Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (44)

1

Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Джони — по-ужасни от клетката, бомбардировача и всичко останало.

Стормълонг се издигна в небето и буквално изчезна.

Не отговаряше по радиото, даже когато Джони ясно си каза името.

Офисът на банката в Люксембург бе отворен и отговаряше, но там имаше само някакво момиче, което не говореше на никой от езиците, които владееха тук в Кариба. Като че ли беше френски. Те ясно произнасяха „Макадам“ и тя разбираше за кого става дума, след това им обясняваше нещо, което те не разбираха.

Джони не можеше да напусне района. Пратениците непрекъснато сновяха насам-натам и продължаваха процеса си. Не му обръщаха особено внимание. Джони ядеше и спеше в контролния щаб и излизаше само в случай, че вождът Чонг-уон го извикаше за нещо спешно.

В интерес на истината, той почти нямаше с какво да се занимава, защото рядко се свързваха с него по радиото. Но дори да му поискаха нещо неотложно, нямаше как да им помогне, защото не разполагаше с ни един пилот, нямаше войска или други защитни сили. Всъщност той самият бе единствената отбрана на планетата. Тини много му помагаше, но все пак човек не можеше да стои буден безкрайно, та дори да е будистка монахиня.

Ангъс прекарваше част от времето си при устройството за телепортиране. Беше оставил жирокасата на една планина на Толнеп, за да разбере окончателната съдба на луната Азарт.

— Исках да разбера дали на Толнеп има земетресения — каза той на Джони. — Ако в една система се промени количеството маса, могат да се очакват и промени в гравитацията. Четох някъде, че ако нашата луна пропадне някъде в пространството или нещо такова, на Земята ще последват земетресения. Но Толнеп не разтресе нашата жирокаса.

Няколко часа по-късно Джони чу шума на мотор в купата и отиде да провери какво става. Ангъс бе включил един багер. Опитваше се да изкара огромен къс от падналия кораб през подземния изход. Беше от тази част, която бе паднала на брега. Вождът Чонг-уон остро реагира, защото драскаше паветата и трябваше след това да ги поправят.

Ангъс обясни, че искал да види дали онази бомба още действа.

— Гледай да не докараш нещо обратно тук! — каза Джони и се прибра, за да отговори на едно повикване.

На следващата сутрин Ангъс закусва с него и му разказа какво е направил.

— Пратих онова парче метал отвъд Азарт. Мислех, че ще падне през газа…

— Какъв газ? — прекъсна го Джони.

— О, ами Азарт като че ли сега е само газ — каза Ангъс. — Един огромен облак газ. Отначало всичко бе чернилка, но сега се изчисти. Хем се вижда, че е облак газ, хем можеш да виждаш през него. Ясно защо психлосите никога не са използвали тази бомба. Като миньори им е трябвал не газ, а метали!

— И какво стана с онова парче желязо?

— Мислех, че ще премине през газа и ще падне върху Толнеп. Но не стана така. Отначало започна да пада през газа, но като стигна средата на газовия облак, остана си там и не мръдна повече. Искаш ли да видиш снимка?

— Само недей да изстрелваш в онзи облак, за да не докараш нещо от онези вещества тук с обратния удар! — каза Джони.

— О, не се бепокой. Но вярвам, че след като веднъж онази бомба превърне всичко в газ, престава да действа. Няма върху какво да работи, а след като реакцията завърши, няма какво да я стартира отново. Металната следа показва, че са останали само газове от много нисък ред. Водород.

— Значи тази бомба стимулира деленето на атомите на по-тежките метали. Не съм специалист, но ми се струва, че току-що описа точно това.

— Както и да е — каза Ангъс, — мисълта ми е, че масата на луната засега не се е променила, що се отнася до гравитационното й влияние. В този студ изглежда газовете са се втечнили и луната сега представлява нещо като мехур с много по-голям диаметър. Мисля, че може да се прелети през нея.

— Страхотно — каза Джони. — Не го прави.

Ангъс изяде макароните си.

— Исках само да знаеш, че унищожаването на тази луна няма да промени таблицата с координатите. При промяна на масата могат да се изместят всички координати след известно време.

— А! — възкликна Джони. — Имаш право. Много умно, че си се сетил.

Ангъс също мислеше така.

Само че всички останали новини никак не бяха окуражаващи. Не че пристигаха лоши новини, просто нямаше никакви вести за съдбата на Криси и на хората в Шотландия, а също и на хората от селото им в Русия.

Бяха открили отвън пред базата вожда на клан Фергус, почти мъртъв. Прехвърлили го веднага в старата подземна болница в Абърдин. Нямаше много надежда.

Бяха пробили дупки през скалната маса, която блокираше тунелите и се надяваха въздушните маркучи да са стигнали предназначението си. Говореше се, че са чули гласове, но първо, в укритието нямаше миньорски предаватели и второ, заради шума на помпите и всичко останало, едва ли можеше да се чуе нещо през въздушните маркучи.

