Ингар Йонсрюд
Калипсо (94)

Глава 94

Фредрик се събуди със задавено изпъшкване и се втренчи в тавана. Дъждът вече не тропаше по алуминиевите щори на прозорците. Устата му беше суха и главата натежала, но надали бе спал много дълго. Най-тежките последици от алкохола тепърва предстояха.

Чаршафът се беше набрал под шията му и грубата тапицерия на дивана стържеше раменете му.

Той стана. Беше гол до кръста, но още с панталоните от костюма. Усети линолеума, покриващ пода на дневната на Кафа, студен под босите си крака. Наля си чаша вода, застана до дивана и се ослуша. Вратата към спалнята й беше отворена. Отвътре се донасяше равното й кротко дишане.

Кафа лежеше на една страна с гръб към него. Завивката беше притисната между краката й, трябва да бе заспала, докато четеше, защото нощната лампа още светеше, а до нея лежеше книга с меки корици. „Демонът във фризера“ от Ричард Престън. Американски журналист и писател, специализиращ в биологични оръжия и биотероризъм. Не беше обичайното четиво за приспиване. Тя му беше препоръчала книгата.

Фредрик се загледа в отпуснатото й в съня тяло. На светлината на лампата контрастът между белите й боксерки и светлокафява кожа бе очевиден. Нощницата й се бе вдигнала до кръста. Той проследи с поглед извивката на гръбнака й от опашната кост под боксерките, нагоре под нощницата, до мястото, където отново се появяваше в основата на черепа. Там се губеше под гъстата й тъмна коса. И тогава ги видя. Сини и жълти петна, които до няколко дни щяха да изчезнат напълно.

Тя промърмори насън и той се уплаши, че може да се събуди. Какво би казала, ако го завареше да я гледа? И все пак нещо го накара да остане. Една мисъл. Защото каквито и демони да вилнееха в живота на Кафа, тя не би се примирила да живее с тях, не беше такъв човек. Беше полицай, а всеки полицай знаеше, че случаят пред него, колкото и ясен да изглежда, в крайна сметка винаги виси на доказателствата. Мобилният й телефон лежеше на нощното шкафче. Той се приближи бързо, грабна го и се измъкна безшумно от стаята. Вече в дневната отвори папката със снимки. Почувства се гузен, че рови в личните й снимки. Но се оказа прав. Ето ги и тях.

Кафа ги беше направила пред огледалото. Той не разпозна банята, защото стените бяха резедави, не бели като в нейната, но тя бе държала телефона вдигнат пред гърдите си и светкавицата бе придала рязкост на цветовете. Носеше сутиен и снимките бяха много подобни една на друга. Сини и червени, тук-там жълти следи от удари по раменете и врата й. Възпалена, подута кожа. Фредрик беше виждал такива снимки много пъти. Той работеше с жертви на домашно насилие.

Фредрик стоя под душа, докато водата стана студена. Опря длани в шкафчето в банята и отпусна глава помежду им. Остана така, докато кожата по бедрата му не настръхна и не стана бледа от ледената вода. Махмурлукът му бавно отпусна хватката си. Вече почти не го забелязваше. Мислеше за Кафа. После си припомни случилото се в колата му. Ами ако Кафа знаеше, ако ги беше видяла? Но най-много се чудеше за казаното от Гюру. Началниците се бяха върнали в управлението заради нещо, свързано с убийството на Андреас. Дали заради халосните патрони?

Последващият анализ щеше да докаже, че те са от запасите на полицейското стрелбище. Фредрик и Андреас се бяха регистрирали заедно, когато отидоха там. Имаше само две възможни обяснения. Или Андреас бе заредил погрешните патрони в собственото си оръжие, или друг го бе направил. Дали щяха да открият негови отпечатъци по пълнителя в пистолета на Андреас, или по самия пистолет?

Спря водата и обу чисти боксерки, преди да си легне отново на дивана. Затвори очи. Унесе се в неспокоен сън. Мисли, фантазии и теории се блъскаха в мозъка му.

Стъпки. Той отвори очи. Кафа стоеше до дивана. С боси крака, по боксерки и горнище на пижама. Той повдигна завивката и тя легна до него. Беше топла. Сгуши се в него и обгърна с ръце главата му. Започна да милва тила му. Той намести глава в гънката на шията й, тя стори същото.

— Синините — промълви той.

— Не говори — отвърна тя.

Той усети топла влага по врата си. Сълзата на Кафа.

— Знам, че си взел хапчетата — каза тя. — Моля те, не се убивай. Съжалявам. Ужасно съжалявам, че приятелят ти умря.

Сега бе негов ред да заплаче.