Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (19)

Деветнадесета глава

Дипломатическата делегация на Марс пристигна в Двореца на властта сутринта на следващия ден. Незнаещият що е амбиция претендент за трона на Марс, познат и като Майк Смит, изобщо не умуваше над целта на това пътуване. Просто му се радваше. Летяха с взет под наем аеробус от „Грейхаунд“. Майк седеше в панорамния купол с Джил от едната си страна и Доркас от другата, зяпаше възторжено, а момичетата му сочеха разни чудеса и бъбреха неспирно. Седалката бе предназначена за двама пътници, така че възникна сгряваща душата близост. Бе прегърнал през рамо и двете, опитваше се да грокне и не би изпитал по-силно щастие, дори да се намираше под триметров слой вода.

За пръв път можа да види част от земната цивилизация. Когато го изведоха от „Защитник“, не възприемаше нищо. Каквото видя по време на краткия полет с такси преди десет дни, не го грокна. А оттогава светът му се ограничаваше с къщата и басейна, градината с нейните дървета, треви и цветя. Дори не бе припарил до портата на имението.

Но вече натрупа опит. Знаеше що е прозорец, разбираше, че мехурът наоколо е за да гледа през него и че вижда градове. Момичетата му помагаха да се ориентира по електронната карта на информационното табло. Досега не подозираше, че хората използват карти. Изпита сладка носталгия по дома, когато за пръв път грокна картата. Вярно, беше неподвижна и мъртва в сравнение с онези, които използваше неговата раса… но си оставаше карта. Дори и такава, беше марсианска по същността си и Майк я хареса.

Мина над триста километра разнообразни пейзажи, повечето — разпрострял се свръхград, наслаждаваше се на всеки сантиметър и усилено се стараеше да грокне. Стъписа се от мащабите на човешките градове, от трескавото оживление в тях, толкова различно от спокойните като манастирска градина селища на марсианците. Струваше му се, че човешкият град би трябвало да се изхаби почти в мига на създаването си. Толкова преливаше от преживявания, че само най-силните духом сред Старите биха могли да бродят по опустелите улици и да грокнат в несмутим размисъл случките и чувствата, струпали се в неизброими слоеве тук. В редките, страшни и чудесни посещения на изоставени градове на Марс той се вълнуваше така, че наставниците му ги спряха, защото грокнаха, че не е достатъчно силен.

Въпросите към Джил и Доркас му помогнаха да грокне възрастта на града. Бил основан преди около два земни века. Но земните мерки за време нямаха никакъв вкус и аромат за него, той ги превърна в марсиански — три пълни и три очакващи пълнота (34 + 33 = 108) години.

Ужасяващо и прекрасно! Сигурно тези хора вече се готвеха да оставят града на мислите му, преди да е рухнал от напрежение и да престане да съществува… но според мерките за време този град беше „само едно яйце“.

Майк предвкусваше как би могъл да се върне във Вашингтон след век или два, за да върви по безлюдните улици, да се сближи с необхватната болка и красота, да гроква жадно, докато се превърне във Вашингтон, а градът — в него… ако вече е силен тогава. Остави мисълта да узрее, защото му предстоеше да расте и да расте, преди да достигне способността за съхраняване и възхваляване на могъщото страдание, събрано в този град.

Пилотът от „Грейхаунд“ зави на изток по нареждане за отклоняване от обичайните маршрути (причината беше в присъствието на Майк, но той не би и помислил за това) и така Човека от Марс видя морето.

Наложи се Джил да го увери, че под него има вода. Доркас добави, че сега летят над Атлантическия океан и му показа бреговата линия на картата. Откакто се помнеше, Майк знаеше, че по-близката до Слънцето планета е почти изцяло покрита от водата на живота. Напоследък научи и че тези хора се отнасят безгрижно към богатството си. Преодоля и най-трудното препятствие в грокването на марсианското вероучение — водната церемония не изискваше вода във всички случаи. Водата беше символ на същността, прекрасна, но не непременно необходима.

А сега откри, че да познаваш една абстракция не е същото като да се сблъскаш с веществената действителност. Атлантическият океан го изпълни с такова страхопочитание, че Джил каза рязко:

— Майк! Да не си посмял!

Той прекъсна прилива на емоции и го съхрани за по-късно. После се загледа в прострялата се до хоризонта вода и се опита да я измери, докато в главата му забръмчаха тройки на степен и степени на степените.

