Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (36)

Тридесет и шеста глава

Джубал се събуди бодър, освежен и щастлив. От години не помнеше да е бил толкова добре преди закуска. Отдавна се бореше с мрачния промеждутък между сънищата и първата чаша кафе, като си внушаваше, че на следващия ден може да е малко по-леко.

А тази сутрин се усети, че си подсвирква. Забеляза, спря, сви рамене и продължи мелодията.

Застана пред огледалото, изкриви лице, но накрая се ухили.

— Непоправимо порочно старче! А ковчега вече са ти го приготвили.

Забеляза бял косъм на гърдите си, изскубна го, пренебрегна множеството още по-бели и се приготви да види какво става със света днес.

Когато излезе, Джил се оказа в коридора пред вратата. Съвпадение? Не вярваше в съвпадения, откакто попадна тук. Всичко беше организирано като в последен модел компютър. Тя веднага се стопи в прегръдката му.

— Джубал! Толкова те обичаме! Ти си Бог.

Той върна целувката със същата сърдечност, защото грокна, че е лицемерие да се въздържа. И откри, че има разлика от целувката с Доун — неуловима, но несъмнена.

По някое време Джубал се отдръпна леко.

— Ах, ти, малка Месалина… как ме насади само!

— Миличък Джубал, ти беше чудесен!

— Хъм… а откъде изобщо ти хрумна, че още ставам за нещо?

Погледът й светна от детска невинност.

— Джубал, сигурна бях, още преди Майк и аз да напуснем дома ни за пръв път. Разбираш ли, ако Майк беше изпаднал в транс — а той пак виждаше всичко наоколо — и искаше да ти зададе въпрос, проверяваше неусетно дали си заспал.

— Но аз винаги спях сам!

— Да, скъпи. Не това исках да ти кажа. Налагаше се да му обяснявам някои неща.

— Пфу! — Джубал реши да не разпитва повече. — Все едно, не биваше да ми залагаш такъв капан.

— Гроквам, че не говориш от сърце. Искахме да си с нас в Гнездото. Изцяло. Нужен си ни. Но понеже си свенлив и скромен в добротата си, направихме необходимото, за да те приемем, без да те засегнем. Както грокваш и ти, нищо страшно не е станало.

— Защо все повтаряш „ние“?

— Беше пълно Споделяне на водата за цялото Гнездо… и ти се присъедини към нас. Дори Майк се събуди, грокваше с тебе и поддържаше общата ни близост.

Джубал реши да се откаже и от тази тема.

— Значи е излязъл от този транс най-после. И затова ти светкат очичките.

— Само отчасти. Винаги се радваме, когато Майк не е в размисъл, за всички ни е хубаво. Но всъщност той никога не ни напуска. Джубал, явно не си грокнал в пълнота нашето Споделяне. Но очакването е пълнота. И Майк не грокваше отначало — мислеше си, че е само за зачеване на яйца, като на Марс.

— Е, това си е основното му предназначение — бебетата. Затова е глупаво да се държи така и един човек, тоест аз, на години, когато вече не желае да увеличава населението.

Тя поклати глава.

— Децата са плодът… но не са основния смисъл. Те придават значение на бъдещето и това е голямо добро. Но в живота си една жена зачева три-четири пъти, най-много десетина. А може да се споделя хиляди пъти — и това е смисълът. Да се сближаваме, завинаги. Майк грокна така, защото зачеването на яйцата и сближаването са напълно разделени на Марс, но нашият начин е най-добрият. Какво щастие е да не съм марсианка, а жена!

Той се взря внимателно в нея.

— Малката, бременна ли си?

— Да, Джубал. Грокнах, че очакването свърши и вече съм свободна да го направя. На повечето жени в Гнездото не им се наложи да чакат, но Доун и аз бяхме заети. А когато грокнахме наближаващото изпитание, знаехме, че ще последва очакване. И ти се досещаш. Майк няма да съгради наново Храма за една нощ, а едната висша жрица няма да бърза и ще си създаде детенце. Очакването винаги е пълнота.

Джубал извлече основния факт от този възвишен миш-маш… или поне представата на Джил какво е станало. Е, в случая вероятностите бяха доста разнообразни. Напомни си да поеме нещата в свои ръце и да я отведе у дома. Не се съмняваше в свръхчовешките способности на Майк, но не би навредило да имат подръка и съвременно оборудване. Нямаше да позволи никаква болест или злополука да сполети Джил, дори ако трябваше да се държи малко по-твърдо с хлапетата.

Замисли се за още една наскоро възникнала вероятност, но реши да не я споменава.

— Къде е Доун? И къде е Майк? Тук е станало ужасно тихо.

