Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Шестнадесета глава

Харшо не дочака Джилиън да измъкне палавото си детенце от басейна. Напомни да дадат нещо успокоително на Доркас и се забърза към кабинета си. Остави Ан да обяснява какво стана през тези десет минути или да си мълчи.

— Дежурната! — подвикна през рамо.

Мириам го настигна.

— Аз трябва да съм наред — едва измънка тя, останала без дъх. — Но, шефе, що за…

— Нито дума, момиче.

— Ама, шефе…

— Казах да си затвориш устата. Мириам, след седмица ще седнем на спокойствие и ще помолим Ан да ни каже какво стана. Но точно сега видеофонът ще се пръсне от обаждания, а репортери ще наскачат и от дърветата… обаче аз първо трябва да поговоря с някои хора. Ти да не си от жените, които се лигавят в най-лошите моменти? Тъкмо се сетих… напомни ми да удържа от заплатата на Доркас за времето, което прекара в истерика.

— Шефе! — ахна Мириам. — Само да си посмял и трите ще напуснем заедно!

— Глупости.

— Престани да се заяждаш с Доркас! И аз щях да се разрева, ако тя не ме беше изпреварила. — Тя поумува и добави: — Защо пък сега да не си направя една малка истерика?

Харшо се ухили.

— Ако искаш да те напляскам, давай… Добре де, пиши на Доркас премия за „допълнителен риск“. Всъщност пиши премия на всички. Особено на мен. Заслужавам си я.

— Дадено. А кой ще изплати твоята?

— Данъкоплатците. Все ще измислим как… По дяволите!

Видеофонът вече настояваше за вниманието му. Той се тръшна в креслото и натисна бутона.

— Харшо. А ти кой си, мътните те взели?

— Откажи се — посъветва го човекът от екрана. — От години не си успявал да ме сплашиш. Как върви при тебе?

Беше Томас Макензи, главният мениджър на „Ню Уърлд Нетуърк“. Харшо поомекна.

— Горе-долу добре, Том. Но много неща ми се струпаха на главата и…

— На твоята ли? Я опитай като мен да вместиш две денонощия в едно. Още ли мислиш, че ще имаш нещо за нас? Не ме е грижа, че оборудването стои при тебе без полза. Можем и без него. Само че плащам на три екипа да чакат сигнал от тебе. Охотно ще ти направя каквато услуга е по силите ми. Твоите сценарии ни вършат добра работа и очакваме да ни пращаш още. Но не знам какво да кажа, ако ни навести финансов ревизор.

Харшо го зяпна.

— Това предаване на живо не ти ли стига?

— Какво предаване?

След малко Джубал узна, че в „Ню Уърлд Нетуърк“ не са видели нищо от скорошните събития в имението. Отбягна въпросите на Макензи, защото не се съмняваше, че с откровени отговори само ще го убеди колко е изкуфял горкичкият стар Харшо.

Споразумяха се, че ако през следващото денонощие не се случи нищо интересно, „Ню Уърлд“ ще си прибере камерите и другата апаратура.

Когато връзката прекъсна, Харшо нареди:

— Доведи ми Лари. И нека вземе алармата от Ан.

Обади се на още две места. И преди Лари да се появи, Джубал вече знаеше, че нито една телевизионна мрежа не е гледала нахлуването на щурмоваците от специалните служби. Нямаше нужда да проверява изпратени ли са и съобщенията, които остави на съхранение, защото това зависеше от същия сигнал, който трябваше да вдигне по тревога репортерите.

Лари му подаде портативния радиопревключвател.

— Шефе, нали това си искал?

— Само за да му се оплезя. Лари, нека ни бъде за урок — никога да не се доверяваме на машина, по-сложна от ножа и вилицата.

— Добре. За какво друго ме повика?

— Има ли начин да проверим работи ли този боклук, без да изправим на нокти три телевизионни мрежи?