Когато кацнаха върху Двореца, Джубал подвикна:

— Момичета, не забравяйте да се движите в каре около него, а стигне ли се дотам, настъпвайте и ръгайте с лакти. Ан, ти ще носиш тогата си, но това не е причина да не смачкаш нечий крак, ако те блъснат. Или ще се притесняваш?

— Успокой се, шефе. Никой не смее да блъсне Свидетел. А аз съм на обувки с токове и тежа повече от тебе.

— Добре. Дюк, кажи на Лари да се върне с аеробуса възможно най-скоро.

— Грокнах, шефе. Не се нервирай.

— Ще се нервирам колкото си искам. Да вървим.

Харшо, четирите момичета, Майк и Какстън излязоха от колата и тя отлетя веднага. Площадката за кацане не беше претъпкана, но не липсваха хора. Един мъж ги доближи и подхвана енергично:

— Доктор Харшо? Аз съм Том Брадли, старши административен помощник на генералния секретар. Вие трябва да отидете в кабинета му. Иска да говори с вас преди началото на конференцията.

— Не.

Брадли примигна.

— Изглежда не ме разбрахте. това са лични указания на генералния секретар. О, да — той добави, че нямал нищо против и Смит да дойде… тоест, Човека от Марс.

— Не. Отиваме направо в залата. Накарайте някой да ни заведе дотам. А за вас имам специално поръчение. Мириам, дай ми писмото.

— Но, доктор Харшо…

— Вече казах „не“! А вие незабавно ще отнесете това на господин Дъглас и ще ми върнете разписката, че го е получил.

Джубал се подписа на плика, притисна палеца си върху подписа и връчи писмото на Брадли.

— Кажете му, че искам да го прочете на минутата, преди конференцията.

— Но генералният секретар изрази желание да…

— Генералният секретар всъщност е изразил желание да получи това писмо. Млади човече, надарен съм със способността да виждам бъдещето. Предсказвам ви, че утре няма да заемате тази длъжност, ако се забавите още малко.

Брадли каза припряно:

— Джим, поеми ги — и отпраши нанякъде с плика в ръка.

Джубал въздъхна. Изтощи се, докато съчини писмото. Двамата с Ан будуваха почти цялата нощ и отхвърляха вариант след вариант. Джубал имаше намерението да уреди всички проблеми публично, но изобщо не се стремеше да свари Дъглас неподготвен.

По заповед на Брадли до тях застана друг мъж. Харшо го прецени с поглед и разбра, че вижда един устремил се нагоре кариерист, готов да върши мръсната работа на властниците. Мъжът се усмихна.

— Доктор Харшо, аз съм Джим Санфорт, секретар по печата на генералния секретар. Отсега нататък ще играя ролята на буфер за вас — ще уреждам пресконференциите и останалите дреболии. За съжаление трябва да кажа, че не всичко е готово за конференцията. В последния момент бяхме принудени да изберем по-голяма зала. Мисля, че…

— А аз мисля, че веднага ще отидем в тази зала.

— Господине, не ме разбрахте. Там все още опъват кабели, нагласят осветление, гъмжи от репортери и…

— Чудесно. Ще си побъбрим с тях.

— Не, докторе. Според получените от мен указания…

— Младежо, вземете си указанията, сгънете ги докато останат само остри ръбове и си ги пъхнете някъде по ваш избор. Ние дойдохме тук с една-единствена цел — да участваме в конференция, открита за обществеността. Щом началото й се отлага, ще говорим с журналистите в същата онази зала.

— Но…

— Държите Човека от Марс на един доста проветрив покрив. Гласът му се извиси: — Няма ли тук някой досетлив човек, за да ни заведе където трябва?

Санфорт преглътна на сухо и каза:

— Моля, последвайте ме.

Освен гъмжилото от новинари и техници в залата имаше грамадна овална маса, кресла и няколко по-малки маси до стените. Майк бе забелязан веднага и протестите на Санфорт не възпряха тълпата. Но непреклонният квадрат от амазонки помогна на Човека от Марс да стигне до масата. Джубал го настани с Джил и Доркас от двете му страни, а Честният свидетел и Мириам седнаха на втората редица. След това Харшо не направи нищо, за да предотврати въпросите и атаката на камерите. Майк знаеше предварително, че хората тук ще вършат странни неща и Джил го предупреди да не се поддава на внезапни хрумвания, без изричното й разрешение.

Той понесе бъркотията със сериозно спокойствие. Джил му държеше ръката и му вдъхваше увереност.