Целият град, заедно с Касъл Рок, бе обвит в пушеци.

Полагаха невероятни усилия да пробият отвор през срутените тунели. Работеха по двайсет и четири часа на ден.

Новините от руската база не бяха по-добри. Бяха потушили горящите въглища на повърхността, но мината гореше отвътре, изпод земята. Нямаха представа дали огънят е стигнал до нивото на подземната база. Масивните врати не можеха да се отворят дори с горелки, затова в момента прокарваха съвсем нов вход, който да ги заобиколи. Копаеха в твърда скала, а земята бе нажежена и продължаваше да гори отдолу. Вентилаторните шахти много обикаляха, освен това бяха здраво преградени със закален метал и филтри, тъй че не можеха да ги използват.

Отгоре на цялото напрежение, в Кариба първият малък сив човек, Драйс Глотън, бе изчезнал. Единственият им часовой-артилериец каза, че го е видял на зазоряване. Наредил от известно разстояние до кораба да сменят сигналните светлини и радиосигналите и отпътувал в небето ей тъй, изведнъж, без дори да успеят да проследят в коя посока. Сега светлините бяха угасени, просветваха само две червени светлини и радиофара казваше на всички кораби да не се приближават до района на конференцията.

Попитаха лорд Вораз, но той каза, че вероятно става въпрос за някои прерогативи на банковия бизнес на един директор на клон и сигурно е заминал по банкови дела, след което спокойно продължи да дъвче хапките между основните яденета, които готвачът постоянно му сервираше.

Но това, което хвърли в шок Джони през тези два дни, бе внезапната поява на капитан Рогодетер Сноул.

Конференцията го бе повикала като свидетел, но не предупредиха нито Джони, нито артилериста от противовъздушната отбрана.

Джони изведнъж чу лая на оръдието.

Притича лорд Дом, търкалящ се като втечнена медуза и изрева да спрат стрелбата.

Джони накара артилериста да спре. За щастие оръдието бе настроено на много голям обхват и Ангъс не бе използвал теленортационното устройство в момента. Но Рогодетер Сноул се размина на косъм с това да улучат кораба му, тъй като пропусна да поиска разрешение за кацане на малката совалка, с която бе изстрелян.

— Повикахме го като свидетел! — извика лорд Дом. — Не знаете ли, че в момента се провежда съдебен процес?

Процес или не, Джони сложи на колана си един Смит и Уесън с термични куршуми, натъпка ушите си с тампони и отиде лично да направлява кацането на самолета с помощта на ръчен предавател. Освен това трябваше да се погрижи толнепите да не забележат, че нямат никаква отбрана.

Джони потисна внезапния импулс да убие Роголетер на място и се ограничи само с това да му конфискува очния филтър. Провери дали няма резервен и лично го придружи до залата за конференции. Остави го там, но ги предупреди като свършат с него, да му се обадят в контролния щаб да го ескортира обратно, тъй като иначе толнепът ще бъде абсолютно сляп през цялото време, докато се навърта около Кариба.

След около пет часа наистина му се обадиха и той придружи Рогодетер Сноул обратно до совалката му. Но преди да му върне обратно филтъра, накара вожда Чонг-уон да намаже с черно водно мастило купола на совалката от вътрешната страна. Джони така и не разбра дали Сноул се е оплакал, че е трябвало да трие прозорчета, намазани с мастилото, за да намери кораба си в орбита. Той все още бе с тампони в ушите.

Джони върна филтъра на Рогодетер и от изражението на вторачения в него толнеп личеше, че е възкликнал:

— Ти!?

Затова Джони му каза:

— Да, аз. И за лично сбогом ще ти кажа, че ако видя още веднъж мутрата ти на повърхността на тази планета, никак няма да ти се хареса какво ще й се случи.

След това му затръшна врата.

След излитането на совалката, Джони си свали запушалките и разбра, че от десет минути насам артилериста го молеше за разрешение „по грешка“ да свали совалката на толнепа. Джони го разбираше. Искаше му се същото.

Още не бе чул и думица от Стормълонг. А с Люксембург не можеха да се разберат.

Никаква вест за Криси. Никаква вест за хората от селото му. Никаква вест за приятелите му.

Двата дни бяха кошмарни.

Разбра, че бездействието тежи много, много повече от задъхания живот, с който бе свикнал. Наближаваше точка, в която страховете му щяха да избухнат с всичка сила. Страховете за близките хора и за родната планета, която от толкова време се бореше да спаси.

Никак не му олекна в осем часа същата вечер от предложението, което получи от лорд Вораз — срещу заплата от петдесет хиляди кредита годишно да се премести в системата Гредидс и до края на живота си да прави пултове за телепортационно управление за банката. Джони бързо се отдалечи, за да не направи нещо неразумно.

Ужасни два дни!