Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (58)

3

Джони насочи бойния самолет леко на югоизток и включи екраните. Помощник-пилотът му бе нов, от френските бежанци в Алпите. Казваше се Пиер Соланс. Беше млад и бе завършил Академията съвсем скоро. Още не можеше да говори добре психлоски. Досега в задълженията му влизаше само да премества в района миньорски самолети, но като дежурен по лагер той трябваше да докара самолета на Джони. Изобщо не си бе мечтал, че след пет минути ще излети като помощник пилот на Тайлър, и то за Африка. Бе запалил мотора добре, но като видя как Джони излетя, си глътна езика. Досега не бе виждал самолет да се изстрелва нагоре като куршум. А сега летяха със свръхзвукова само на хиляда и петстотин стъпки. Дали Джони не е решил да пошета из френските и италианските Алпи?

— Много сме ниско — плахо се обади той.

— Отзад има хора — каза Джони. — Ще им стане много студено. Заеми се с екраните, да не налетим на някой разузнавателен самолет.

Разузнавачи, разузнавачи, разузнавачи! През целия си живот Джони бе наблюдаван от разузначателни самолети! И сега не бе различно. Шатоврианската защитна система не беше окончателно завършена. Въпреки че купиха компанията, системата бе много скъпа — почти три пъти по-скъпа от онази, която двамата малки сиви хора бяха описали. Автоматичните оръдия имаха обхват хиляда и петстотин мили и можеха да свалят цяла флотилия с един залп. Имаше атмосферни бомбардировачи, космически бомбардировачи, които патрулираха в орбита, анализатори, които идентифицираха всички движещи се обекти от разстояние десет светлинни години. Около всеки град се предвиждаше атмосферен кабел, осигуряваш непроницаем щит.

Тъй като системата бе недовършена, използваха голямо количество разузнавателни самолети и бомбардировачи, които можеха да бъдат активирани от всеки движещ се обект. На носа на самолета имаше ясна зелена мигаща светлина, освен това и новоинсталирана кутия, която излъчваше кода на деня. Евентуалните нападатели не биха могли да го разчетат, тъй като се излъчваше много бързо, имаше собствени заглушители и се сменяше за стотни от секундата. Ако бомбардировачите не го видят и не уловят кода, ще стрелят.

А, ето ги самолетите в готовност в зоната на Средиземно море. Бяха се изстреляли „да погледнат“. Тъй като помощник-пилотът не бе достатъчно бърз, Джони ги взе на мушка.

Да, шатовриански бомбардировачи. На носа на всеки имаше изрисувано огромно око. Но големите зяпнали очи не бяха само украса. Всеки пилот би стрелял инстинктивно точно в центъра им и ако това станеше, бомбардировачът връщаше по същата вълна удар и така взривяваше оръдията на атакуващия самолет. Тъй че, никаква стрелба в очите!

Въпреки всичко, очите създаваха напрежение. Бяха се взрели в тях от екраните. Приближиха се като душещи хрътки и като си подадоха сигнали за получен код, свиха опашки и се върнаха в патрулните си сектори.

Французинът се обърна да погледне Алпите. Не бяха се блъснали в ни един връх!

Но сега Джони трябваше да фиксира на екраните орбиталните бомбардировачи. Те май не им обръщаха особено внимание, доволни от кода на деня.

А това какво беше? На екрана се появи разузнавач за космически анализ. Не очакваше да го срещнат. Дали не беше вражески?

Като всеки звезден разузнавач или бомбардировач, този имаше „леща“, която бе от „светлинен магнит“. Реагираше на светлинни лъчи. Извличаше ги от зона с диаметър много мили и ги концентрираше, след това ги проверяваше магнитно и ги събираше в точка, по-малка от точка върху лист хартия. Така се получаваше леща с диаметър много, много мили. Проблемът беше в това, че имаше твърде много, а не твърде малко светлина и затова спускаха филтри в космоса, които предпазваха от изгаряне приемателите им и записващите устройства в случай, че се приближат много близо до някое слънце. Така се получаваше увеличение от порядъка на десетки трилиони.

Един от тези контрактори бе пробол команден бутон на Джони, а той знаеше, че отгоре има кутия от тях. Джони натисна един ключ и се свърза с приемателя на разузнавача. Прехвърли образа на централния екран.

Да, космическият разузнавач бе от техните. Беше на десет хиляди мили. Изключи предавателя.

Не мислеше, че някой ще нападне Земята след всичко станало. Обещаният договор за мир бе сключен. Стана много популярен. Делегатите дори отнесоха у дома копия от края на Психло и смъртта на луната Азарт. Банката лееше като водопад заеми за храна. Все още не се бяха появили потребителски продукти в по-голям мащаб. За това трябваше време. Джони се надяваше да проникне в тайната на построяването на телепортационни мотори. Това щеше да отвори вратите на много потребителски продукти. И още по-важно — щеше да спаси превозните средства, с които работеха сега. Тези самолети нямаше да траят за вечни времена.