Джубал искаше да ги снимат колкото се може повече. А от въпросите не се боеше. Многобройните разговори с Майк го убедиха, че никой репортер няма да изтръгне нищо от момчето, без самият Харшо да се притече на помощ. Навикът на Човека от Марс да приема въпросите буквално, да отговаря точно и да млъква правеше невъзможно извличането на опасни сведения от него.

И на повечето въпроси отговаряше с „Не знам“ или „Моля, не разбирам“.

Кореспондент на „Ройтер“, който явно очакваше разгорещени дебати по наследството на Смит, опита предварително да провери способността му да се справи с положението.

— Господин Смит, какво знаете за законите, уреждащи наследяването?

Майк съзнаваше, че трудно гроква човешката идея за собственост, особено завещаването и наследяването. И затова реши да се придържа към буквалния текст на книгата… Джубал почти веднага позна, че цитира „Наследяване и завещаване“ от Илай, глава първа.

Майк повтаряше точно и безизразно прочетеното, страница след страница, докато в залата постепенно настъпи тишина, а гръклянът на злополучния журналист подскачаше страдалчески.

Джубал му позволи да продължи, докато всеки присъстващ вече знаеше повече, отколкото би желал, за дарения, наследствен дял на преживял съпруг, зестра, права на родствениците по пряка и съребрена линия, поименно посочване в завещание…

Накрая каза:

— Достатъчно, Майк.

Човека от Марс го погледна недоумяващо.

— Но има още.

— По-късно. Някой има ли въпрос по друга тема?

Репортер от лондонски седмичник веднага изскочи напред с въпрос, по-близък до интересите на издателя му:

— Господин Смит, както научихме, вие харесвате момичетата. А целувал ли сте някога момиче?

— Да.

— Хареса ли ви?

— Да.

— Но колко ви хареса, все пак?

Майк не се поколеба и за миг.

— Целуването с момичета е добро — обясни на множеството. — В сравнение с тях и комарджийските страсти бледнеят.

Овациите го стреснаха, но усети, че Джил и Доркас не се страхуват. Самите те се опитваха да потиснат шумния израз на удоволствие, който той още не можеше да научи. Затова уталожи уплахата си и зачака.

От по-нататъшни въпроси го спаси велика радост. Видя позната фигура на един страничен вход.

— Братко мой доктор Махмуд! — извика Майк и в изблик на вълнение продължи на марсиански.

Семантикът в екипажа на „Защитник“ му махна с ръка, засмя се и отговори със същите разтърсващи слуха звуци. Двамата продължиха беседата си чрез нечовешките символи — Майк в неспирен поток, Махмуд не толкова бързо. Беше като да слушаш нападението на носорог срещу ламаринена барака.

Новинарите понасяха това търпеливо, записваха, за да впечатлят публиката. Накрая един се реши да ги прекъсне:

— Доктор Махмуд, какво си казахте?

Махмуд отвърна с отчетливо оксфордско произношение:

— В общи линии репликата ми се свежда до следното: „Моля те, мило момче, говори по-бавно“.

— А той какво ви каза?

— Останалото е лично и едва ли интересува някого. Поздрави, нали разбирате. Стари приятели сме.

След това пак се разбъбри на марсиански.

Майк разказваше на своя воден брат всичко, което му се случи откакто се видяха за последен път, за да грокнат заедно… но преценката му какво да сподели се опираше на марсианските схващания. Говореше преди всичко за своите нови водни братя и аромата на всеки от тях… за кротката вода, която беше Джил… за дълбочината на Ан… за странния и още не грокнат в пълнота факт, че Джубал ту напомнял за яйце, ту за някого от Старите, но не бил нито едното, нито другото… за безмерния океан, неподдаващ се на грокване…

Махмуд нямаше много за разказване, защото не бе преживял кой знае какво според марсианските понятия. Една пиянска вакханалия, от която се срамуваше. После цял ден лежа по лице в джамията на Вашингтон, но още не бе грокнал последствията от това и не искаше да ги споделя. Нямаше нови водни братя.

След малко прекъсна разговора с Майк и протегна ръка на Джубал.

— Вие трябва да сте доктор Харшо. Валънтайн Майкъл Смит смята, че вече ви е представил. По своему, разбира се.

Джубал го огледа добре, докато се ръкуваха. Този мъж изглеждаше като типичния британец, любител на лова и други празноглави спортове, дори с уж обикновените си скъпи дрехи и строго подрязаните мустаци. Но мургавата кожа и носът сочеха произход някъде от Близкия изток. Харшо не понасяше особено добре хората с фалшива фасада. Беше готов да яде студен качамак, но не и съвършено синтетично „филе“.