— Без проблем. В релейния предавател, дето го сложиха в мазето, има и тестова верига. Включваш я, задействаш алармата и трябва да светне лампичка. А за пълна проверка обаждаш се на хората от самия предавател и им казваш, че искаш да си нагледат камерите от тяхната апаратна.

— Ами ако излезе, че оттук нищо не се предава? Можеш ли да усетиш какво се е повредило?

— Може би — проточи колебливо Лари, — ако се е откъснала някоя жичка. Само че Дюк повече разбира от електроника. Аз съм по-печен в теорията.

— Ясно ми е, синко. И мен не ме бива да се оправям с машини. Както и да е, постарай се колкото можеш.

— Нещо друго, Джубал?

— Срещнеш ли негодника, който изобретил колелото, прати ми го за две сладки приказки. Голям досадник е бил!

Джубал веднага отхвърли предположението, че Дюк може да е повредил алармата. И се зачуди какво всъщност се случи в неговата градина и как момчето бе успяло да направи това… с три метра вода над себе си. Не се съмняваше, че Майк е изнесъл невероятното представление.

И видяното предния ден в този кабинет си беше достатъчно стъписващо за ума, но не като преживения от Джубал потрес. Мишката е чудо на биологията колкото и слонът. Има една разлика — слонът е по-голям.

Изчезването на празен кашон от въздуха водеше направо към извода, че и цяла бойна кола, пълна с войници, също може да се изпари безследно. Но второто събитие беше като ритник в главата.

Е, нямаше да лее сълзи за някакви жандарми. Джубал признаваше, че ченгетата сами по себе си са полезни. Бе срещал и честни хора сред тях… Дори и кварталният полицай-рушветчия не заслужаваше чак такова презрение. А бреговата охрана беше образец за това, което се очакваше от ченгетата. И те често го правеха.

Но за да попадне в специалните служби, човек вече трябва да е бил завършен негодник и садист. Гестапо. Щурмоваци на поредния политикан, докопал се до властта. Джубал копнееше за отминалите дни, когато адвокатът можеше да се позове на Хартата за правата на човека, без да го изпързалят с някоя федерална уловка.

Все едно… Какво ли щеше да стане сега? Бандата на Хайнрих непременно е поддържала радиовръзка с базата си. Значи отсъствието им скоро щеше да бъде забелязано. И още щурмоваци щяха да довтасат, за да потърсят другарчетата си. Може и вече да са на път, ако от втората кола са имали време да вдигнат тревога.

— Мириам!

— Да, шефе.

— Искам Майк, Джил и Ан да дойдат веднага. После намери Лари — сигурно е в работилницата. Върнете се в къщата и заключете всички врати и прозорци.

— Пак ли неприятности?

— Размърдай се, момиче!

Ако маймуните пак нахлуят… не, когато пак нахлуят, техният главатар може и да реши, че няма нищо лошо да потрошат ключалките. Тогава би се наложило да насъска Майк срещу тях. Но беше време тези игри на война да спрат, което означаваше, че Джубал трябваше да стигне до генералния секретар.

Как?

Да се обади в Двореца? Хайнрих вероятно му каза истината — че с всеки пореден опит ще попада отново на дежурния шеф от специалните служби. И какво? Сигурно там ще се изненадат, че виждат на екрана човека, за чието задържане са изпратили цял взвод. Току-виж, този път стигне с нахалство до комендант… как му беше името… онзи с муцуната на охранен пор. А, Туичъл. Командирът на говедата от специалните служби сигурно имаше пряк достъп до големия началник.

Не, нямаше да стане. Чиста загуба на време е да убеждаваш човек, който вярва само в силата на оръжието, че разполагаш с нещо още по-добро. Туичъл ще хвърля срещу тях хората и пушките, докато не свършат, но никога няма да признае, че не може да арестува някого, щом знае къде се намира.

Ако през главния вход не пускат, промъкваш се отзад — елементарна политика. По дяволите, необходим му е Бен Какстън. Той знае как да свърши нещата по втория начин.