Не виждаше никой друг, не чуваше гласове… но чувството за щастливо очакване се засилваше. Би предположил, че след церемонията, в която участва и той — без да подозира — ще настъпи затишие, но напрежението бе още по-явно. Внезапно си припомни детството си — как чакаше първата си среща с пътуващ цирк… и как някой викна: „Ето ги слоновете!“

Струваше ми се и сега, че ако беше малко по-висок, би могъл да надзърне над главите на хората и да види слоновете. Но тук нямаше тълпи.

— Доун ме помоли да ти предам целувките й. Ще бъде заета около три часа. Майк също, отново се оттегли от света.

— Тъй ли…

— Не се разочаровай. Скоро ще се освободи. Полага особено старание да има време за тебе. И за да освободи всички нас. Дюк тършуваше цяла нощ из града, за да докопа всички високоскоростни диктофони. Използваме ги в работата по речника. Който може, сега се тъпче с марсиански символи и когато Майк приключи с това, ще дойде да те види. Доун тъкмо започна да диктува. Аз избълвах една порция, изскочих да ти кажа „добро утро“. Сега ще се върна за последния сеанс. Ето ти и целувката на Доун. Първата беше само от мен. — Тя обви врата му с ръце и жадно притисна устните си в неговите. След малко прошепна: — Олеле! Защо ли чакахме толкова дълго? До скоро!

Джубал завари няколко души в трапезарията. Дюк се обърна към него засмян, махна му и продължи да си пълни устата. Не приличаше на човек след безсънна нощ, а и не беше така — не спеше вече три нощи.

Беки Вези също вдигна глава и възкликна щастливо:

— Здрасти, дърт пръч такъв! — Хвана Джубал за ухото, придърпа го към себе си и прошепна: — Отдавна бях сигурна, но защо не дойде да ме утешиш, когато Професора се спомина? — Добави по-силно: — Седни да се погрижиш за коремчето си и ми кажи какви дяволии си измислил напоследък.

— Ей сега, Беки. — Джубал заобиколи масата. — Здрасти, капитане. Добре ли мина този полет?

— Никакви проблеми. Взе да става скучно. Мисля, че не съм те запознавал с госпожа Ван Тромп. Мила, това е виновникът за цялата шумотевица — единственият и неповторим Джубал Харшо. Двама като него щяха да приседнат на този свят.

Жената беше висока и се отличаваше с несломимото спокойствие на съпругата, която всеки момент може да научи страшната новина за своя мъж. Стана и целуна Джубал.

— Ти си Бог.

— Ъ-ъ… ти си Бог.

Май беше време да приема по-нормално този ритуал. По дяволите, започнеше ли да повтаря тези думи твърде често, щеше да се прости с остатъците от скептицизма си и да им повярва… а и беше приятно да усети ръцете на фру Ван Тромп около себе си. Тя можеше да научи и Джил на още нещо за целувките. Как го казваше Ан? Да се отдадеш изцяло на това, да знаеш, че не бързаш заникъде.

— Ван, сигурно не би трябвало да се учудвам, че те виждам тук.

— Щом летя редовно до Марс — отвърна космонавтът, — трябва и да си бъбря с местните, нали?

— Само заради пазарлъците ли учиш езика?

— Има и други предимства. — Ван Тромп се пресегна към печена филийка и тя пъргаво скочи в ръката му. — Добра храна, чудесна компания.

— Е, така е.

— Джубал — подвикна мадам Везан, — супата те чака!

Той седна на мястото си и завари пържени яйца с шунка, портокалов сок и още много вкуснотии. Беки го тупна по крака.

— Беше чудесен, жребецо.

— Жено, занимавай се с хороскопите си!

— Напомняш ми, приятелю, че трябва да знам точния час на раждането ти.

— Да, ама съм се раждал в три последователни дни. На части.

Беки изтърва доста груба дума.

— И сама мога да науча.

— Преди да ми пораснат всички зъбки, кметството изгоря. Не можеш да ровиш в архива.

— Имам си начини. Да се хванем ли на бас?

— Ако се ежиш още, ще разбереш, че не си достатъчно пораснала, за да не те натупам. Ти как си?

— А как ти изглеждам?

— Пращиш от здраве. Малко си поразширила задника. И си боядисваш косата.

— Няма такова нещо. Забравих що е къна преди незапомнени месеци. Захващай се да учиш, мой човек, ще те отървем от тая бяла козина. И ще се сгъсти като джунгла.

— Беки, отказвам да се подмладя. Стигнах до този упадък с цената на мъчителни усилия и смятам да му се насладя. Престани да дърдориш и ме остави да се наям.

— Слушам, сър. Какъв козел си само!…

Джубал се канеше да излезе, но Човека от Марс нахълта.

— Татко! Ох, Джубал!

