Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (33)

6

Полковник Иван лежеше в тъмното. Върху пясъчните торби, натрупани пред него, лежеше огнемет. Беше на първия завой на подземните коридори, които се преплитаха в лабиринт долу в базата. На всеки следващ завой зад него също имаше укрепления и защитници.

Брадата му беше опърлена. Ръцете му бяха покрити с мехури от изгаряния.

На петдесет стъпки пред него бе вратата на главния вход, от закалена стомана. Беше нажежена от обстрела. На всеки няколко секунди се чуваха изстрели.

Беше прибрал самолетите вътре в базата. Кога беше това — вчера? Горивото и мунициите бяха свършили и нямаше никаква полза да остават горе във въздуха. Пилотите бяха пръснати зад укрепленията.

Антената на радиото им вече не работеше. Май също от вчера. Струваше му се, че е било преди половин година.

Всяка мина, която бяха поставили отвън, вече бе експлодирала. Бяха хиляда. И макар че земята пред входа бе плътно покрита с обезобразени странни трупове, това не спря атаката.

Вратата се нажежаваше все повече. На места червеното бе преминало в синьо. Колко ли щеше да продължи това? Колко дълго щеше той да издържи на невероятната горещина, идваща от вратата?

Зачуди се какво ли прави сега маршал Джони.

Вождът на клан Фергус лежеше на здравата си страна и гледаше към лицевата страна на скалата. Нямаше отстъпление. Зад него тунелът минаваше в пещера.

Беше им останало само едно годно оръдие за противовъздушна стрелба. Вече не го използваха, за да стрелят във въздуха. Бяха го насочили към мястото, откъдето бе най-вероятно врагът да атакува укрепленията им.

Огнената буря в Единбург продължаваше да бушува и ревът й заглушаваше стрелбата на оръдията. Колко ли още можеха да горят старите сгради?

Само до преди няколко минути мислеха, че са спрели врага. Високо, високо отгоре се виждаше нов кораб. Беше пристигнал току-що и пращаше надолу самолет след самолет, пълни с войска.

Над Единбург в момента бе останал да лети единствено Данълдин. Ето го, пристига от посока на Корнуол, където бе отишъл да зареди гориво.

Защо не бяха послушали Мактайлър, който искаше да евакуират всички в старата мина в Корнуол? От сантименталност към Единбург. Е, сега от Единбург щяха да останат само пепелища.

Вълна вражески трупи се събираше и се готвеше да нападне другия вход. Надяваше се Данълдин да оцелее. Шотландците, ако изобщо някой е останал жив, ще имат нужда от него. Вождът на клан Фергус не мислеше, че самият той ще има нужда от Данълдин. От едната му страна течеше твърде много кръв.

Чудеше се какво прави сега Мактайлър.

— Стреляйте отниско по първата вълна — каза той на артилериста. — Не спирайте, докато има муниции. Поне ще си спечелим слава!

Шотландският офицер в Сингапур се обърна към заслепения от светлината комуникатор и свали инфрачервените си очила.

— Не разбирам — каза той.

Толнепските артилеристи ги обстрелваха с оръдия, за да пробият дупка в атмосферния щит на север. Струваше им твърде скъпо. Бяха изгубили дванайсет танка, докато упорстваха. Но една група толнепи се бяха втурнали към далечния кабел и преди да успеят да ги спрат, пробиха широка дупка под него, макар че това струва живота на петима пехотинци.

Шотландският офицер бе абсолютно уверен, че следващата вълна атакуващи ще достигне до електроцентралата, ще изключи захранването и ще ги остави без никакво прикритие.

Но те внезапно се бяха оттеглили.

През последните двайсет минути се занимаваха само със събиране на ранени и спасяване на съоръжения. Товареха ги в корабите, макар че земните бойни самолети и оръдия не ги оставяха на мира.

А сега се извисиха извън обсега им.

Толнепската флотилия кръжеше отгоре в небето. Преди няколко минути пилотите от противовъздушната отбрана докладваха, че всички кораби на останалите воюващи са се оттеглили — единият отлетял за Единбург и още три — за Русия. Сега горе бяха останали само толнепи.

— Тръгват си! — каза шотлнадският офицер.

Мината в Сингапур наистина бе изиграла ролята на примамка, която да отклони вражеските сили. И доста време нямаха почти никакви загуби, докато нападателите пострадаха тежко.

Докато наблюдаваше, се оттегли и последният им самолет. Не бяха оборудвани с херметически изолирани врати, за да могат да ги последват извън атмосферата.

В момента самолетите се приземяваха. Когато и последният кацна и моторът му угасна, настъпи тишина, която след цялата дълго продължила шумотевица усетиха болезнено. Чуваше се само пукането на атмосферния кабел.

В далечината на юг и на изток над древните останки от Сингапур се стелеше гъст черен дим.

— Корабите се насочват на запад! — извика по радиото офицерът от противовъздушната отбрана. — Леко на югозапад.

— Скорост? — попита шотландският офицер.

— Все още ускоряват. Чакай. Ще го изчисля. При този курс ще пристигнат в мината в Кариба. Сигурно нямат достатъчно запаси слънчева енергия, защото скоростта им е около две мили в секунда. Ще бъдат в Кариба след… трийсет и седем или трийсет и осем минути.

Шотландският офицер каза на комуникатора:

— Предупреди щаба в Кариба да очакват компания.

Пушеците около тях показваха какъв ад може да сее толнепската флотилия. Ако не беше защитния кабел, досега да са се превърнали във въглен поне десет пъти.

Някъде пееше птичка. Звучеше странно сред всички тези овъглени развалини.

Шотландският офицер се чупеше какво прави сега Джони. Каквото и да правеше, най-добре веднага да тръгнат към Кариба. Боже, как беше уморен. Тези толнепи играеха грубо! Ако така внезапно не бяха решили да се оттеглят, всички защитници на мината край Сингапур щяха да бъдат изклани за двайсетина минути при изключен кабел. Да, най-добре да идат в Кариба.