Но точно отсъствието на Бен стана причина за цялата магария. Щом не може да попита него, с кого да се посъветва?

Да му се не види, нали току-що разговаряше с такъв човек! Джубал завъртя креслото към видеофона и опита да се свърже с Том Макензи. Преодоля три ешелона на съпротива, но всички го познаваха и го препращаха на поредния началник. Докато упорстваше, неговите сътрудници и Човека от Марс се събраха в кабинета. Мириам надраска на бележник: „Вратите и прозорците са заключени“.

Джубал кимна и написа отдолу: „За Лари — алармата?“, после се обърна към камерата:

— Том, извинявай, че те безпокоя отново.

— За мен е удоволствие, Джубал.

— Том, ако ти се налага да говориш с генералния секретар Дъглас, какво ще направиш?

— А? Ще се обадя на Джим Санфорт, секретаря по връзките с обществеността. Няма защо да търся направо генералния секретар. Джим ще предаде каквото трябва.

— Да предположим, че искаш да се обърнеш направо към Дъглас.

— Виж сега, ще помоля Джим да го уреди. По-лесно е, обаче, Джим да реши проблема. Нали разбираш, Джубал, нашата мрежа върши услуги на администрацията… те също знаят това. Все пак гледаме да не се натрапваме.

— Том, нека допуснем, че е крайно наложително да говориш със самия Дъглас и то най-късно до десет минути.

Веждите на Макензи се надигнаха.

— Е… ако се налага, ще обясня на Джим защо…

— Не.

— Хайде де, бъди разумен.

— В момента не мога да си го позволя. Да речем, че току-що си хванал Санфорт в крачка, значи точно на него не можеш да кажеш защо е толкова спешно. И въпреки това се налага да говориш незабавно с Дъглас.

Макензи въздъхна.

— Ще кажа на Джим, че искам да говоря с неговия шеф и че ако не бъда свързан без никакво бавене, тази администрация няма да получи дори намек за подкрепа от нашата мрежа.

— Добре, Том, тогава направи го.

— Ъ?

— Обади се в Двореца по друг видеофон, но бъди готов да ме включиш на секундата. Трябва да говоря с генералния секретар, веднага!

Макензи го погледна страдалчески.

— Драги ми Джубал…

— Значи не искаш.

— Значи не мога. Ти ме постави в съвсем въображаемо положение, когато един — извини ме за нескромността — ръководител на глобална телевизионна мрежа би поискал да говори с генералния секретар. Но не мога да предоставя тази възможност на някой друг. Виж какво, Джубал, уважавам те. За мрежата ще е голяма загуба, ако ни изоставиш и ни е ясно до болка, че никога не би се обвързал с постоянен договор с нас. Но просто не мога. Обаждаш се на шефа на целия свят, само ако той желае да говори с тебе.

— А какво ще кажеш да подпиша с вас седемгодишен договор за изключителни права?

Лицето на Макензи се изкриви като от зъбобол.

— Пак няма да стане. Аз ще си загубя работата, а ти ще трябва да се бъхташ, за да изпълниш договора.

Джубал за миг се поколеба дали да не извика Майк пред камерата и да го представи. Но собствените програми на Макензи бяха показали фалшивия „Човек от Марс“ и или Том беше в играта, или пък беше честен (в което Джубал вярваше), значи нямаше да повярва, че са го измамили.

— Така да бъде, Том. Но ти поне знаеш кое как е в правителството. Кой се свързва с Дъглас, когато поиска? Само не ми споменавай Санфорт.

— Никой.

— По дяволите, този човек не живее във вакуум! Все някой има възможност да му се обажда, без да го отпъждат разни секретарчета.

— Някои от министрите, предполагам, но не всички.

— Не познавам нито един от тях. Кой може да го потърси по частна линия и да го покани на покер?

— Хъм… изобщо не си напорист, а? Ами сещам се за Джейк Алън.

— Познавам го. Не съм му симпатичен. Нито той на мен, което му е добре известно.

