Ингар Йонсрюд
Калипсо (21)

Глава 21

Уам-бам, мерси, Сам. Пица, от която правиш ам-ам.

Фредрик разглеждаше тениската, която собственикът, вероятно Сам, беше пъхнал в ръката му. Под текста имаше картинка на матка с яйчници и всичко останало, като онези, които показват в училище, за да обяснят разликата между „нея“ и „него“. Обаче яйцеклетката, която беше напът да бъде оплодена, бе заменена от пица, а главата на сперматозоида беше маслина.

— Маслината е нашето си нещо, един вид — обясни Сам. — Просто я задръж. Имаме хиляда и двеста на склад. Направихме добра далавера — ухили се той и прокара пръсти през златистата си къдрава коса.

Телефонът отново иззвъня и Сам сви рамене извинително.

Върху плота имаше тънък слой брашно и Фредрик забеляза, че Сам го гледа, докато вадеше шофьорската книжка от джоба си. Той я чукна в плота и събра брашното на купчинка. Сякаш беше кокаин. Но вместо да всмръкне праха, Фредрик остави шофьорската книжка и взе щипка брашно между палеца и показалеца си. После внимателно го поръси върху очите на мъжа на размазаната снимка.

Този тип сега лежеше в хладилно помещение в Съдебно-медицинския институт с череп без очи. Преди близо година и двете му очи са си били на мястото. Въпреки това беше карал дванайсет километра по-бързо в зона, в която бяха разрешени седемдесет. Понякога не беше нужно повече. Един детайл.

В това разследване почти липсваха детайли. Аукционният каталог обаче беше отвел следователите към една фирма, чиято банкова сметка показваше, че собственикът вероятно живее във Фрогнер. Фирмата притежаваше беемве, а шофьорът му приличаше на Микаел Морениус. Морениус е обичал пица и е имал 44 крони в джоба, когато е бил убит.

Четиресет и четири крони е приблизително рестото, което получаваш, когато си поръчаш голяма пица с шунка и сирене и една ко̀ла вкъщи. Фредрик знаеше това. Беше необвързан години наред.

— Гадника — каза Сам. — Така му викаме, разбираш ли. Той е от онези клиенти, които все се ръкуват с теб, когато им носиш храната. Приятно е, въпреки че на някои са им толкова лепкави ръцете, че не искаш да си представяш какво са правили. Особено за момичетата, които разнасят, е трудно. Някои мислят, че могат да си поръчат не само пица, а и разносвача. Все едно сме шибана агенция за компаньони.

— А Морениус, той беше ли…

— Не, не. Той не е такъв. Но пък е с тая пластмасова ръка, нали. И като разнасяш пици, примерно по двайсет на ден или там някъде, забравяш такива детайли. И всеки път се стряскаш еднакво силно. Направо тръпки те побиват. Но този тип си е окей. Не е добър тип, защото не дава нито крона бакшиш, но е окей. Въпреки че е с тази ръка. Тя е като… това си е ръка на кукла, нали. Нещо като сложна ръка на кукла.

— Нещо такова — каза Фредрик.

— Не можеш да… — Сам извърши няколко ритмични движения пред корема си със сковани пръсти и лакът. — Едва ли си го бива. Той си има още една ръка де. Странно, че никога не се ръкува с нея всъщност.

— Може би с едната се ръкува, а с другата се бърше отзад — предположи Фредрик и бавно се отправи към колата си.

Шилебек. Тук има тухлени къщи от края на XIX век — светлозелени, жълти и с цвят на пясък, с орнаменти, сводести прозорци и балкони от ковано желязо. Има обаче и от белите блокове от периода между двете световни войни, както и жилища за социално слаби от бетон, стомана и алуминий. Редици от тополи, кленове и тук-там овошки.

Пиците на Морениус са били доставяни до четириетажна кооперация на улица „Габелс гате“ във Фрогнер, близо до мястото, където трамваят профучава по „Драменсвайен“. Винаги чакал на стълбището, така че Уам-Бам-Сам не бе могъл да посочи точния апартамент на Фредрик.

Черен микробус бе окупирал единственото място за паркиране пред сградата, така че му се наложи да намери пролука на съседна улица. Вторачи се в тениската на седалката до шофьора. Наистина беше необикновено грозна. Сви я на топка и отвори жабката, за да я натъпче в нея. Там беше пистолетът. Явно го беше забравил вътре, след като се бяха върнали от стрелбището. Фредрик уви оръжието в тениската и понечи да напъха вързопа в жабката, но вместо това спря, претегляйки го в ръка. Една мисъл узряваше у него.

Тъй като никой не бе обявил Морениус за изчезнал, Фредрик бе приел за даденост, че въпросният е живял сам. Това обаче не беше задължително. Повечето убийства се извършват от човек от най-близкото обкръжение на жертвата. Любовници, съпрузи или членове на семейството. Ами ако там вътре имаше някого, който знаеше какво се е случило с Микаел Морениус? Който живееше с вярата, че плъховете са прояли проблема. Дали Фредрик не беше напът да се натресе право в дома на убиец?

Позвъняването от входната врата отекна в сводестото стълбище. Тези стълбища винаги миришат особено. Приличат си, но никога не са еднакви. Фредрик различи тъмна дървена ламперия и долови мирис на дезинфектант и котешка храна. На една врата беше окачен предупредителен триъгълен знак в жълто и черно: „Тече борба срещу вредителите“. До стената имаше широко стълбище с циментови плочки с орнаменти.

Разбира се, нямаше пощенска кутия с името на Микаел Морениус. Нито с името на фирмата „Сърцето на патицата“. Фредрик реши да пробва друг стар трик. На последния етаж живееше жена, която се бе нарекла Вдовицата Греве. Такива добре държат под контрол какво се случва наблизо.

Вдовицата отвори вратата, преди той да успее да отпусне юмрук. Имаше синкавобяла коса, вълниста от студеното къдрене. Предпазната верижка на вратата се разлюля пред белия копринен пеньоар.

— Ако продавате нещо различно от билети за комитета по благоустройството, отговорът е „не“.

— Полицай съм.

— Виж ти — каза тя и постави чифт очила на върха на тесния си нос. Той вдигна служебната си карта, която носеше на врата си. Тя му направи жест с кокалест пръст да се приближи, грабна картата и замижа срещу нея.

— Търся един мъж, който живее тук. Един Микаел Морениус.

Жената пусна картата и поклати глава.

Фредрик извади шофьорската книжка на Морениус. Тя я взе, въздъхна и го погледна раздразнено.

— Запрашена е — каза и избърса брашното. — Поздравявала съм този господин. Вони на тютюн и е архитект.

— Така ли?

— Срещнах го съвсем наскоро. Заедно с още един. Висок и плешив великан със замижали очи. Знаете, такива едни малки, пронизващи свински очи.

Тя се престори на кривогледа, за да покаже какво има предвид.

— Живее под наем на първия етаж.

— В апартамента, в който има вредители? — попита Фредрик.

— Вредители! — Тя изплю думата право в лицето му. — Младежо. Това е западната част на града. Единствените вредители, които се срещат тук, седят пред колониалния магазин с картонени чашки в ръка.