— Синко, дръж се като голямо момче. Седни и си изяж закуската с удоволствие. Ще седя при тебе.

— Не дойдох да закусвам. Нека отидем някъде да поговорим.

— Добре.

Тръгнаха към една от празните дневни, а Майк дърпаше Джубал за ръката — същинско хлапе, дочакало любимия си дядо. Избра му широко кресло и се пльосна на един диван наблизо. Панорамните прозорци на стаята откриваха изглед към площадката за кацане. Джубал понечи да завърти креслото, за да не го дразни светлината, но то вече бе преместено — контролът от разстояние определено спестяваше усилия, а и пари (поне за пране, защото изцапаната само за секунда риза беше толкова свежа, че той я облече отново). А и беше за предпочитане пред сляпата тромавост на техниката. Все пак му се виждаше странно това да става без кабели или радиоуправление. Навремето и почтените коне се плашили от ужасните возила, движещи се без никой да ги тегли.

Дюк им донесе коняк.

— Благодаря, Канибалчо — каза Майк. — Ти ли си новият иконом?

— Все някой трябва да върши и това, Чудовище. Заробил си всеки мозък вкъщи да се поти пред микрофона.

— Е, ще привършат след два часа и ти пак ще се отдадеш на любимото си развратно безделие. Работата свърши, Канибалчо. Точка. Край.

— Целият проклет марсиански език на един залп? Чудовище, да не ти е прегорял някой кондензатор?!

— О, не е целият! Само колкото научих в забавачницата. Умници като Смрадльо ще се отбиват на Марс поне още век, за да попълнят оставените от мен празноти. Но аз наистина се изхвърлих мощно — шест седмици субективно време само за тази сутрин, когато споделянето най-после свърши. Сега нека трудолюбивите довършат започнатото, а аз ще мързелувам. — Майк се протегна с прозявка. — Хубаво е. Като свърша някоя работа, винаги ми е добре.

— Преди да се е стъмнило, ще се мъчиш с нещо друго. Шефе, това марсианско чудовище не може да миряса. За пръв път се отпуска от два месеца насам. Трябва да се запише в „Анонимни работохолици“. Или пък ти идвай по-често. Добре му влияеш.

— Опазил ме Господ.

— Канибалчо, разкарай се, за да не ти слушаме лъжите.

— Хайде де — лъжи! Ти ме пристрасти към истината, а това е все едно да си сакат по местенцата, където се отбивам.

Дюк излезе, а Майк вдигна чашата си.

— Споделяме водата, татко.

— Пий до насита, синко.

— Ти си бог.

— Майк, от другите го понасям. Но ти не ме божикай. Познавам те, откакто беше „само едно яйце“.

— Дадено, Джубал.

— И кога почна да пиеш от сутринта? Твърде млад си, ще си съсипеш стомаха. Няма да станеш весел стар пияница като мен.

Майк погледна чашата.

— Пия, когато споделяме. Изобщо не ми влияе, както и на повечето от нас. Освен ако сами поискаме. Веднъж се оставих на алкохола, докато паднах на пода. Странно преживяване. Не е добро, както гроквам. Начин да се обезтелесиш временно, но… всъщност не се обезтелесяваш. Постигам подобно състояние, но много по-приятно и без лоши последствия, когато изпадна в транс.

— Доста икономично.

— И това го има. Почти не харчим пари за пиене. Право да си кажа, поддържането на Храма не ни струваше дори колкото всекидневните разходи в нашия дом. След като се охарчихме в началото, после само подменяхме обзавеждане и купувахме дреболии. От толкова малко се нуждаехме, че не знаех какво да правя с даренията.

— Тогава защо ги събираше?

— Моля? Джубал, трябва да взимаш пари от хората. Ако шоуто е безплатно, баламите не искат да го гледат.

— Знам, но се питах дали и ти си разбрал.

— Да, Джубал, гроквам баламите. Отначало проповядвах безплатно. И не вървеше добре. На нас — хората, ни предстои още дълъг път, преди да оценим по достойнство щедрия дар. Чак до Шестия кръг не давах нищо без пари. Дотогава се научаваха да приемат… а това е много по-трудно, отколкото да даваш.

— Да-а… синко, не е зле да напишеш книга за психологията на човеците.

— Вече я написах, но на марсиански. Записите са у Смрадльо. — Майк вкуси малка глътка, но с голямо наслаждение. — Все пак пием. На някои от нас — Саул, аз, Свен, някои други — ни харесва. Научих се да се оставям съвсем леко на опиянението, после го задържам така и постигам сближаване, почти като транс, но без да се оттеглям от света. Това правя и сега — оставям се да ме сгрее, за да съм щастлив с тебе.

Джубал го наблюдаваше съсредоточено.

— Синко, нещо си намислил.