— Дъглас май няма много близки приятели. Съпругата му не поощрява тези… Ей, Джубал, ти как си настроен към астрологията?

— Не понасям помии. Предпочитам бренди.

— Е, въпрос на вкус. Но… чуй ме добре — ако се изтървеш, че съм ти казал това, ще те заколя.

— Разбрах. Съгласен съм. Продължавай.

— Ами Агнес Дъглас понася много добре тази помия… и знам кой й я пробутва. Нейната астроложка може да й се обади по всяко време, а повярвай ми, генералният секретар се вслушва в мнението на жена си. Обади се на астроложката, останалото зависи само от тебе.

— Не си спомням да съм пращал коледни картички на някой астролог — промърмори Джубал. — Как се казва?

— Мадам Александра Везан. Живее във Вашингтон. В-Е-З-А-Н.

— Схванах! — щастливо отвърна Джубал. — Том, ти ми направи страхотна услуга!

— Да се надяваме. Имаш ли нещо за мрежата?

— Почакай малко. — Джубал сведе поглед към бележката, оставена от Мириам до лакътя му: „Лари казва, че предавателят не работи, но не знае защо“. — Не сте получили картина, защото вашият предавател е повреден.

— Ще пратя някого да види какво е станало.

— Благодаря. Много ти благодаря!

Той прекъсна връзката и направи поръчка по името на астроложката, като поиска от операторката в централата да използва заглушител, ако и другият апарат е оборудван за това. Така беше и Харшо изобщо не се учуди. Скоро достолепните черти на мадам Везан се появиха на екрана. Джубал й се ухили.

— Здрасти, селяндурче!

Тя се стресна, но след миг го зяпна.

— Док Харшо, дърт мошенико! Господ да те поживи, толкова се радвам да те видя! Къде се беше покрил?

— Точно това правя, Беки — крия се. Копоите ме погнаха.

Беки Вези отвърна на секундата:

— С какво да ти помогна? Да не си закъсал за мангизи?

— Беки, имам си пари в излишък. Доста по-сериозно загазих, а само генералният секретар може да ме отърве. Трябва да говоря с него, че стана напечено.

Лицето й стана безстрастно.

— Док, нависоко си се залетял.

— Знам, Беки. Опитвах се да стигна до него, но не мога. Ти не се забърквай… малката, опасно е дори да си приказваш с мен. Помислих, че нещичко ще ми подхвърлиш — да речем, някой номер, за да му се обадя направо. Но не искам и ти да затънеш. Ще пострадаш и ще ме е срам да погледна Професора в очите… упокой душата му, Господи.

— Аз пък знам какво щеше да ми каже Професора! — рязко отвърна тя. — Стига глупости, док. Професора все се кълнеше, че само касапин като тебе знае да лекува хората. Никога не забрави оная случка в Елктън.

— Хайде, Беки, да не си я припомняме. Платихте ми.

— Ти му спаси живота.

— Нищо подобно. Оживя, защото имаше воля за живот и защото ти се грижеше за него.

— Брей… само губим време така. Колко си загазил?

— Ще ме опандизят, ще приберат и всички наоколо. Има федерална заповед за мен, знаят къде съм и не мога да фъзна. Всеки момент ще довтасат… а само Дъглас може да ги спре.

— Ще те пуснат. Обещавам.

— Беки… сигурен съм, че това ти е по силите. Но може да минат няколко часа. Твърде стар съм за лафове в „задната стаичка“.

— Ама… Ох, Божичко! Док, не може ли да ръснеш малко подробности? Ще съставя хороскоп и ще знам какво да правя. Ти си Меркурий, разбира се, щом си доктор. Но ако знам на кой от небесните домове да обърна внимание, ще се справя по-добре.

— Момиче, няма време. — Джубал мислеше трескаво. На кого да се довери? — Беки, само да ти кажа и може да загазиш като мен.

— Кажи ми, док. Знаеш, че никого не съм извозила досега.

