Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (18)

3

Като излезе от стаята, Джони видя, че подземният коридор минава и край болницата. Смяташе веднага да излезе на платформата, но го спря загрижеността за ранените.

Отвътре се чуваше някакъв метален звън. Като че ли беше от оръжия. Влезе през вратата. Имаше около трийсет легла и повече от половината бяха заети. Двама китайци, по чиито ленти на ръцете можеше да се разбере, че са от оръжейната, бяха донесли количка с подбрани оръжия и раздаваха на ранените шотландци лъчеви пушки, АК 47 с термични муниции и ръчни оръжия.

Една сивокоса шотландка, медицинска сестра, се приближи до Джони. Явно не одобряваше това, което става в отделението. След това го позна и преглътна приготвените думи, които вероятно бяха да се маха оттам.

Джони преброи присъстващите. Имаше тринайсет ранени и двама оръжейници.

— Има ли други? — попита той.

— Двете момчета със сътресение на мозъка са в хирургическото — каза сестрата. — Доктор Маккендрик каза, че операциите им са сполучливи и ще се оправят. Ти защо си станал, Мактайлър?

Един от ранените шотландци забеляза Джони на вратата и го извика по име. Джони тъкмо се готвеше да обиколи леглата и да се извини на всеки. От трийсет и един нападатели имаше седемнайсет пострадали. Не, осемнайсет заедно с него. Лошо! Тези мъже бяха зле наранени. Почти всички имаха синини около очите. Няколко счупени крайници. Почувства, че ако бяха се подготвили по-добре, можеха да се отърват по-леко.

Всички шотландци го бяха видели и започнаха да викат нещо подобно на „Да живее Шотландия!“. Бяха седнали в леглата си и викаха. Духът им не бе пострадал!

Изведнъж на Джони му дойде на ум, че тези момчета бяха избили бригантите и кръвната им вражда бе платена. Бяха победители. Раните им бяха медали на честта. Бяха герои на шотландската нация.

Не бяха нужни никакви извинения. Опита се да надвика врявата, но после само ги поздрави, усмихна се, махна им и излезе.

Отвън по високоговорителите кънтеше религиозна музика, за да заглуши инфралъчите.

Излезе от коридора, който свързваше бункерите и се огледа навън. Дневната светлина бе замъглена от носещия се пушек. Леката миризма от атмосферния щит на трето ниво се смесваше с миризмата на изгорели въглища. Затвореното пространство под щита с формата на купа изглеждаше необикновено препълнено.

На това ниво беше хиляда стъпки в диаметър. Преди пространството му изглеждаше огромно — повече от половин милион квадратни стъпки по груби изчисления. Но сега изглеждаше претъпкано.

Островърхата конструкция по средата обхващате цялата платформа. По продължение на купата обикаляше широк павиран път, в центъра на който оставаше островърхият „храм“.

Предния път, когато го видя, изглеждаше запустял. Сега от дясната му страна имаше двама електротехника, италиано-швейцарци, които прекарваха още кабели към бункерите. Един германски и един швейцарски пилот подреждаха камион с дихателни маски. Наблизо шотландски офицер даваше инструкции на руски войник. По-далеч, отляво, група шведски войници товареха камион с муниции. От един коридор, който вероятно водеше навън, влязоха двама шерпи ловци, които караха голяма кола с натоварени американски бизони към едно помещение, което явно бе кухнята. Тук-таме будистки комуникатори се придвижваха с плавна походка от един бункер в друг. Пръснати навсякъде се виждаха китайски семейства с децата и покъщнината. Върху един от големите стълбове, които придържаха островърхия купол, китайците бяха окачили племенни щитове на останалите племена по земята.

Истинска международна сцена — народите на Земята.

Джони тъкмо се готвеше да тръгва, когато чу зад гърба си глас на психлоски:

— Съжалявам — беше вождът Чонг-уон, глава на китайското племе и главен архитект на комплекса. — Трябваше да докараме тук всички хора от селото край езерото. Езерото е голямо, а щитът е тънък в центъра и няколко бомби паднаха над язовира. Вълните от експлозиите застрашаваха хората от селото. Пък и димът от огньовете за готвене не излиза през щита.

Кланяше се. Джони кимна.

— Но моите инженери копаят въздушни отводни тунели през хълма, под кабела — продължи Чонг-уон. От двете страни на купата бяха наредени купчини скали и пръст, изкопани от китайците с пробивни багери, за да влиза въздух.

— Ще поставят вентилатори на входовете и изходите. Тунелите няма да са прави, за да не може да минава през тях взривната вълна. Толкова съжалявам за неприятната гледка.

— Мисля, че работите чудесно — каза Джони. — Казваш, че в езерото над язовира падат бомби? Има ли някакви повреди в язовира?