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа. Татко, винаги е голямо добро да съм с тебе, дори когато не ме мъчи нищо. Но ти си единственият човек, с когото мога да говоря и да грокнеш, без да се стъписаш. Джил… тя гроква винаги, но ако ме боли, тя страда още повече. Пати пък може да ме облекчи, само че поема тежестта върху себе си. Твърде лесно е да ги нараня, за да споделя с тях нещо, преди да грокна. — Пролича, че мислеше напрегнато. — А потребността от изповед не бива да се пренебрегва. Католиците знаят това и сред тях има мнозина силни духом, способни да понесат бремето на признанието. Фостъритите си правят групови изповеди, така страданието избледнява. Трябва да въведа този ритуал в началното пречистване. Е, случва се и спонтанно, но след като посветеният вече няма нужда от пречистване. Ние също ще трябва да привлечем силни духом хора. „Грехът“ рядко е свързан с голяма злина, но си остава грях, както грешникът го гроква. И когато грокваш с него, може да те заболи. Вече знам. — Той продължи почти тържествено: — Доброто никога не стига. Направих първите си грешки, защото при марсианците доброто и мъдростта винаги са едно цяло. Но ние сме други. Помисли за Джил. Когато я срещнах, нейното добро беше съвършено. И все пак беше много объркана. Едва не я погубих, себе си също, преди да разплетем кълбото. Безкрайното й търпение (рядко срещано на тази планета) единствено ни помогна, докато се учех да бъда човек, а тя учеше каквото аз знаех.

Но доброто само по себе си никога не е достатъчно. Необходима е твърда, хладна мъдрост, за да се осъществи доброто. Без намесата на разума доброто върши само зло. Затова имам нужда от тебе, татко. Не само защото те обичам. Искам твоята мъдрост и твоята сила… трябва да ти се изповядам.

Джубал се размърда, сякаш нещо го бодеше.

— Ох, за Бога, Майк, не го превръщай в церемония. Просто си излей душата. Все ще напипаме къде е изходът.

— Добре, татко.

Но Майк не продължи. След малко Джубал попита:

— Да не си потиснат заради разрушаването на Храма? Мога да те разбера. Но не си разорен, ще построиш друг.

— О, това няма никакво значение!

— Защо?

— Храмът беше дневник с вече изписани страници. Беше време да съградим нов, вместо да драскаме върху направеното. Огънят не може да погълне преживяното… а от практическата гледна точка на политиката, да те преследват по толкова зрелищен начин е предимство за бъдещето. Църквите процъфтяват от мъченичество и гонения. За тях това е най-добрата реклама. Джубал, всъщност последните два-три дни бяха много приятно откъсване от претовареното всекидневие. И нищо лошо не е станало. — Изражението на лицето му се промени рязко. — Татко, съвсем наскоро осъзнах, че съм шпионин.

— Синко, що за приказки?

— Шпионин на Старите. Те са ме пратили да разузная вместо тях.

Джубал се поколеба, но каза каквото мислеше:

— Майк, знам, че имаш блестящ ум. Нито мога да се меря с тебе по способности, нито ги бях срещал у друг човек. Но дори гениите са податливи на заблуди.

— Знам. Нека ти обясня, а ти прецени дали съм полудял. Знаеш как работят наблюдателните спътници на специалните служби…

— Не знам.

— Не си мислех за подробностите, които биха интересували Дюк, а за общия принцип. Движат се в орбита, събират данни и ги съхраняват. В определен момент центърът установява връзка с тях и извлича цялата събрана информация. Същото направиха с мен. Ясно ти е, че в Гнездото си служим с това, което се нарича „телепатия“.

— Принудихте ме да повярвам.

— Защото е така. Но този разговор е само между нас двамата, а и никой не би се опитал да разчете мислите ти. Не съм сигурен дали е възможно. Дори снощи връзката беше през съзнанието на Доун, а не през твоето.

— Е, поне имам някаква утеха.

— Аз съм „само едно яйце“ в това умение, но Старите са майстори. Те поддържаха връзка с мен, но ме оставяха да правя каквото реша, по-точно — не ми обръщаха внимание. После изцедиха от мен всичко, което видях, чух, направих, грокнах, за да го съхранят. Не че са го заличили от съзнанието ми. Така да се каже, пуснаха си касетата и си я презаписаха. Усетих кога започна, но свърши преди да прекъсна връзката. Те престанаха да ме слушат, не можах дори да възразя.

— Ами… май не са те използвали особено умело…

— Употребиха ме според собствените си възгледи. Нямаше да се възпротивя, с радост бих предложил да го върша доброволно, стига да знаех, преди да напусна Марс. Но те не са искали да знам. Трябвало е да грокна, без да се намесват.