Обаче Майк смяташе съмнителния тип за свой приятел, значи си оставаше „приятел“ и за Джубал, докато обстоятелствата му подскажат друго поведение.

А в очите на Махмуд, Джубал Харшо беше музеен експонат на явния „янки“ — вулгарен, облечен неподходящо за случая, гръмогласен, вероятно невеж и почти сигурно с обноски на селяндур. Очевидно и професионалист, което според Махмуд само влошаваше положението, защото неговият опит сочеше, че американските специалисти в професията си са зле образовани и тесногръди. Просто добри изпълнители. Всъщност отнасяше се с презрение към всичко американско. Невероятната гмеж от религии, кухнята (и ако това беше кулинарно изкуство!!!), маниерите, неугледната архитектура и болнавото изкуство. И тяхната сляпа, нагла убеденост в собственото превъзходство, след като времето им бе отдавна отминало. А техните жени… Те го дразнеха най-много — нескромни натрапнички с кльощави недохранени тела, които въпреки това му напомняха смущаващо за хуриите в мюсюлманския рай. И ето, четири от тях са седнали около Валънтайн Майкъл Смит на среща, където би трябвало да присъстват само мъже…

Но Валънтайн Майкъл ги представи, при това гордо — включително и четирите излишни същества от женски пол — като свои водни братя, а с това наложи на Махмуд задължение, по-обвързващо, отколкото към синовете на собствения му чичо. Защото Махмуд бе видял марсианците в собствената им среда, познаваше тяхната бедност (по земните стандарти)… и се бе докоснал донякъде — а за още много неща се досещаше — до техните културни скъпоценности. И грокна върховната ценност — отношенията между личностите.

Е, нямаше избор. Бе споделил водата с Валънтайн Майкъл и сега трябваше да оправдае доверието на своя приятел. Надяваше се всички тези янки поне да не са безнадеждни простаци.

Затова се усмихна сърдечно.

— Валънтайн Майкъл ми обясни с особена гордост, че всички вие сте… — добави дума на марсиански, — … за него.

— Моля?

— Водно братство. Разбирате ли?

— Гроквам.

Махмуд се усъмни, но продължи, без да се запъне:

— И тъй като се намирам в същата връзка с него, отправям към вас молба да ме смятате за член на семейството. Вече чувах името ви, доктор Харшо, а това трябва да е господин Какстън. Виждал съм снимката ви във вашата рубрика. Но нека проверим ще мога ли да разпозная дамите. Вие сигурно сте Ан.

— Да, тя е. Но в момента носи тогата.

— Разбира се. По-късно ще й поднеса почитанията си.

Харшо го представи на останалите… и Джил го смая, произнасяйки подходящото уважително обръщение към воден брат. Говореше с три октави по-високо, отколкото би си позволил марсианец, но с раздираща гърлото чистота на произношението. Беше от десетината думи, които се научи да казва, сред стоте, горе-долу достъпни за разума й в момента. Но тази владееше безпогрешно, защото я чуваше и изричаше често.

Доктор Махмуд се ококори — може би тези не бяха от обикновените необрязани варвари… а и младият му приятел имаше особено силна интуиция за хората. Незабавно отвърна на Джил с правилното почтително обръщение и се наведе да целуне ръката й.

Джил долови радостта на Майк. Успя да изграчи най-кратката от деветте форми за приветствие към воден брат… макар че не я грокваше и не би помислила да предложи (на английски) най-близкото човешко биологическо съответствие на мъж, когото е срещнала току-що!

Махмуд разбираше смисъла на думата и я прие в символичното значение, а не в буквалното (неосъществимо при хората). Продължи беседата в същия стил. Но Джил се изчерпа. Не го разбра и не можеше да му отговори дори на английски.

Тогава я осени вдъхновението. На масата бяха наредени кани с вода и по няколко чаши. Тя веднага напълни една чаша.

Погледна Махмуд в очите и изрече сериозно:

— Вода. Нашето гнездо е твое.

Докосна течността с устни и поднесе чашата на Махмуд. Той й отвърна на марсиански, видя, че не го разбира, и преведе:

— Който споделя вода, споделя всичко.

Отпи глътка и понечи да върне чашата, но се усети навреме и я подаде на Харшо.

— Не говоря марсиански, синко — каза Джубал. — Но ти благодаря за водата. Дано никога не изпиташ жажда.