Вождът Чонг-уон повика един китайски инженер и обмениха няколко думи на мандарински. След това се обърна към Джони:

— Не, засега няма. Но в момента част от водата се източва от преливника към езерото. Ако нивото му спадне, няма да имаме електричество.

Целият най-нисък етаж на „храма“ бе широко отворен откъм четирите страни. Това всъщност беше само купол. Ясно се виждаше металната площадка за телепортиране. Китайците така я бяха излъскали, че тя блестеше дори на не достатъчно силната светлина.

Джони тръгна към покрива, за да види къде бяха поставили безценния пулт. Усмихна се. От другата страна на платформата бяха изградили подпора с формата на огромно, свирепо крилато чудовище.

Ангъс беше при пулта и му махна.

— Ама че нещо, а? — каза той.

Да, наистина беше внушително. Огромна глава, две крила и извита опашка. Брониран метал. Боядисано в златисто и червено.

— Това е дракон — каза Чонг-уон. — Някога е бил символът на Китайската империя. Виждате ли, направихме молекулярна заварка.

Не само това, но имаше и връх! Пултът бе поставен в гърба на дракона и отгоре бе направено люспесто покритие, тъй че операторът да може да работи без никой да вижда какво прави. На издигнатата платформа за пулта имаше два стола и поставка за листове и компютър. И всичко беше бронирано. Нищо не можеше да повреди този пулт! Нито можеше да се види какво правят в него.

Такава изобретателност от психлото-материалист, който не разбираше нищо от рисуване и изкуство! И колко способни бяха тези китайци!

— Виждаш ли? — каза Чонг-уон. — Същият като другите дракони. — Посочи към един такъв дракон, който оформяше върха на конструкцията. На всеки ъгъл също имаше дракон. Вождът им посочи и нещо недовършено на брега:

— На входа на всеки бункер трябваше да има дракон. Нямахме време да ги направим.

Онези дракони бяха много по-малки, от глина и изрисувани в златисто и червено.

Пултът изглеждаше чудесно под защитното покритие. Ангъс имаше копие от книгата с координатите и се упражняваше без да натиска никакви бутони. Изчисляваше как да преобразува цифрите в книгата така, че да паснат на сегашния момент и на бутоните.

— Доста хубаво съм го измислил — каза той. — Само че изчисленията отнемат много време. Има осем отделни движения, описани за всяка планета и трябва да се избере мястото върху планетата. Но не е чак толкова трудно.

Джони погледна нагоре. Някъде бе паднала още една бомба.

— Ако спре всичко това, можем веднага да започнем. Все още нямам никаква представа кога ще настъпи този момент, нито пък какво точно можем да правим с този пулт.

Вожд Чонг-уон им сочеше вътрешната страна на един от масивните стълбове, които поддържаха покрива и предпазваха платформата и пулта от дъжд. На всеки стълб бяха поставили миньорски лампи, за да се осветява центъра.

— През нощта светлината няма да се вижда отвън — каза той.

Джони искаше да иде до бункера, където бе контролният щаб, но вождът го поведе към просторна подземна стая във вътрешната стена на купата. Беше облепена с тухли и в единия й край бе издигната платформа за говорител. Имаше столове и побираше около петдесет човека. Много беше хубава.

След това вождът му показа един от трийсетте малки апартамента, които бяха направили за гости и посетители. Отделно имаше койки за пилотите и персонала. Китайските инженери чудесно се справяха с дърво, камък и тухли, особено когато им помагаха психлоските машини.

Джони с интерес огледа оръдията, които бяха поставили по цялото обкръжение на бункерите и купата. Ако имаха войска, можеха идеално да отбраняват мястото. Само че не разполагаха с толкова хора.

Най-после стигна до контролния щаб. Вътре кипеше дейност. Беше умален вариант на помещението, което бяха открили в подземната американска база. По средата имаше огромна карта на планетата. При пристигане на съобщения от съседната стая за свръзки променяха положението на миниатюрните метални модели на самолети и на бойните кораби в орбита. Вражеските кораби бяха боядисани в червено. Техните самолети бяха зелени.

Стормълонг бе вътре, облечен в бялото си шалче, коженото яке и големите пилотски очила. От двете му страни седяха двама будистки комуникатори и говореха в микрофони, поставени максимално близо до устата, тъй че да не се чуе никакъв друг говор. Бръснатите им глави лъскаха под твърде големите за тях слушалки.

Бяха казали на Джони, че държат връзка по планетарен боен канал, ръководен от Стормълонг и по планетарен команден канал, ръководен от сър Робърт. Шотландският главнокамандващ бе поставил на своя канал тринайсетгодишно момче — будист.

Нямаше нужда да информират Джони за обстановката. Всичко бе изписано на големите контролни пултове. Сингапур наистина опираше пешкира. В руската база също използваха солидна противоздушна отбрана. Данълдин летеше като отбрана над Единбург. Тор летеше над Кариба. Над мината в Лейк Виктория, както и над всички други мини, засега беше спокойно. Но беше напечено, много напечено.