— Тъкмо щях да добавя, че щом вече си свободен от това недостойно надничане в главата ти, няма нищо страшно. Както аз виждам положението, дори някой марсианец да вървеше по петите ти през тези две години и половина, само щеше да привлича любопитни погледи.

Майк не се отърси от мрачното си настроение.

— Джубал, нека ти разкажа нещо. Изслушай ме, после ще го обсъждаме. — Майк обясни за липсващата Пета планета, чиито останки образували астероидния пояс. — Е, какво мислиш?

— Напомня ми митовете за потопа.

— Не е същото. За потопа не си сигурен. Но убеден ли си, че Помпей и Херкулан са разрушени?

— Да, разбира се. Това е установен факт.

— Джубал, унищожаването на Петата планета от Старите е факт колкото и някогашното изригване на Везувий, но е съхранено много по-подробно. Не е мит, а факт.

— Ще трябва още да ми обясняваш. Да разбирам ли, че се боиш Старите да не подложат и нашата Земя на същото лечение? Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че ми е малко трудно да преглътна цялата история?

— Джубал, не само Старите са способни на това. Достатъчно е да разбираш физиката на процеса, устройството на материята — а ти виждаш как правя това непрекъснато. Първо грокваш онова, което искаш да насочиш. Мога да го направя още сега. Да речем, с кълбо плътно вещество с диаметър стотина километра, близо до земното ядро. Така става твърде голямо, но нали ще искаме да е бързо и безболезнено. Ако не друго, за да не натъжаваме Джил. Усещам мястото и размерите му, гроквам старателно какви са връзките на частиците…

Лицето му загуби всякакво изражение, зениците му се скриха под клепачите.

— Я престани! — скастри го Харшо. — Не знам дали ще можеш, но не искам дори да опитваш!

Човека от Марс си върна нормалния вид.

— Но аз никога няма да го помисля! За мен е злина… защото съм човек.

— Но не вярваш и те да са настроени така?

— Не вярвам. Биха могли да грокнат, че е красота. Не съм сигурен. Е, учението дава възможност и на мен да го направя… но подобно намерение е немислимо. Дори Джил ще се справи. По-точно, ще знае точно как. Но и тя не може, защото е човек. Та това е нейната планета! Ето ти същността на учението за нас — първо самоосъзнаване, после самоконтрол. Докато човек овладее способността да унищожи Земята без нескопосани устройства като термоядрените бомби, за него вече е невъзможно да го пожелае. Гроквам в пълнота, че ще се обезтелеси, ако опита. И това ще сложи край на заплахата, защото нашите Стари не остават да се навъртат наоколо като марсианските.

— Хъм… синко, щом решихме да проверим не са ли се завъдили прилепи в твоята камбанария, нека си изясним още нещо. Винаги говориш за тези „Стари“ толкова небрежно, сякаш аз споменавам кучето на съседите. Но ми е трудно да приема съществуването на духове. Как изглеждат „Старите“?

— Ами като всеки друг марсианец.

— И по какво ги различаваш от възрастните особи? През стените ли минават?

— Всеки марсианец може да го прави. И аз минавах през стени вчера.

— Виж ти… да не трептят или са прозрачни?

— Не. Виждаш ги, чуваш ги, усещаш ги — с всички сетива. Все едно са образ в стереоизлъчвателя, но съвършен и присъстващ пряко в съзнанието ти. Джубал, такива въпроси биха прозвучали неуместно на Марс. Но тук имат основание. Ако си присъствал при обезтелесяването на приятел… тоест, на смъртта му, ако си хапнал от тялото му, а после си видял неговия дух, говорил си с него и си го докосвал… би ли повярвал?

— Или ще повярвам, или ще си кажа, че съм безнадежден случай.

— Добре. Тук може и да е само видение, защото ако гроквам вярно, нашите духове не остават при хората, когато се обезтелесят. Но или целият Марс се управлява от една масова халюцинация, или е вярно по-простото обяснение… подсказано от целия ми опит там. Защото на Марс „духовете“ са най-могъщата и несъмнено най-многобройната част от населението. Онези, които още се намират в телата си, са слуги на Старите.

— Така да бъде — кимна Джубал. — Това може да противоречи изцяло на собствения ми опит, но понеже се отнася само до тази планета, може и да съм провинциалист. Синко, значи се страхуваш, че може да ни премахнат?

— Не това ме плаши — колебливо каза Майк. — Досещам се, че е вероятно да изберат между две възможности — или да ни унищожат, или да завладеят културата ни, за да ни пресътворят по свой образ и подобие.

— Значи не те плаши опасността да ни пръснат на парчета? Трудно ми е да се настроя толкова безстрастно.