Изпразни една трета от чашата и я връчи на Бен, който се обърна тържествено към Махмуд:

— Да се сближим. Водата на живота ни сближава.

Отпи. Беше ред на Доркас. Но тя се поколеба.

— Доктор Махмуд, нали разбирате колко сериозно е това за Майк?

— Да, госпожице, разбирам.

— Е, добре… същото е и за всички нас. Разбирате, нали? Гроквате ли?

— Гроквам в пълнота… иначе щях да откажа този дар.

— Чудесно. Нека винаги пиете до насита. Дано яйцата ни споделят едно гнездо.

Две сълзи се плъзнаха по бузите й и тя побърза да предаде чашата на Мириам, която й прошепна:

— Хлапе, стегни се. — И с лице към Махмуд добави: — Гнездо, вода, живот. — Отпи. — Братко наш!

Чашата се върна в ръцете на Махмуд. Той допи остатъка от водата и промълви на арабски:

— „Щом съчетаеш делата си с техните, те стават твои братя.“

— Амин — одобри Джубал.

Доктор Махмуд го стрелна с поглед, но реши засега да не разпитва дали Харшо наистина го е разбрал. Времето и мястото не подхождаха за разговори, които можеха да разбудят собствените му съмнения и тревоги. Но както винаги усети сиянието в душата си от водния ритуал… колкото и да приличаше на ерес.

Притичалият помощник по протокола прекъсна рязко размишленията му.

— Вие сигурно сте доктор Махмуд. Докторе, мястото ви е от другата страна на масата. Моля, елате с мен.

Махмуд се усмихна благо.

— Не. Мястото ми е тук. Доркас, ще ми позволиш ли да си придърпам кресло и да седна между тебе и Валънтайн Майкъл?

— Разбира се. Ей сега ще ти направя място.

Помощникът едва не затропа с крак по пода.

— Доктор Махмуд, моля ви! Според схемата сте настанен в отсрещния край! Генералният секретар ще влезе всеки момент, а тук още гъмжи от репортери и Бог знае още какви… Просто не знам какво да правя!

— Ами върви да го правиш другаде, момченце — посъветва го Джубал.

— Какво? Вие кой сте? Има ли ви в списъка?

Той разтревожено се взря в схемата на залата.

— Ти пък кой си? — сопна се Харшо. — Да не си оберкелнер? Аз съм Джубал Харшо. Ако името ми липсва в твоето списъче, можеш да го скъсаш. Виж какво, приятелче, щом Човека от Марс иска доктор Махмуд да е до него, въпросът е приключен.

— Но не може да седне тук! Креслата около масата са запазени за първите министри, ръководителите на делегации, членовете на Върховния съд и равните на тях по ранг… а не знам къде да ги сместя, ако се появи още някой… има място и за Човека от Марс, разбира се.

— Разбира се — подсмихна се Джубал.

— И не подлежи на обсъждане, че доктор Махмуд трябва да бъде близо до генералния секретар, за да е готов да му превежда. Налага се да кажа, че не проявявате желание да ми съдействате.

— Ей сега ще ти помогна. — Джубал издърпа листа от ръцете на чиновника. — Хъм… я да видим. Човека от Марс ще седи срещу генералния секретар, значи почти на мястото, където е в момента. В такъв случай… — той сграбчи химикалка и нападна схемата, — …половината, оттук дотам, принадлежи на Човека от Марс. — Джубал начерта кръстчета и ги свърза с дебела дъга, после задраска имената в тази половина на схемата. — Ето, свърших ти половината работа, защото аз ще настаня хората от нашата страна.

Чиновникът от протокола беше твърде ужасен, за да проговори. Устните му се кривяха, но не се чуваха никакви звуци. Джубал го изгледа кротко.

— Проблем ли има? Аха, забравих да го потвърдя. — И надраска под поправките: „Дж. Харшо от името на В. М. Смит“. — Тичай при началника си, синко, и му покажи това. Напомни му от мен да погледне пак правилата за приемане на държавни глави от приятелски планети.

Бюрократът пак отвори уста и отпраши към другия край на залата, без да я затвори. Върна се, подтичващ след доста по-възрастен мъж. Новодошлият започна безпрекословно:

— Доктор Харшо, аз съм Ларю, началникът на протокола. Наистина ли имате нужда от половината маса? Доколкото съм осведомен, делегацията ви е малобройна.

— Това няма нищо общо.