— Поеми управлението — каза Джони на Пиер и отиде отзад. Пати седеше най-отзад и гледаше в земята. Тревожеше се за нея. Понякога излизаше да се разхожда през нощта. Често я чуваше как плаче в стаята си. Беше само на десет и затова се бе надявал бързо да се съвземе. Но не стана така.

Явно господин Цунг бе решил да използва времето във въздуха за наваксване в дипломатическите си задължения, защото бе помъкнал десетина кила хартия. Джони се съсредоточи върху яхнията. Не беше изстинала.

— Седмичната сводка от Сноч пристигна — каза Цунг.

Значи затова Драйс бе дошъл от Цюрих.

— Изпрати деловите книжа в офиса на мината. Това е тяхна работа.

— О, вече ги изпратих, изпратих ги — каза Цунг. — Това са само дипломатическите и светските. Покани на сватби, банкети, кръщенета. Запитвания за адреси и срещи…

— Ами благодари им или им откажи — каза Джони.

— О, вече го сторих. Няма проблеми. Използваме вокочетеца, вокодера и вокопечатарката. Можем да обработваме кореспонденция на около осемнайсет хиляди езика. Но работата става все повече.

Започва се — помисли си Джони. По-големият брат на господин Цунг бе назначен за камерхер в двореца на вожда на клан Фергус. По-малкият му брат основа дипломатически колеж в Единбург.

— Имаш ли друг брат? — попита Джони с пълна уста с яхния.

— Съжалявам, но нямам повече — каза Цунг. — Говоря за племенника на барон фон Рот. Иска да чиракува като дипломат в моя офис.

— Чудесно — каза Джони.

Цунг увеличи звука на вокодера, тъй като под управлението на Пиер самолетът ревеше по-силно.

— Искам да наема още около трийсет момичета и момчета — руснаци и китайци — да се обучават като чиновници и да се учат да работят с вокопечатарки. Всъщност е много просто. Четеш поканата с вокочетец на собствения си език, след това диктуваш на вокопечатарката с вокодера пак на собствения си език и тя печата на езика, на който е изпратено писмото.

— Продължавай — каза Джони.

— Мисля, че трябва да се построи нова сграда, за да се помещават в нея цялата документация и служителите. Още нещо…

— Да — подкани го Джони.

— Пристигна едно писмо, което според мен трябва да прегледаш. То е от лорд Вораз до Макадам с копие до теб. Драйс каза, че преди да отговори, Макадам трябва да се допита до теб.

Някакви неприятности, помисли си Джони.

— Вораз иска формула, за да определи валидността на един търговски заем.

— Това няма нищо общо с дипломацията и светския живот — каза Джони.

— Не е точно така. Поради постовете на Вораз и Макадам никак няма да е приятно да се появи някакво напрежение между тях. Проблемът е в това какви потребителски продукти да започнат да произвеждат оръжейните заводи. Ако се настроят към продукти, които не се търсят, ще фалират и няма да върнат заемите. Цялата програма може да се провали.

Собствения му проблем, изказан по друг начин, помисли Джони. Пак се сети за червеното мастило на „Отчаяна Отбрана“.

— Междугалактическата Минна — каза Цунг, като погледна писмото от Вораз — има заведени в досиета стотици хиляди изобретения, които пазят в Министерството на Закона, за да не би до тях да се доберат други нации. Зная, че това не е в сферата на дипломацията, но ако започне производство на лоши потребителски продукти, ще се получи голяма дипломатическа каша. Освен това всички формули на изобретенията са в психлоската математика.

Джони изяде яхнията и върна празната купа на Криси. В старите книги на хората имаше писано нещо по този въпрос. Каква беше темата?… Маркетингът като фактор в печалбата.

— Кажи на Макадам да сформират от банката проучвателни екипи — хора, които ще обикалят и разпитват хората за разни неща — и да установят какво биха искали да купуват живущите във всеки планетен сектор. Не какво трябва да си купуват, а какво биха искали. Да не им предлагат нищо. Просто да задават въпроси. Може да са съвсем дребни неща като… — сети се за откритието си, че със стъкло може да се реже и обработва кожа — … като например нещо, с което по-лесно се смъкват кожи. Това се нарича „маркетингово проучване“. А що се отнася до психлоската математика — в момента се занимавам с нея.