— Разбираш ли, според техните представи за света, ние сме болни и сакати. Виж какво си правим един на друг, как не успяваме да се разберем, почти напълно се проваляме в опитите си да грокнем. Виж нашите войни, епидемии и глад. За тях това е лудост. Знам. И мисля, че ще предпочетат да ни изтребят от милосърдие. Само правя догадки, не съм някой от Старите. Но, Джубал, дори да решат, ще минат… — Майк млъкна задълго, — поне петстотин години, може би и пет хиляди, преди да предприемат решителното действие.

— Най-дългото заседание на съдебно жури, за което съм чувал.

— Основната разлика между двете раси е, че марсианците никога не бързат. Ще предпочетат да прекарат в размисъл още век или цели десет, за да са сигурни, че са грокнали в пълнота.

— Щом е така, синко, недей да се измъчваш. Ако след петстотин или хиляда години човечеството не може да поукроти съседите си, ние двамата няма с какво да помогнем. Но подозирам, че дотогава хората ще се научат.

— И аз гроквам, но непълно. Вече ти казах, че не това ме тревожи. За мен е по-страшно да се намесят, да решат, че е нужно да ни променят. Не могат. Опитат ли да ни превърнат в марсианци, ще ни убият още по-сигурно, но далеч не толкова безболезнено. Ще бъде голяма злина.

Джубал се позабави с въпроса си.

— Синко, а ти не се ли занимаваше точно с това?

Майк го погледна нещастно.

— Да, така започнах. Но вече се стремя към друго. Татко, аз знам, че в началото беше разочарован от мен.

— Беше си твоя работа, синко.

— Вярно. Всеки решава сам. Никой не може да грокне при изпитание вместо мен. Същото важи за тебе… за всеки друг. Ти си Бог.

— Не приемам да ме качваш на пиедестал.

— Не можеш да се откажеш от това. Ти си Бог, аз съм Бог и всичко, което гроква, е Бог. А аз съм онова, което виждам, чувствам, преживявам. Аз съм всичко, което гроквам. Татко, осъзнах ужасното състояние на тази планета и грокнах, макар и не в пълнота, че бих могъл да го променя. Това не се учи в класни стаи. По принуда го прикрих като религия — но не е. Подмамих баламите да захапят кукичката, като гъделичках любопитството им. Донякъде потръгна, както и очаквах. Учението е достъпно за хората, защото и аз успях да го схвана, докато бях в гнездото на Марс. Нашите братя се разбират — сам видя и сподели — живеят в мир и щастие, без вражди и ревност.

Дори да беше само това, постигнах победа. Дарът на мъжко-женското е най-ценният. Вероятно тази романтична телесна любов е присъща само за нашата планета. Жалко, ако е вярно, защото вселената се оказва по-бедна, отколкото може да стане. Гроквам смътно, че ние-които-сме-богове ще съхраним и разпространим този скъпоценен дар. Сливането на телата и душите в споделен екстаз, взаимната радост… на Марс нищо не може да се сравни с това. И гроквам в пълнота, че именно това е богатството и чудото на Земята. Джубал, докато човешкото същество не е вкусило съкровището на общото блаженство, в пълна близост на съзнанията, не само на телата, остава си девствено и самотно. Гроквам, че ти е ясно. Самото ти нежелание да рискуваш по-непълноценно преживяване го доказва. Ти винаги грокваш. Без да имаш нужда от езика. Доун ни каза, че си проникнал в съзнанието й още по-дълбоко, отколкото в тялото.

— Ъ-ъ… дамата малко преувеличава.

— Доун не е способна да говори невярно за това. Прости ми, но всички бяхме там. Чрез нея… а ти споделяше с нас.

Джубал се въздържа да каже, че само този път бе повярвал във възможността да разбира мислите на другите… не, по-скоро чувствата им. Само съжаляваше, но без горчивина, че не е с половин век по-млад, иначе Доун щеше да се лиши от добавката „госпожица“ към името си, а той дръзко би рискувал с още един брак, въпреки старите белези. И не би заменил тази нощ за всички години, които му остават. Всъщност Майк беше прав.

— Продължавай.

— Сексуалната връзка трябва да бъде такава. Но твърде бавно гроквах, че се случва съвсем рядко. Има само безразличие, чисто механични сношения, насилие, съблазняване — игра, не по-приятна от рулетката, но доста по-нечестна. Проституция, съзнателно или принудително въздържание, страх, угризения, омраза, грубост. Децата израстват с внушението, че сексът е „грешен“, „срамен“, „животински“, че трябва да го крият и да се боят от него. Прекрасното съвършенство между мъжа и жената се обръща с главата надолу и става изкривено и смазващо.