Ларю се усмихна покровителствено.

— Боя се, че има. Изчерпах всякакви възможности. Почти всеки висш държавен служител реши да присъства. Ако очаквате още някого — макар че трябваше да ме уведомите предварително — ще наредя да сложат още една маса зад двете места, определени за господин Смит и за вас.

— Не.

— Боя се, че имаме само тази възможност. Съжалявам.

— Да, аз също съжалявам… вас. Защото ако половината маса не бъде отделена за Човека от Марс, ние ще напуснем залата. Съобщете на генералния секретар, че сте виновен за провала на конференцията, защото се държахте грубо с Човека от Марс.

— Не говорите сериозно, нали?

— Вие не проумяхте ли още какво ви казах?

— Ами… приех го като шега.

— Не ми е до шеги, синко. Смит или е висш ръководител на друга планета, пристигнал на официално посещение при висшия ръководител на тази планета, следователно може да си води лакеи и танцьорки, стига да иска… или е обикновен турист и няма право на никакви държавни почести. Няма да стане наполовина така, наполовина иначе. Огледай се, преброй „висшите държавни служители“ и помисли щяха ли да бъдат тук, ако смятаха Смит за турист.

Ларю изрече бавно:

— Но няма подобен прецедент.

Джубал изпръхтя.

— Ей сега влезе шефът на делегацията от Лунната република. Върви да кажеш на него, че няма прецедент. Но побързай да отскочиш, защото чувам, че бил злонравен. Синко, аз съм стар човек, недоспал съм и не е моя работа да те уча на прости неща. Предай на господин Дъглас, че ще се видим някой друг ден, когато е готов да ни посрещне достойно. Хайде, Майк.

Харшо започна да се надига мъчително от креслото, а Ларю избълва припряно:

— Не, моля ви, доктор Харшо! Ще освободим тази половина от масата. Аз ще… все едно, ще измисля нещо. Ваша е.

— Така е по-добре — промърмори Джубал, но още не сядаше. — А къде е марсианското знаме? И какво ще кажете за почестите?

— За съжаление не ви разбирам.

— Не помня друг път да съм имал такива проблеми с английския език. Я погледнете… нали флагът на Федерацията е окачен зад мястото на генералния секретар? Защо знамето на Марс не е на стената зад нас?

Началникът на протокола примигна.

— Признавам, че ме изненадахте. Не знаех, че марсианците имат знаме.

— Нямат. Но едва ли ще ви стане ясно какъв еквивалент на държавните почести използват. — „И на мен не ми е ясно, момче, но карай да върви!“ — Затова ще проявим снизхождение, ще бъде достатъчен и един жест от ваша страна. Мириам, искам лист… ще изглежда горе-долу така.

Харшо очерта правоъгълник и нарисува в него традиционния човешки символ за Марс — кръг със стрелка, сочеща нагоре и надясно.

— Полето да е бяло, знакът — червен. Естествено, редно е да бъде избродирано на коприна, но с един чаршаф и малко боя всеки скаут ще се справи. Вие бил ли сте скаут?

— Да, но… много време мина оттогава.

— Добре. Значи знаете, че за скаутите невъзможни неща няма. Сега да преминем към почестите. Ще пуснете „Мирът е висше благо“, когато влезе генералният секретар, нали?

— О, да, задължително е.

— Значи ще трябва да последва и химнът на Марс.

— Но как бихме могли?… Дори да има химн, ние не разполагаме със запис. Доктор Харшо, моля ви да проявите разбиране!

— Синко, напълно ти разбирам проблемите. Дойдохме тук за неофициална среща в ограничен състав. И заварихме цирк. Е, щом ще правите цирк, нека има и слонове. Ясно ни е, че не можете да изпълните на живо марсианска музика, както с дървена свирка не се изпълнява симфония. Но поне симфония можете да пуснете. Грокнахте ли? Тоест, схванахте ли мисълта ми? Нека бъде „Симфония на деветте планети“. Нагласете записа в началото на частта „Марс“.

Ларю се замисли дълбоко.

— Да, предполагам, че това ще можем да го уредим. Но… доктор Харшо, нямам пълномощията да ви обещая държавни почести дори в този импровизиран вид.

— Не ви стига смелост — неприязнено отвърна Джубал. — Не ние поискахме цирковото представление. Затова кажете на господин Дъглас, че ще се върнем, когато освободи малко време за нас. Беше ми приятно да си поговорим, синко. Следващия път намини през кабинета на генералния секретар да се видим… ако още си тук.

