Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (14)

5

Близо час преди изстрелването групата кораби в орбита се бе издигнала над хоризонта, което правеше възможно да наблюдават какво става в лагера в Америка.

Малък ховински шпионски кораб бе пред тях в орбита и вече бе докладвал за раздвижване рано същия ден. В доклада само се посочваше, че посред нощ на инфраекраните е засечена група, която се промъква в зоната на лагера и след това изчезва. В района са останали, както обикновено, само проснати спящи — часовои от нощната охрана.

Скенерите на обединените сили в орбита засякоха нещо необичайно на наближаващия хоризонт. В лагера изглежда имеше доста повече хора от обикновено.

В местността се развиваше локална снежна буря и инфралъчите бяха леко разсеяни.

Вниманието на обединените сили все още не бе изцяло съсредоточено върху лагера, както щеше да стане само след малко. Командната мрежа от екрани бе заета от един разговор.

Когато полу-капитан Рогодетер Сноул се бе върнал на Толнеп за подкрепление, свърза се със своя чичо, четвърт-адмирал Сноулетер. Рогодетер смяташе, че печалбата трябва да остава в семейството. Четвърт-адмиралът с радост пристигна с флотилия от пет кораба, най-големият от които бе самолетоносач от клас-Страховит, който се казваше „Плен“.

За да стане четвърт-адмирал, на Сноулетер бяха нужни доста умения и едно от тях той бе довел със себе си сега — един репортер.

Руф Арсбогър се смяташе за аса на Толнепския „Среднощен Зъб“. Дори новосъздадените мас медии на други системи се възхищаваха на „Зъб“ и той се славеше като олицетворение на неточност, корупция и необективно поднасяне на новините. Винаги отпечатваше точно каквото иска правителството, макар да претендираше, че е антиправителствен вестник. Руф Арсбогър имаше репутацията на най-жлъчния репортер в екипа, който изобилстваше от такива специалисти.

Въпросният разговор се водеше между Арсбогър от „Плен“ и полу-капитан Рогодетер Сноул. Ставаше въпрос за банални неща и другите слушаха с не особен интерес. Бяха на различни мнения. Четвърт-адмирала не бе особено популярен. Останалите командири не бяха съгласни с мнението му, че като най-старши той трябва да оглави обединените сили. А това, че е чичо на още по-малко популярния Рогодетер Сноул, го правеше далеч по-неприятен. Мразеха Сноул.

— А сега да се върнем към мъжа от банкнотата от един кредит — каза Арсбогър. — Бихте ли казали, че е нечестен?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Ще му подхожда ли описанието „Той е добре известен извратен тип“?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Добре, добре — каза Арсбогър. — Нали разбирате, трябва да се придържаме само към фактите. Какво ще кажете за „Той отвлича бебета и им пие кръвта?“

— Чудно, чудно — каза Сноул. — Точно така е.

— Мисля, че при изпращането на сводките бе споменал — каза Арсбогър, — че няколко пъти си се срещал с този… как му беше името… този превратаджия… ъ… Тайлър? Да. Че си го срещал в личен двубой?

В момента ги слушаха и другите командири, а Рогодетер не бе предполагал, че това ще стане публично достояние. Той не притежаваше глада за слава на своя чичо.

— Не точно — бързо добави той. — Имах пред вид, че съм опитвал, но той винаги се е измъквал.

Иззад Арсбогър се чу гласът на четвърт-адмирал Сноулетер:

— Но следващият път няма да се измъкне!

— А сега, Рогодетер, по твое лично мнение, как смяташ, дали той е „онзи“!

Малкият сив човек бе наблюдавал всичко това от екрана си. Мразеше репортери, а този Руф Арсбогър му бе особено неприятен: зъбите на репортера бяха почти изцяло почернели, имаше някакви петна по лицето и дори от екрана човек можеше да подуши, че е мръсен.

За щастие или за нещастие, зависи от гледната точка, неговият кораб-куриер бе пристигнал едва вчера. Донесе всякакви новини, но между другото ясно се казваше, че „онзи“ още не открит.

Освен това наградата бе увеличена. Стоте милиона кредита, предложени в началото от Ховинската Конфедерация на Системите бяха удвоени от Болбодската Империя на Равенството. Малкият сив човек не бе в течение какво става в други сектори, още по-малко в други вселени, но предполагаше, че и там цари същата лудница.

Съдържанието на куриерската кутия със сводки, общо казано, говореше, че времената наистина са смутни и че проблем като този не е съществувал никога досега в познатата история. Освен това се намекваше колко жизнено необходимо ще бъде присъствието му на някакво място, където може „наистина да направи добро“, вместо да кръжи около „единствената планета на дванадесеторазрядна звезда“. Разбира се, нямаше директна критика. Само намеци, догадки.

Но всъщност няма да има никакво значение дали е у дома или не. Освен ако не се появи внезапно разрешение, хаосът, който ще последва, ще бъде толкова пълен, че нито той, нито някой друг ще може да го контролира.

Продължаваше да слуша разсеяно как този малоумен репортер интервюира малоумния военен, когато от мостика му прозвуча предупредителен сигнал и лицето на дежурния офицер се появи на екрана:

— Ваше Превъзходителство — каза офицерът, — долу в зоната на града става нещо. Инфралъчите са неясни. Не можем да разберем какво точно. Няма ясен образ.

„Интервюто“ изведнъж секна. Другите командири изглежда също бяха забелязали.

Командирът на хокнерите се появи на екрана на малкия сив човек.

— Ваше Превъзходителство, нали според Вас това е главното седалище на правителството. Получаваме снимки от струпване на военни сили и регистрираме изключително висока температура. Според Вас това политически проблем ли е?

Малкият сив човек погледна своя екран на района.

Преди образът бе лош заради локалната буря, но сега почти нищо не се виждаше. Нещо пречеше на вълните.

Чакай! Тази назъбена движеща се линия на екрана…

Следа от телепортация!

Малкият сив човек трескаво мислеше какво да отговори.

— По мое мнение — сдържано отговори той на хокнера — това е свързано по някакъв начин с политиката. Цялата информация…

Екраните му едва не се пробиха!

Появи се внушителна светлина, след това всичко изчезна.

Задейства се металически глас: „Претоварване на екрана! Претоварване на екрана!“

Небеса, това ставаше само в случай на голяма битка.

Малкият сив човек се втурна към мостика и бе сигурен, че така са направили и всички командири.

Вторачи се надолу.

От звуковите канали на другите кораби долитаха невярващи гласове.

Бурята долу почти експлодира.

Към небето се издигаше огнена топка. Пушеци и пламъци се разстилаха и се издигаха на невероятна височина.

Дневната светлина изглеждаше като здрач на фона на избухналите пламъци.

Сякаш светът се разпадаше!