Ингар Йонсрюд
Калипсо (41)

Глава 41

Март 1992 г., Рамсюн

Стафан Хейхе. Аксел Тране измери с поглед великана с момчешко излъчване, който несръчно му протегна юмрука си за поздрав. Стафан беше по-висок от него с почти цяла глава и набит, но буцест, подобно на възпълно момченце в предучилищна възраст. Рядка сламеножълта коса стърчеше изпод виненочервената му барета. Върху нежната кожа на лицето му едва ли някога бе пониквал косъм, а гласът му беше тънък и нервен.

— Не исках да направя нищо лошо — каза той на шведски и примигна с насълзени очи, когато разбра, че Аксел няма да поеме ръката му. Дланта му блестеше от пот.

Намираха се в нужника, който представляваше канцеларията на лейтенант Гюдбран Фалсен в Главната щабквартира на военноморското командване в Рамсюн. Навън беше тъмно и Аксел се загледа в отражението им в прозореца. Върху снежния скутер някъде в мрака лежеше сърната. Стафан Хейхе беше пристигнал предната вечер и твърдеше, че просто искал да се ориентира в околността. От склона над главния път на Телдьоя видял сърната да куца.

— Животното показваше ясни признаци на болка.

— И не си видял следа от човешко присъствие? Нито Егон, нито Аксел… — Лейтенантът се втренчи твърдо в грамадното същество, което смирено поклати глава.

— Тогава ще се задоволим с това. По време на посещението си тук ефрейторът ще трябва да се настани сам. Допускам, че това му е ясно.

Момчето стисна месестите си устни:

— Разбира се.

Говореше странен шведски. Напевен, със заоблени, сложни гласни звуци, които напомняха на Аксел по-скоро на някакъв диалект от изолирани норвежки долини, отколкото на книжовния шведски, който му беше познат от телевизията. По-късно научи, че това е йотландски.

Все пак, въпреки че думите звучаха красиво, бяха неприятни за слуха на Аксел. Стафан Хейхе го бе държал под око, докато следваше сърната. Аксел беше сигурен в това. И по-лошо — беше го наблюдавал през оптическия мерник на заредено оръжие. Той отказваше да повярва, че шведът не го е видял. Отказваше.

И какво правеше младият мъж тук? Защото не беше възрастен. Самият Аксел беше на двайсет и четири, а Стафан Хейхе сигурно беше по-млад.

— Става ли дума за профилиране, има какво да научим от шведите — каза Фалсен. — Ефрейтор Хейхе е снайперист от шведския Боен парашутен батальон. Отбраната на Северна Норвегия го е поканила тук като инструктор от Хусарския отбранителен полк в Карлсборг.

Храниха се мълчаливо, докато Егон вдигна глава и го погледна. В стола бяха само двамата.

— Какво мислиш?

— Хлапето застреля сърна в сърцето от над километър разстояние — каза Аксел мрачно.

Оръжието, което използваха шведските снайперисти — ПСГ90, имаше ефективен обсег от деветстотин метра.

— До доказване на противното смятам, че този Стафан Хейхе е идиот. Обигран идиот с орлов поглед, дявол да го вземе.

Егон се изсмя и изпита радост. Едно пламъче беше напът да лумне отново у приятеля му. Отрядът се състоеше от близо петнайсет мъже. Споделяха всичко. Бяха братя, бяха семейство и бяха точно толкова различни, каквито могат да бъдат членовете на едно семейство. Някои бяха мълчаливи, други — шумни. Едни, като тях двамата, бяха от елитната западна част на Осло, други — от миниатюрни селца, от места като Хаугсвер, Хаугесюн, Стокмаркнес… ами, отвсякъде. Началникът им, лейтенант Фалсен, беше настоял Егон да се върне възможно най-бързо. Към тренировките, към бъбренето, към природата. При момчетата.

— Звънна ли?

Да, Егон се беше обадил в Юлевол и днес. И съобщението беше същото. Състоянието на Сусане беше непроменено.

Аксел наблюдаваше Егон, докато той мажеше дебел сивкавочервен и миризлив слой скумрия в доматен сос върху сухара си. Раздели го на две, избърса ножа между пръстите си и ги облиза.

— Става нещо.

Аксел вдигна вежда.

— Оня швед вчера. А знаеш ли кой пристига утре? Бьорн Баке.

— Бьорн Баке?

— Мхм.

Аксел преглътна тежко.

— Откъде знаеш?

— Лейтенантът искаше да съм подготвен.

Това се случи година след като Егон и Аксел завършиха военноморското училище. Бьорн Баке беше аспирант в курса по отбрана. Баке беше жилав и търпелив дявол, с тяло като канара, гола глава и очи на бултериер. Когато някое от другите момчета се затътреше по обиколния път и иззвъняваше със звънеца — знак, че се предават — той се изхрачваше и плюеше върху чакъла.

После дойде завършването. Адската седмица. Бяха останали само шестима. Всички бяха изтощени, умрели за сън и неадекватни след рязкото будене и крясъците дни наред. Движеха се в гъста елхова гора. Изведнъж прогърмя неочакван изстрел. От автомата на Баке АГ3. Той първо се опита да го обърне на шега. После реши, че нещо не е наред с оръжието. Накрая намекна, че някой от другарите му е минал твърде близо до него. Но Егон, който беше инструктор на групата, бе видял всичко. Когато бе произведен изстрелът, до Бьорн Баке нямаше никого. След като беше свикан бърз военноморски съвет, Баке получи нареждане да си събере нещата и да си върви у дома. Злополучният изстрел беше нещо сериозно, а опитът да прехвърлиш вината върху други — непростим. Егон го бе нарекъл лъжец.

Последното, което бяха чули за него, беше, че е започнал обучение в здравната школа на Отбраната.

— Какво ще прави там.

— Ще се обучава. За здравето.

— Е, и?

Егон сви рамене.

— Станал е сержант. Сега ни е началник.

— Боже, смили се.