Той отново повтори драматичния опит да откъсне старото си крехко тяло от креслото.

Ларю измънка:

— Доктор Харшо, моля ви, не си тръгвайте! Всъщност… генералният секретар няма да влезе, докато не го уведомя, че всичко е готово. Позволете ми поне да видя какво може да се направи. Съгласен ли сте?

Харшо се отпусна и изпъшка.

— Оправяйте се както знаете. Но докато сте тук, да ви обърна внимание на още нещо. Чух някаква разправия преди малко. Изглежда неколцина от екипажа на „Защитник“ се опитваха да влязат. Те са приятели на Смит, така че пуснете ги. Ние ще ги настаним. Тъкмо ще запълним нашата половина.

Харшо въздъхна и си разтри кръста.

— Разбира се, господине.

Ларю се отдалечи след скован поклон, а Мириам прошепна:

— Шефе, да не се сецна в кръста, докато правеше стойки на ръце оная вечер?

— Тихо, момиче, че ще те напляскам.

Джубал огледа доволно запълващата се зала. Бе казал на Дъглас, че настоява за „спокойни, неофициални“ преговори, защото знаеше, че съобщението ще притегли овластените и жадните за власт, както светлината привлича мушиците. Сега беше сигурен, че тези надменни бюрократи ще се държат с Майк като с владетел… а цял свят ще ги гледа. Нека после се опитат да тормозят момчето!

Санфорт вече подканваше журналистите да напуснат залата, а нещастният помощник по протокола подскачаше като нервна бавачка с твърде много дечица наоколо. Изтъкнатите господа продължаваха да прииждат и Джубал стигна до очевидния извод, че Дъглас изобщо е нямал намерение да започнат преди единадесет часа и всички тук са били осведомени. Явно този промеждутък трябваше да бъде запълнен със срещата, която Харшо отказа. Е, той нямаше нищо против протакането.

Влезе и лидерът на Източната коалиция. По собствено желание господин Кунг не бе смятан за водач на делегация. От формалната гледна точка на протокола беше обикновен член на Общото събрание. Но Джубал не се учуди, когато помощникът по протокола заряза всичко друго и се втурна да настани главния политически противник на Дъглас близо до мястото, отредено за генералния секретар. Това само затвърди убеждението му, че Дъглас никак не е глупав.

Доктор Нелсън, хирургът на „Защитник“, и капитан Ван Тромп, капитанът на кораба, влязоха заедно и бяха поздравени щастливо от Майк. Джубал също беше доволен, защото така момчето получи възможност да прави нещо пред камерите, а не да седи като мумия. Самият той се възползва от паузата, за да настани отново своите хора. Креслото на Майк беше точно срещу мястото на генералния секретар. За себе си запази позицията вляво от Майк, откъдето можеше да го докосне лесно. Момчето имаше смътна представа за проявите на любезност и Джубал уговори с него незабележими знаци — „стани“, „седни“, „поклони се“, „ръкувай се“ — също като в обездката на расов кон, но за разлика от животното, обучението на Майк продължи точно пет минути, преди да усвои системата съвършено.

Махмуд поздрави колегите си и се върна при Джубал.

— Докторе, капитанът и хирургът също са водни братя на нашия брат, а Валънтайн Майкъл искаше до скрепим връзката отново с воден ритуал между всички нас. Помолих го да почака. Одобряваш ли?

— А? Но да, разбира се. Не пред цялата тази сган. — „По дяволите, колко ли водни братя има момчето?“ — Вие тримата ще можете ли да дойдете с нас, когато си тръгнем? Ще хапнем нещо и ще си поприказваме на спокойствие.

— За мен ще бъде чест. Сигурен съм, че и те ще дойдат.

— Добре. Доктор Махмуд, сещаш ли се за други братя на нашия млад брат, които биха могли да се появят?

— Не. В екипажа на „Защитник“ няма други. — Махмуд предпочете да не зададе същия въпрос, за да не покаже колко се смути от новите връзки, наложени му от водния ритуал. — Ей сега ще кажа на Свен и на Стареца.

Харшо забеляза влезлия папски нунций, който се настани до масата. Усмихна се незабележимо. Ако онзи дългоух некадърник Ларю още се съмнява дали конференцията е официална, най-добре да се успокои вече!

Някой потупа Джубал по рамото.

— Тук ли се е настанил Човека от Марс?

— Тук.

— Аз съм Том Бун… сенатор Бун. Имам за него послание от Архиепископ Дигби.