Тини ги слушаше. Вече започна да натиска бутоните на предавателя. Това бе нова система. Но малко се бяха престарали. Най-малката комуникационна система, която шатоврианците правеха за една планета, съдържаше два билиона индивидуални радиоканала. А след войната бяха останали само около трийсет и една хиляди. Навсякъде имаше радиотелефонни принтери. Тини се свърза с банката в Цюрих и се приготви да предаде записа, който току-що бе направила. Цунг видя, че Джони е свършил и й направи знак да започне. В същия момент в офиса на Макадам ще се разпечата звуковото съобщение. Тини предаде и писмото, което Цунг й подаде.

— Драйс ти остави това — каза Цунг. Подаде на Джони малък син диск с игла на обратната страна. Отпред пишеше „Галактическа банка“. Джони го огледа, но не го взе, затова Цунг добави:

— Донесе го шатовриански офицер по смъртоносни устройства.

Джони го взе.

— Нищо друго ли не ти даде?

— О, познаваш Драйс — каза Цунг. — Каза, че в шотландските планини произвеждали прекалено много масло и донесе на Криси цяла кофа. Някаква старица имала петнайсет швейцарски крави и той каза, че финансирал производство на масло.

Джони се засмя. Знаеше, че в Шотландия няма швейцарски крави. Драйс сигурно е накарал някой пилот да ги докара от Германия или Швейцария, къде бяха в изобилие. Още една „ментова индустрия“.

— Ние дължим ли му нещо за това?

— О, да — каза господин Цунг. — Винаги го храним с цяла ясла пържен ориз. Обожава го! И плюс това зет ми открил книга с цветни июстрации на риби и направил такива медальони. Всеки път му дава по един. Драйс казва, че били ценни.

— А ти плащаш на Лин Ля — каза Джони, който вече бе добил опит в търговията и китайските нрави.

— Разбира се. От касата ти за дребни светски разходи.

Понятието „дребни разходи“ бе твърде разтегливо. Земната Планетарна банка плащаше за защитната система на Земята от перото „дребни разходи“.

Но господин Цунг продължи:

— Това копченце е част от наградите, които раздават от новите банки, построени по квартали в цялата вселена, за откриване на сметка. При всички положения трябва да говори на родния им език. Слагаш го на ревера си или на друго подходящо място и ако отвориш уста, започва да пее. В момента събират фолклорните песни на всички райони.

Джони извади от чантата си комплект инструменти. Цунг го бе взел да подпомогне проекта. Джони взе инструмент за микрозаварка, отвори копчето и го огледа отвътре с микрогледач. Състоеше се само от няколко запаметяващи клетки с размер на молекули, свързани с малки релета и пружинки. Имаше мъничка батерия, която се зареждаше от стайната температура. Един електронен вибратор задействаше атмосферните молекули и така се получаваше звук. Просто и евтино.

Но не това търсеше Джони. Подозираше банката, че получава информация по, меко казано, странни начини, затова проверяваше вокодери и други подобни, за да види дали нямат вградени микрофони или записващи влакна, които могат да бъдат проследени.

Такъв бе светът, в който живееха.

Завари копчето и го окачи на кожената си яка.

— Каза ми да ти кажа, че това не е стандартно копче — каза Цунг с помощта на монотонния си вокодер. — Събрал е няколко стари американски балади и ги е заредил вътре. Няма много американци, затова за тях специално няма да има такова производство.

Джони си прочисти гърлото и размърда устни. Копчето започна да издава мелодия без думи. Не я ли беше чувал някъде? Шотландска, немска? Аха, казваше се „Джингъл Белз“. В този момент копчето запя:

…„Галактическа банка!

Галактическа банка!

Толкова верен приятел.

О, какво удоволствие

Такъв съсед да имам като теб!“…

А след това се чу горд глас: „Аз съм клиент на Галактическата банка!“

Остана и на това да му викаха американска балада! Какво, нима Драйс се шегуваше? Но той никога не се шегуваше, това му бе чуждо. Беше много, много сериозен малък сив човек.

Джони тъкмо щеше да го свали, но смехът му отново го задейства.

…„У дома, у дома в планините,

където играят сърни и бизони…“…

Джони се сети, че трябва постоянно да си движиш устните, за да пее. Може би се задейства от пръски слюнка, или от напрежение на мускулите, или нещо такова. Отново започна да движи челюстта си.

…„Където едва ли ще чуеш лоша дума…“…

— Господин Тайлър! — чу се по предавателя нервния глас на Пиер. — Под облаците виждам езерото Виктория. Облачността е много плътна. Не е ли по-добре да ида до Кариба?

Джони отиде в кабината и пое управлението. Над Виктория бе винаги облачно.

Джони отвори уста да поиска разрешение за кацане. Но копчето запя:

…„И небето е винаги чисто!“…

„Голяма прогноза, няма що“, помисли си Джони и прибра в джоба копчето.