И цялата злина е свързана с ревността. Джубал, просто не можех да повярвам. Още не гроквам в пълнота думата „ревност“, защото за мен е невероятно безумие. Когато вкусих това блаженство за пръв път, веднага поисках да го споделя с всичките си водни братя — пряко с жените, непряко с мъжете. Самата идея да запазя за себе си този вечно непресъхващ извор на щастие би ме ужасила. Но аз дори не помислих за това. Естествено, нямах и следа от желание да преживея чудото с някого, когото още не съм съхранил в душата си. Джубал, физически съм неспособен да се любя с жена, която не е споделила водата с мен. Важи за цялото Гнездо. Духовна импотентност, ако съзнанията не се сливат като плътта.

Джубал си помисли печално, че подобни отношения са добри само за ангели, когато аерокола кацна на площадката зад прозореца. Обърна се да погледне и в този момент въздушната машина изчезна.

— Загазихме ли?

— Не — успокои го Майк. — Вече подозират, че сме тук. По-скоро търсят само мен. Смятат останалите за мъртви. Интересуваше ги само Срединният храм. Не закачат хората от другите кръгове… — Ухили се весело. — Бихме могли да натрупаме парички, ако пуснем клиенти в това крило. Градът гъмжи от биячите на архиепископ Шорт.

— Не е ли време семейството да се премести другаде?

— Не се безпокой. Тази кола дори не можа да съобщи нищо по радиото. Аз бдя. Вече е лесно, откакто Джил се отказа от заблудата си, че е „неправилно“ да се обезтелесят хората, носещи злина. Преди използвах твърде сложни начини, за да осигуря безопасност. Но сега Джил съзнава, че прибягвам до тази крайност, само ако грокна в пълнота. — Човека от Марс грейна в момчешка усмивка. — Снощи тя дори ми помогна за една малка чистка… и не за пръв път.

— Какво сте направили?

— А, някои дреболии около бягството ми от затвора. Не можех да пусна някои хора на свобода. Бяха с твърде уродлива психика. Отървах се от тях, преди да махна решетките и вратите. Гроквах този град бавно, месеци наред. Повечето от най-злите хора тук дори не бяха в затвора. Чаках и попълвах списъка, за всеки исках да се уверя безпогрешно. Е, ние ще напуснем този град, но и те вече не живеят тук. Обезтелесих ги и ги пратих да опитат пак. Когато Джил грокна в пълнота, че е невъзможно да убиеш някого, отказа се от задръжките си. Постъпихме като съдията, показал червен картон на играча за излишна грубост.

— Момче, не се ли боиш, че започваш да се правиш на Господ?

Във веселието на Майк нямаше и следа от срам.

— Аз съм си Бог. И ти си Бог. Всеки скапаняк, когото премахвам, също е Бог. Джубал, нали казват, че Бог виждал всяко паднало врабче. Така е. Но на английски най-точно може да се каже, че Бог неизбежно вижда птичката, защото и Врабчето е Бог. Когато котката го дебне, двамата с врабчето са Бог, с Божиите помисли в себе си.

Още една кола изчезна, преди да докосне площадката. Джубал си замълча.

— Колко души извади от играта снощи?

— Около четиристотин и петдесет. Не ги броих. Това е доста пренаселен град. И за малко ще бъде необичайно почтен. Разбира се, не съм изкоренил злото. Само учението може да постигне това. — Майк отново се намръщи. — Ето за какво трябва да се допитам до тебе, татко. Страхувам се, че подведох своите братя.

— В какво?

— Твърде оптимистично са настроени. Виждат колко сме щастливи, колко сме силни, здрави и свежи… и колко се обичаме. И сега мислят, че са грокнали близкото време, когато цялото човечество ще постигне тази красота. О, няма да е утре. Някои от нас грокват, че и две хилядолетия не са прекалено много за осъществяването на такава мисия. Но ще се случи някога. И аз си въобразявах, че е възможно, Джубал. Накарах и тях да повярват. Само че пропуснах най-същественото — хората не са марсианци. Допусках грешката отново и отново. Поправях се и пак бърках. Каквото е добро за марсианците, не е непременно добро и за хората. Да, логиката на идеите, изразима само на марсиански, важи и за двете раси. Тя е неизменна, но… фактите са други. Значи и резултатите.

Не разбирах защо при този глад някои хора не се предложат доброволно като храна за останалите. На Марс щеше да е очевидно решение, дори чест. Не разбирах защо толкова треперят над децата. Нашите две момиченца щяха да бъдат захвърлени навън на онази планета, за да живеят или да умрат. Девет от всеки десет нимфи там умират още в първия сезон. Следвах вярна логика, но не схващах фактите — тук не децата, а зрелите хора се конкурират. На Марс възрастните не е нужно да се състезават, подборът е извършен. Но и при двете раси има подбор, иначе ще западнат. Не знам доколко съм бъркал, когато опитвах да премахна боричкането, но напоследък грокнах, че човечеството просто няма да ми позволи това.

