъсквал с искреност. И с невинност. Той никога не е вкусвал плода от Дървото на познанието за Добро и Зло… и явно не разбираме какво цъка в главата му. Е, надявам се да не съжаляваш. — Джубал се обърна. — Вече се чудех дали не вариш тепърва помията.

— Не можех да намеря тирбушона — оплака се Лари.

— Пак тези машинарии! Дюк, ще намериш чаши зад „Анатомия на меланхолията“, ей там горе…

— Знам къде ги криеш.

— …и ще ударим по едно набързо, преди да се заемем със сериозното пиене. — Дюк извади чаши и Харшо сипа за тримата. — Вдигам тост за алкохолното братство. То сякаш подхожда най-добре на слабата човешка душа.

— Наздраве!

Джубал изля чашата наведнъж в гърлото си.

— Ах! — въздъхна щастливо и се уригна. — Дюк, предложи от този бълвоч на Майк и нека научи колко е хубаво да си човек. От това ми се събужда творческият нагон. Дежурната! Ама защо момичетата все ги няма, като ми трябват? Дежурната!

— Аз съм наред — отвърна Мириам откъм вратата, — но…

— Тъкмо ти диктувах: „…каква сладко-горчива съдба си готвя с тези мъжкарански амбиции…“

— Този разказ го довърших, докато ти си бъбреше с генералния секретар.

— Значи вече не си дежурна. Изпрати го.

— Не искаш ли първо да го прочетеш? И без това ще трябва да го редактирам. Целувката с Майк ми откри нови хоризонти.

Джубал потръпна.

— Да го прочета? Милостиви Боже! Стига ми и че пиша такива боклуци. А ти дори не помисляй за редактиране, особено пък за нагласяне според действителността. Дете мое, „житейските изповеди“ не бива да бъдат опетнявани и със следа от истина.

— Добре, шефе. Ан каза да слезете при басейна и да залъжете стомасите, преди да хапнете сериозно.

— Не се сещам за по-свястна идея в момента. Господа, закриваме ли събранието?

Веселбата продължи много напоително, разнообразена с всякаква риба и други скандинавски вкуснотии. Джубал поощри Майк да опита малко бренди. Човека от Марс сметна резултата за твърде обезпокоителен, затова подложи на анализ проблема, прибави кислород към етиловия спирт в процес на обратна ферментация и го превърна в глюкоза и вода.

Джубал го наблюдаваше — видя как Майк се напи бързичко и изтрезня още по-скоростно. Опитваше се да разбере какво става и накара момчето да изпие още бренди. Предложението беше прието, защото го правеше воден брат. Майк погълна смайващо количество алкохол и Харшо се отказа от идеята да го напие.

Но самият той постигна забележим успех, въпреки дългите години, прекарани в спиртосване на собствения си организъм. Докато правеше компания на Майк, съзнанието му се поразмъти. И когато попита Човека от Марс как е направил този фокус, момчето реши, че въпросът се отнася за нападението на хората от специалните служби, а все пак чувстваше угризения за направеното. Постара се да обясни и ако е нужно, да получи прошка от Джубал.

Харшо го прекъсна в мига, когато осъзна какво чува.

— Синко, нищо не искам да знам. Ти си направил необходимото и това е прекрасно. Но… — той примигна като сънлива сова, — не ми казвай. Не казвай никому никога.

— Не?

— Не! Най-страхотното изпълнение, откакто моя двуглав вуйчо сам се обори във философски диспут. Обяснението само разваля чудото.

— Не гроквам…

— И аз. Нека си пийнем още.

Започнаха да пристигат репортери. Джубал ги посрещаше любезно, канеше ги да споделят трапезата и питиетата, да се отпуснат… но да не тормозят него и Човека от Марс.

Който не се вслушваше в предупреждението, накрая се озоваваше в басейна.

Джубал гледаше Дюк и Лари да са му под ръка, за да кръщават упоритите. Някои се ядосваха, но други се включиха в „наказателната бригада“ с фанатичното въодушевление на новопосветени. Джубал едва ги възпря да не топнат за трети път най-изтъкнатия коментатор от „Ню Йорк Таймс“.

Вечерта бе доста напреднала, когато Доркас му прошепна на ухо:

— Шефе, търсят те по видеофона.

— Ти приеми съобщението.

— Лично за тебе е, шефе.

— Май ще се отърва най-после от този инструмент за изтезания! Тъкмо съм се настроил подходящо. Дюк, я ми донеси една брадва.

— Шефе! Търси те човекът, с когото си приказвахте дълго следобед.

— О! Защо не каза веднага?

Джубал се затътри до кабинета си, заключи вратата и седна пред видеофона. Дежурният блюдолизец веднага повика Дъглас.

— Доста се забавихте, докторе.

— Ами това си е моят видеофон, господин секретар. Понякога не си правя труда да се обаждам.

— Явно е така. Защо пропуснахте да ме осведомите, че Какстън е пропаднал пияница?

— Нима?

— Няма никакво съмнение! Отспивал си след ужасен гуляй в едно порутено хотелче, чак в Сонора.

— Радвам се, че са го открили. Благодаря ви, сър.

— Бил е задържан за скитничество. Няма да му предявят обвинение. Ще ви го предадат.

— Задължен съм ви, сър.

— А, не мислете, че ви правя голяма услуга! Наредих да го докарат при вас, както са го намерили — мръсен, брадясал и, както чух, вонящ като бъчва. Искам да видите що за бродяга е този човек.