Джони се вслуша в говора по двата канала. Беше на пали и нищо не разбра.

Имаше и трета станция, обслужвана от един шотландски офицер, който следеше движението на врага.

В другия край на стаята, където имаше няколко свободни бюра, Гленканън се бе навел над купчина снимки. Джони се приближи и ги погледна. Бяха заснети от въздуха. Едната бе от убийството на шотландеца. Имаше и друга купчина, очевидно снимани то-ку-що. На тях се виждаше огромното чудовище отгоре.

Гленканън изглеждаше много развълнуван, ръцете му трепереха. Явно още не се бе възстановил от куриерския полет, тъй като Стормълонг не го бе пратил да лети. Джони го заговори, но той не отвърна.

Контролното табло не показваше нищо хубаво, но Джони бе безсилен да помогне. Навсякъде бяха под обстрел. Чудеше се колко ли дълго ще издържат местата, които не бяха защитени с атмосферен щит. Единбург бе особено уязвим. Притесни се за Криси. Надяваше се, че е в безопасност в скривалище под Касъл Рок. Сър Робърт отговори на въпроса му. Да, всички бяха в скривалището. Районът се защитаваше предимно от самолети във въздуха. Данълдин посрещаше всеки вражески самолет, който се опита да проникне. Противовъздушната отбрана се справяше с бомбите.

Джони реши да огледа тукашната противовъздушна отбрана. Не забелязваше да си служат с психлоските оръдия.

Излезе навън. Вождът Чонг-уон бе изчезнал някъде, изпълнявайки многобройните си задължения. Китайски семейства с деца и тук таме с кучета седяха наоколо, главно около окопите за оръдията. Изглеждаха малко уморени, малко притеснени. Някои деца плачеха. Но родителите широко се усмихваха и се кланяха, когато Джони минеше край тях. Надяваше се, че увереността им няма да се окаже неоправдана.

Изходът от купата представляваше извит тунел, който минаваше под атмосферния кабел, тъй че нямаше нужда да го изключват, когато се налагаше някой да излезе или да влезе. Извивките бяха предназначени да спират проникването на взривни вълни…

Джони отиде до първия пост на противовъздушните оръдия. Оръдието бе заслонено. Двамата оръдейци бяха облечени в руски противокуршумни екипи. Шотландски офицер го забеляза и излезе от един окоп.

— Нямаме достатъчно от тези — каза той и посочи към оръдието. — Не можем да покрием езерто. Стигат само за купата.

Джони отиде до оръдието. Имаше компютърни лещи, които фокусираха всичко, което се движи. Трябваше само да се натисне спусъка и оръдието само изчисляваше скоростта и посоката на движещия се предмет, стреляше в пътеката му и след това фокусираше следващия обект.

Погледна нагоре. Едва се забелязваше един вражески самолет на около двеста хиляди стъпки. Джони знаеше, че обхватът на оръдието няма да достигне с около петдесет хиляди стъпки. Очевидно това се отнасяше и за оръдията на вражеския самолет.

Самолетът пускаше бомби.

Оръдието стреля пет пъти едно след друго. Пет бомби се взривиха във въздуха. Тътенът от експлозиите долетя до тях

— Тези, които усещате при падането им, са от езерото — каза шотландският офицер. — Не са в обхвата ни. И разбира се бомбите, които падат в гората, но те не ни тревожат толкова.

Джони погледна към гората. На седем-осем мили бушуваше пожар. Не, бяха три пожара. Всички животни в радиус петдесет мили сигурно бяха избягали. Африканските бизони, които шерпите бяха довели, вероятно са били убити от бомби преди това. Но пожарът скоро щеше да утихне. Беше доста влажно.

Джони отново насочи вниманието си към оръдието. Само едно такова би направило самолетите им на пух и прах преди една година, ако атаката над мината не беше пълна изненада. И ако шефове на сигурността като Търл не бяха пренебрегнали до такава степен отбраната на компанията.

Още една бомба падна върху хълм на десет мили оттук и дори от такова разстояние се видя гейзера от прах и пушек, изригнал се над дърветата. Бойният кораб отгоре пускаше доста тежки бомби. Ако някоя от тях падне върху тях, Джони не бе сигурен дали щитът ще може да я отблъсне.

Беше тръгнал към изхода, когато видя Гленканън да излиза. Закопчаваше пилотския си костюм. Не водеше комуникатор или помощник пилот. Насочи се към самолет, обграден с пясъчни торби. Джони помисли, че изпълнява специална заповед и не го спря.

Гленканън се качи в самолета — тежко въоръжен Марк 32, пригоден за летене на големи височини.

Джони тъкмо влезе в тунела и Стормълонг изскочи тичешком от него.

— Гленканън! — извика Стормълонг.

Но пилотът бе излетял.