Ингар Йонсрюд
Калипсо (72)

Глава 72

Дванайсет и трийсет и девет. Часовникът премигна, преди таблото на колата да угасне. Той излезе и отпусна глава назад. Взря се в приглушеното сияние над улица „Соргенфригата“ и в апартамента на третия етаж. Боже. В хола светеше.

Беше по-лошо, отколкото бе очаквал. Предчувствието го обзе още щом пъхна ключа в ключалката. Не беше заключено. Бетина винаги заключваше, освен ако не очакваха гости. Вътре беше топло и тихо, с онзи вид уют, който само чаените свещи и задушевните разговори създават. В антрето беше уханието. Фредрик не разпозна веднага наситения мирис на канела и водна лилия, но той събуди нещо у него и му разкри кой е събеседникът.

На дивана в хола седеше Бетина. До нея беше Алис.

— Стреляйте — каза Фредрик мрачно. Бившата му жена се вторачи в него, а Бетина само потри ръце в скута си.

— Не може да оставяш Якоб така — каза Алис делово. — Беше се натъжил.

Фредрик вдиша дълбоко.

— Беше по работа. Спешна ситуация. Затова ли си дошла? Да ми мелиш на главата, защото не се грижа достатъчно добре за сина си?

Ненужната нападателност накара Алис да извърне поглед от него. Бетина вдигна глава. Очите й бяха изпълнени с мъка. По разтеклия се грим личеше, че е плакала.

— Обадих се на Алис, защото не знаех какво да правя — каза тя със слаб глас. — С теб. С нас. С Якоб.

— И реши, че ще е добре да го обсъдиш с бившата ми жена?

— Исках да разбера дали си лъгал често и нея, както лъжеш мен. — Тонът на жертва се бе изпарил.

— Това, което си направил днес… Още от сутринта. Якоб ми каза, че изобщо не е било планирано Андреас да е там. Излъга, защото знаеш, че искам да поговориш с някого. „Стоунс“ в Копенхаген — изплю тя. — Манипулира ме. И не само това. Въвлякъл си сина си в… работна акция? Та това е повече от безотговорно. Началникът ти знае ли какво правиш?

Кръвта затуптя в слепоочията му. Фредрик сви юмруци и ги притисна един до друг пред гърдите си.

— Той е на шестнайсет — каза той тихо. — Достатъчно голям е, за да намери пътя до дома сам. Знаех какво правя.

— Да! — изхълца високо Бетина. — Именно. Знаеш какво правиш. И затова всичко е адски непростимо. Никога не си у дома. Излизаш, преди аз и Якоб да станем. А когато си тук, напълно отсъстваш. Вече не спим заедно. И… дори когато опитваш да се самоубиеш, отиваш и лягаш на нейната улица!

Бетина скри лицето си в ръце. Разхълца се гротескно. Фредрик и Алис се спогледаха.

Той беше толкова уморен. Така изтощен. Въпреки това в него вреше и кипеше. Бяс, състрадание и мъка. Имаше няколко хапчета в нощното шкафче. Сънотворни. Не от силните, естествено. Не беше нарушил пакта, не беше ги докоснал. Сега обаче се нуждаеше от тях. Боже. Наведе се напред и се изкашля. Чувстваше се така, сякаш сърцето му е заседнало в гърдите.

Стига толкова. Един по един ги отблъскваше от себе си. Алис и Бетина. Якоб, Кафа и Андреас.

Фредрик се свлече на колене. Под холната масичка имаше снопчета козина от Крьосюс. Той ги вдигна демонстративно и ги удари в масата.

— Крьосюс е твой. Якоб е мой.

Откъде идваше цялото това раздразнение? Защо не съумяваше да протегне ръка и да позволи на Бетина да я хване? Той знаеше отговора. Беше бесен, защото тя бе посмяла да покани Алис, бившата му жена, в собствения му хол, за да обсъждат него зад гърба му. Не намираше извинение за това. Не и сега.

— Фредрик — каза Алис меко. — Якоб не е твой. Той е наш. Поговорихме си с Бетина. — Тя заговори по-тихо. — Та Якоб не прави друго, освен да репетира. Не излиза с приятели и се справя зле по всички предмети, освен по музика. Ако ставаше дума за компютърни игри или купони, отдавна да сме тропнали с крак. Може би трябва да му откажем коледния концерт? Ако не се стегне.

Фредрик я гледаше празно. Алис просто продължи.

— А ако е така, както казва Бетина, звучи сякаш ви трябва малко време за вас двамата. Дали не е добре Якоб да дойде да поживее с мен?

Фредрик стана и излезе.

— Татко?

Вратата на стаята на сина му беше открехната.

— Минава три, Якоб.

— Наистина ли си щял да се самоубиеш? Както казва Бетина?

Момчето беше в леглото, но беше избутало възглавницата си до стената и седеше поизправено. Юрганът стигаше до половината на бледите му гърди. Фредрик седна на ръба на леглото. Прокара ръка през перчема му. Якоб му позволи да го направи.

— Как беше концертът?

— Мегаяк.

— Натъжи ли се, когато си тръгнах?

Якоб сви рамене.

— Ами нашият руски приятел?

Фьодор Ларинов се беше погрижил добре за него. Беше го почерпил сандвич със скариди и шампанско в антракта, а после го беше закарал вкъщи. В адски яка дипломатическа кола.

— Шампанско?

Якоб се ухили.

— Лека нощ.

— Ей? За концерта. Нали мога да свиря?

— Да.

— И да живея тук?

— Да.