— Нямам нищо против, сър. Кога да го очаквам?

— Куриерска кола е излетяла от Ногалес преди малко. При скорост четири пъти над звуковата ще пристигне скоро. Пилотът ще поиска разписка, че ви е предал Какстън.

— Ще я получи.

— И така, господин адвокат, аз си измивам ръцете. Очаквам вас и вашия клиент за участие в преговорите, независимо дали ще доведете онзи клеветник и алкохолик.

— Споразумяхме се. Кога?

— Утре в десет часа?

— Да, няма защо да се бавим. Съгласен съм.

Джубал слезе по стълбата и се показа навън.

— Джил! Ела тук, дете.

— Веднага, Джубал.

Тя затича към него, а един репортер се впусна по петите й. Харшо му махна да се дръпне назад.

— Личен разговор — заяви непреклонно. — Ще обсъждаме семейни въпроси.

— За чие семейство става дума?

— За вашето. Някой е умрял. Хайде, разкарайте се!

Новинарят се ухили и го послуша. Джубал се наведе към ухото на Джил и каза тихо:

— В безопасност е.

— Бен?

— Да. Скоро ще бъде тук.

— Ох, Джубал!

Тя понечи да се разреве, но Харшо я хвана за раменете.

— Стига! Влез вътре, докато си овладееш нервите.

— Добре, шефе.

— Върви да се наплачеш, после си измий лицето. — Той застана до басейна. — Тишина! Едно съобщение. Беше ни приятно, но забавата свърши.

— У-у!

— Хвърлете този във водата. Стар човек съм, имам нужда и от почивка. Както и другите хора в дома ми. Дюк, събери бутилките. Момичета, отнесете храната.

Някои замърмориха, но по-съвестните укротиха колегите си. След десет минути гостите си бяха отишли.

А след двадесет пристигна Какстън. Офицерът от специалните служби в колата поднесе на Харшо готовия за подпис документ и се махна, а Джил вече хълцаше на рамото на Бен. Джубал го огледа изпитателно.

— Както чувам, къркал си цяла седмица.

Бен изпсува и пак погали Джил по гърба.

— Пиян шъм като швиня, ама не шъм пил.

— Какво стана?

— Не жнам. Ей тъй — не жнам!

След още час стомахът на Какстън бе промит старателно. Джубал му би няколко инжекции да премахне последствията от алкохола и барбитуратите. Вече беше изкъпан, обръснат и облечен в чисти дрехи, запозна се с Човека от Марс и го осведомиха набързо какво е пропуснал, а през това време поглъщаше храна и чаша след чаша мляко.

Самият той нямаше какво да разкаже. В паметта му липсваха спомени от изминалата седмица. Загубил съзнание във Вашингтон и го събудили грубо в Мексико.

— Естествено, ясно ми е какво се случи. Натъпкали са ме с химия в някоя закътана стаичка и се изстискали всичко, което знам. Но нищо не мога да докажа. А кметът на онова градче и съдържателката на бардака, заедно с още куп свидетели, веднага могат да обяснят как се е кефил грингото. Не знам какво да направя.

— Тогава се откажи — посъветва го Джубал. — Отпусни се.

— Да пукна, ако…

— Тихо, тихо! Бен, още си жив… за което не ти давах големи шансове. А Дъглас ще прави каквото поискаме от него и даже ще му хареса.

— Я да си поприказваме за това по-сериозно. Мисля, че…

— Аз пък мисля, че оттук заминаваш направо в леглото. След още една чаша топло мляко, в което съм разтворил Тайното лекарство на доктор Харшо за тайни пияници.

Скоро Какстън хъркаше на воля. Джубал се запъти към спалнята си и срещна Ан в коридора на втория етаж. Поклати глава уморено.

— Ама че ден беше, момиче.

— Вярно е. За нищо на света не бих го пропуснала и изобщо не искам да се повтори. Лягай си, шефе.

— След малко. Ан, какво толкова намирате в целувките на момчето?

Погледът й се замъгли, после тя се ухили.

— Да беше опитал лично.

— Твърде стар съм да си променям наклонностите. Но ме интересува всичко, засягащо Майк. Нещо по-различно ли прави?

Ан се замисли.

— Да.

— И какво е то?

— Майк отдава на целувката цялото си внимание.

— Ха, голяма работа! И аз така правя. Е, преди доста време беше.

Ан клатеше глава.

— Не ме разбра. Целували са ме големи майстори в занаята. Но никога не забравяха всичко останало. Просто не могат. Както и да се опитват, все мислят за още нещо. Дали ще изпуснат последния автобус, дали мацето ще им бутне още тази вечер, дали ги бива в целувката… или пък се тревожат за пари, за работа, да не ги свари таткото, братът или половинката. Майк не е майстор… но когато целува, не върши нищо друго. Аз съм цялата му вселена и мигът трае вечно, защото той не бърза заникъде. Само целува. — Тя потрепери. — Изумително!

— Хъм…

— Никакво „Хъм“, дърт развратник такъв! Изобщо не разбираш.

— Така е. И за съжаление никога няма да разбера. Е, лека нощ… а, между другото, казах на Майк да залости вратата на стаята си.

Ан му се оплези.

— Все гледаш да развалиш всичко!

— Момчето напредва бързо. Няма нужда да го пришпорваме.