— Добре де. Нека аз съм Меркурий. Но по-лошото е за Марс.

Погледът й стана пронизващ.

— Как така?

— Нали си гледала новините. Човека от Марс уж бил в Андите, само че това е прах в очите за баламите.

Беки изобщо не изглеждаше слисана.

— И как го измъдри, док?

— По цялата окаяна планета има хора, дето ги сърбят ръцете да докопат момчето. Искат да го използват, да го ограбят. Но той ми е клиент и няма да им се оставя. Единственият ми шанс е да говоря с Дъглас.

— Той ти е клиент? А властите знаят ли?

— Ще кажа само на Дъглас. Ясни са ти нещата от живота — кметът може да е готин, да обича хлапетата и помиярите, но не знае какви ги вършат копоите. Особено ако първо завлекат човек в „задната стаичка“ да си побъбрят с него.

Тя кимна.

— Тия гадни ченгета!

— Значи трябва да се спазаря с Дъглас, преди да ме отмъкнат.

— Искаш само да си поприказвате, така ли?

— Да. Нека ти продиктувам моя номер и ще чакам тук, пък дано да ми се обади… докато ме сгащят. Ако не успееш — все едно, благодаря ти. Ще знам, че поне си опитала.

— Не изключвай!

— Ъ?

— Задръж връзката, док. Ако имам късмет, ще превключат през моя видеофон и ще спестим време. Ти само задръж.

Мадам Везан стана от креслото и се обади от друг апарат на Агнес Дъглас. Заговори с невъзмутима самоувереност. Изтъкна, че тези обстоятелства били предсказани от звездите и всичко ставало в необходимия момент. Настъпвал решителният миг, когато Агнес трябва да напътства своя съпруг със своята женска мъдрост, за да избере той правилното решение, и то навреме.

— Мила Агнес, това разположение на небесните тела няма да се повтори поне хиляда години — Марс, Венера и Меркурий са в съвършено равновесие и тъй като Венера пресича меридиана, тя властва. Следователно разбираш, че…

— Али, какво ме съветват звездите? Знаеш, че не съм много наясно с науката.

Това едва ли беше изненадващо, защото и без това положението на небесните тела беше далеч от посоченото. Мадам Везан нямаше време да изчисли хороскопа и говореше по вдъхновение. Това не я смущаваше, защото се смяташе за глас на „висшата истина“ — даваше добри съвети на своите приятели и им помагаше. А да помогне на двама приятели едновременно за Беки Вези беше особено щастлив миг.

— Мила, разбираш всичко, защото имаш вродена дарба. Както винаги, ти си под влиянието на Венера, но Марс също е във възход, защото олицетворява и твоя съпруг, и онзи младеж Смит в продължение на целия критичен период. Меркурий е доктор Харшо. За да предотврати нарушаването на равновесието заради силата на Марс, Венера трябва да подкрепи Меркурий, докато отминат тревогите. Разполагаш с твърде малко време. Влиянието на Венера ще се засилва само до пресичането на меридиана — още седем минути, след това ще отслабне. Длъжна си да действаш бързо.

— Трябваше да ме предупредиш по-рано.

— Мила, не се отделях от видеофона цял ден, за да реагирам незабавно. Звездите ни подсказват същността на всяка криза, но не споделят подробности. Все още има време. Доктор Харшо чака на друг апарат. Необходимо е само да срещнеш двамата лице в лице… преди Венера да достигне меридиана.

— Ами… Добре, Али. Само да извикам Джоузеф от онова глупаво съвещание. Дай ми номера на видеофона, за да го свържа с този доктор Ракшо. Ти ще можеш ли да прехвърлиш обаждането?

— Да, мога и оттук. Само доведи господин Дъглас. Побързай, миличка.

— Ей сега.

Когато Агнес Дъглас изчезна от екрана, Беки седна до третия видеофон. Професията й изискваше да има много възможности за връзка. Всъщност това беше най-големият й разход. Тя си тананикаше весело, докато набираше номера на своя брокер.