Джубал насили кората на главния си мозък да превключи на пета скорост.

— Сенаторе, аз съм Джубал Харшо… — побутна Майк да стане и да протегне ръка, — …а това е господин Смит. Майк, запознай се със сенатор Бун.

— Как сте, господин сенатор? — изрече Човека от Марс с безупречния тон на възпитаничка от школа за благородни девици.

Взря се с любопитство в Бун. Вече успя да си изясни, че „сенатор“ не означава „един от Старите“, както подсказваше заложеното в думата значение. И все пак му беше интересно да види сенатор. Не грокваше.

— Благодаря, господин Смит, много съм си добре. Няма да ви губя времето. Май се канят да започнат веселбата. Господин Смит, Архиепископ Дигби ви отправя лична покана да присъствате на богослужение в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Новото откровение.

— Моля, не разбрах?

Джубал реши да се намеси.

— Сенаторе, както знаете, много неща… по-точно всичко тук е ново за Човека от Марс. Но по една случайност той вече видя едно от вашите богослужения по стереовизията…

— Не е същото.

— Знам. Прояви голям интерес и ми зададе много въпроси, но на повечето не можах да отговоря.

Бун се вторачи изпитателно в него.

— Не сте ли от праведните люде?

— Трябва да призная, че не съм.

— Тогава елате и вие. За всеки грешник има надежда.

— Благодаря ви, ще дойда. — „И още как, приятелче! Няма да пусна Майк самичък в бърлогата ви!“

— Значи ще кажа на Архиепископ Дигби, че идвате следващата неделя.

— Може би — поправи го Джубал. — Дотогава не е изключено да сме зад решетките.

Бун се ухили.

— Е, и това го има в картите, нали така? Само се погрижете аз или Архиепископът да научим и няма да останете в пандиза. — Той огледа залата. — Нещо не им стигат столчетата. Май не остава място за обикновен сенатор при такава тълпа големи клечки.

— Господин Бун, не бихте ли ни оказал честта да седнете при нас? — на секундата откликна Джубал.

— А? Ами да, благодаря, господине! Ще ми е забавно да поседна точно до арената.

— Стига — продължи Харшо, — да нямате нищо против възможните слухове, щом ви видят при делегацията на Марс. Не се опитваме да ви поставим в неловко положение.

Сенаторът дори не се поколеба.

— Нищо не ме притеснява! Между нас да си остане, но Архиепископът изпитва особен интерес към този млад приятел.

— Значи няма проблеми. Ето едно свободно кресло — до капитан Ван Тромп. Вероятно го познавате.

— Ван Тромп? Ами да, стари дружки сме. Видяхме се на приема след завръщането им.

Сенаторът Бун кимна на Майк и се настани до масата. Все по-малко хора успяваха да минат край охраната на залата. Джубал следеше отдалеч поредната разправия за места и ставаше все по-неспокоен. Най-сетне не изтърпя безобразието. Обърна се към Майк и се увери, че макар момчето да не разбира какво става, поне е наясно какво иска Джубал.

— Добре, Джубал, ще го направя.

— Благодаря, синко.

Харшо стана и доближи групичката — помощника по протокола, ръководителя на уругвайската делегация и един ядосан, но и смутен мъж. Уругваецът тъкмо казваше:

— …намерите ли му място, ще нахълтат всички държавни глави накуп. Но тук е федерална територия и нито един местен лидер няма предимство. Започнем ли да правим изключения…

Джубал го прекъсна, като се обърна направо към третия мъж.

— Сър… — изчака да му обърнат внимание и продължи: — Човека от Марс моли да му окажете високата чест да се присъедините към нас, ако присъствието ви не е наложително другаде.

Мъжът първо се стресна, после грейна в широка усмивка.

— О, да, ще бъда много доволен.

Чиновникът от Двореца и уругваецът отвориха усти да възразят, но Джубал им обърна гръб.

— Да побързаме, сър, не остава много време.

Бе забелязал двама мъже да внасят нещо като окървавен чаршаф… но несъмнено беше „марсианското знаме“. Майк вече стоеше до масата и чакаше.

— Сър, позволете ми да ви представя Валънтайн Майкъл Смит. Майкъл, това е президентът на Съединените американски щати!

Майк се поклони ниско.

Едва успяха да настанят президента вдясно от Майк, докато поставяха знамето зад гърбовете им. Зазвуча музика, всички станаха и нечий глас обяви:

— Генералният секретар!