Дюк надникна в стаята.

— Майк, гледаш ли какво става навън? Пред хотела се събира тълпа.

— Знам. Кажи на другите, че очакването още не е пълнота. — Пак се обърна към Джубал. — „Ти си Бог“ не е послание на радостта и щастието. То е дръзко предизвикателство и пълно приемане на собствената отговорност. Но рядко успявах да обясня това. Ето, само нашите братя, които са тук, можаха да ме разберат, да преглътнат и горчилката заедно със сладостта. Те грокнаха. Стотици и хиляди или настояваха да има награда без усилия — само да „повярват“, или обръщаха гръб. Каквото и да казвах, те упорито настояваха, че Бог е нещо извън самите тях. Нещо, което жадува да приеме в лоното си всеки тъп безделник, да го утеши и приласкае. Струваше им се непоносима идеята, че трябва да се трудят, че сами са виновни за несполуките си. — Човека от Марс поклати глава. — Провалите ми са несравнимо повече от успехите и вече се питам дали грокването в пълнота ще покаже, че съм сбъркал посоката. Може би тази раса трябва да е разединена, да се мрази и сражава, да бъде вечно нещастна, а всеки да воюва дори със себе си… за да има подбор. Кажи ми, татко. Трябва да ми кажеш.

— По дяволите, Майк, а защо си втълпи, че съм непогрешим?

— Сигурно не си. Но когато и да изпитам нужда да разбера нещо, винаги си успявал да ми обясниш… и се е оказвало, че говориш вярно.

— Да пукна, ако се примиря с такова обожествяване! Но едно ми е ясно. Все повтаряш на другите да не прибързват, нали казваш, че „очакването е пълнота“.

— Да.

— Сега нарушаваш собственото си правило. Очаквал си твърде малко — нищожно кратък миг според марсианците. И вече си готов да излезеш от играта. Доказа, че подходът ти върши чудесна работа за малка група хора. Потвърждавам това с удоволствие. Никога не съм виждал по-щастливи, здрави и весели създания. Би трябвало да е достатъчно за тебе. Като станат още хиляда пъти по толкова, пак ще си приказваме. Съгласен ли си?

— Говориш вярно, татко.

— Не съм свършил. Притесняваш се, че не си хванал на въдицата деветдесет и девет от всеки сто, значи цялата раса не може да съществува без злините си, нуждае се от тях, за да има подбор. Проклет да съм, момче! Та нали ти точно с подбор се занимаваш! Да го кажа иначе — онези, които се провалят и не те разберат, сами се обричат. Мислил ли си да премахнеш собствеността и парите?

— О, не! В Гнездото нямаме нужда от тях, обаче…

— Никое здраво семейство няма нужда от тях. Но наложи ли се да си имаш работа с останалите хора, опираш до тези неща. От Сам научих, че нашите братя не се възнасят над земните грижи, напротив — боравят с пари по-ловко от всякога. Така ли е?

— Да. Щом грокнеш, не е сложно да завъртиш парите.

— Ето, току-що сътвори нова красота: „Блажени са богатите духом, защото ще натрупат тлъсти пачки“. А как се проявяват нашите хора във всичко друго? По-добре от средния човек или по-зле?

— Много по-добре, разбира се. Джубал, това не е вяра. Учението е метод за успешно решаване на всякакви проблеми.

— Сам си отговори, синко. Няма да отсъждам вярно ли е това, което казваш. Питам те, а ти ми казваш — конкуренцията е станала още по-безмилостна. Ако само една хилядна от хората са способни да чуят твоето послание, просто ще трябва да им го предадеш. И само след няколко поколения тъпанарите ще измрат, а приелите учението ще наследят Земята. Когато и да стане — след хиляда години, след десет хиляди, ще има време да се появи ново препятствие, което ще трябва да прескачат. Но не се поддавай на съмнения, само защото малцина са се превърнали в ангели за една нощ. Не съм очаквал дори един да успее. Мислех си, че се държиш страшно глупаво, като се правиш на проповедник.

Майк въздъхна и се усмихна.

— И аз вече се боях от същото. Страхувах се, че съм заблудил нашите братя.

— Е, бих предпочел да наречеш шоуто „Църква на космическия лош дъх“ или нещо такова. Но името няма значение. Щом имаш истината, можеш да я покажеш. Приказките нищо не доказват. Покажи на хората.

Майк не отговори. Клепачите му се притвориха, той застина неподвижно. Джубал се размърда неспокойно. Май прекали и накара момчето да изпадне в транс.

А Майк се ухили.

— Татко, ти ми вкара ума в главата. Вече съм готов да им покажа. Гроквам в пълнота. — Човека от Марс се изправи. — Очакването свърши.