Ингар Йонсрюд
Калипсо (66)

Глава 66

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Зимната мъгла беше забулила залива Мотовски. Оттам лек бриз я разнасяше към сушата. През безснежните островчета и скали край брега, към вечната леденобяла тундра назад. Там мъглата се сблъскваше с по-студения въздух от юг и воалът се превръщаше в стена — мътносива маса, която заличаваше границата между земята, хоризонта и небето.

Мъглата навлажни белите камуфлажни костюми. Покри със студена влага челата на двамата войници от специалния отряд, които лежаха скрити чак до границата на заснеженото плато. Превърна се в капки върху стоманата на оръжията, които постоянно трябваше да бъдат избърсвани.

Между тях дълго царуваше тишина, но ето че единият наруши мълчанието.

— Замислял ли си се с какво се занимаваме всъщност?

Аксел Тране погледна Егон. Върху лицето му беше напластен дебел слой камуфлаж.

— Военна операция на чужда територия? С националния флаг на оръжието? Та това е инвазия по дефиниция. Обявяване на война.

Егон сви рамене.

— Само ако ни хванат — отвърна той и подаде далекогледа на Аксел. Посочи към ниската облачна покривка.

— Виж.

Полярната сова беше впечатляваща гледка. Беше мъжки, почти изцяло бял, само с няколко черни петънца. Кръжеше широко, носен от почти метър и половина размах на крилете.

— Казват, че можели да зърнат мишка от повече от километър разстояние — каза Егон замислено.

— Почти като онова момченце, значи — отвърна Аксел.

Егон не се засмя.

— Стафан Хейхе — каза той само. — Какво прави всъщност тук, по дяволите?

Бяха научили, че има изоставена ловна хижа точно там, където платото започваше да се спуска към фиорда Лица. Там била базата на Дивата норка и приблизително оттам бе дошъл сигналът за помощ. Планът беше да пресекат малката отсечка от тундрата, която беше между тях и хижата, веднага щом падне мрак.

След няколко секунди мълчаливи размишления Егон продължи:

— Сержант Баке и офицер Хаке притежават компетентността, необходима за тази задача — промърмори той.

Аксел позна фразата. Това бяха думите на майор Гюн по време на ориентирането. Единственото обяснение, което бяха получили на въпроса защо тези двамата участват.

— Кой ни е изпратил тук? — попита Егон.

Аксел си свали ръкавиците и започна да меси сняг в твърда, стегната топка. Въпреки че се намираха доста над шейсет градуса географска ширина, арктическата зима беше мека. Само няколко градуса под нулата. Атлантическото течение се грижеше за това.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Норвегия няма да нападне Русия сама.

Аксел се взря в пролома. Заливът едва се виждаше от неговото място. Опита се да метне снежната топка към покривалото, върху което си почиваше сержант Баке. Като ръчна граната.

— Операция на НАТО — каза той. — Това мисля.

— Ами момченцето? Швеция не е член на НАТО. Да бъде заловен на операция в Русия, за войник от неутрална Швеция е дори по-лошо, отколкото за норвежец, ако това изобщо е възможно. Ние поне можем да обвиним старите си навици.

Аксел изпухтя примирено.

— Тогава кой?

— Не знам — отвърна Егон. — Знам само, че е по-голямо от Норвегия. И не е НАТО.

Аксел очакваше температурата да падне с настъпването на вечерта, но през нощта времето се промени. Снегът стана мокър. Задушаваща мъгла намали видимостта. Той не понасяше шапката под белия камуфлажен костюм. Егон и сержант Баке носеха автоматите си АГ3, а Аксел и другите двама — автоматични пистолети. В допълнение към обичайния си багаж бяха натоварени и с водолазната екипировка, надуваема гумена лодка, снайпера на Хейхе и добре опакования сак на Баке с надпис „Здраве“. Не оставиха нещо.

Въпреки че разстоянието не беше голямо, походът отне време. Те не знаеха дали руснаците патрулират, затова следваха вдлъбнатините по надипления терен на тундрата. Но не намериха човешки следи. Само камъни, ледена кора и сняг. След близо два часа лейтенант Фалсен вдигна ръка. Махна на всички да се приближат.

— Хижата. Последната известна база на Дивата норка — прошепна той и посочи натам.

Бяха достигнали долината Лица. Пред тях небето беше по-ясно. Различиха блясъка на звездите и светлината на луната. Тук мъглата потъваше в дълбокото и видимостта се подобряваше. Въздухът беше по-приятен за дишане. Виждаха само покрива на хижата. Тя беше в малка падина, която отвеждаше надолу към фиорда.

— Тране и Баке. Вие влезте. Изчакайте, докато се наредим в позиция около къщата.

При тези думи останалите от патрула се промъкнаха напред. Ако вътре имаше човек, различен от Дивата норка, нямаше да има възможност за бягство. Аксел се загледа в сержанта. Беше си смъкнал качулката и потта блестеше върху голата му глава. Долната му челюст се движеше напред-назад и зъбите му издаваха тих скърцащ звук. Баке не го погледна, не каза нищо, само се оглеждаше наоколо с очите си на бултериер.

— Сега — каза той накрая и тръгна напред, приведен.

Ловната хижа беше не по-голяма от фургон за къмпинг. Състоеше се от широки съединени трупи, които трябва да са били докарани тук, защото на това място не растеше нищо, освен ниски брези и храсти. Отблизо Аксел долови мириса на дърво, покрито с катран. Вратата беше ниска и крива и широките дъски, заковани на нея, образуваха кръст, който се простираше от единия перваз до другия. Нямаше ключалка, нито брава — само една желязна дръжка. Каменен праг пред входа. Две дупки, издълбани под обраслия с мъх покрив — за вентилация.

Двама от войниците спряха. Заслушаха се. Подушиха въздуха. Търсеха ухание на димящо огнище, звуци от разговори, хъркане, живот. Нищо.

Баке хвана дръжката и погледна към Аксел, който вдигна автомата си МП-5 в готовност. Пантите на вратата нададоха вой, когато сержантът изби вратата.

Влизане. Оглед отляво, горе, долу по пода, отляво, горе.

— Чисто е!

Само една стая. Едва осветена от луната над фиорда през квадратен прозорец на дългата стена. Стъклото беше счупено и беше навяло сняг по перваза и върху единствената мебел в стаята — леглото. И телата в него. Аксел направи няколко предпазливи стъпки напред.

Бяха три тела и седяха облегнати на стената. Не миришеха, сигурно бяха замръзнали, но от меките температури кожата им блестеше като восъчна под леко сипещия се сняг.

Аксел знаеше, че и смъртта може да бъде избор. Някои искат да умрат в санаториуми, други искат да умрат вкъщи. Някои искат да умрат сами, мнозина искат да умрат заобиколени от близките си. Някои предпочитат да умрат на място — както си вървят по улицата, да бъдат премазани от пиано в следващия момент. Други биха искали да знаят. Да направят планове и да се подготвят.

„Но никой не иска да умре така“ — помисли Аксел.

Явно това беше малко семейство. Жената беше висока и имаше широко лице със слаба, остра брадичка. Във формата на сърце. Стъклата на очилата й бяха счупени. Момчето беше в ранна тийнейджърска възраст. Имаше набол мустак и изглеждаше почти толкова висок, колкото мъжа, само че беше по-слаб. Семейната прилика между баща и син беше в очите. Сега обаче те бяха празни. Втренчени. И тримата бяха с дебели вълнени панталони и големи ушанки, а от местата, където куршумите бяха пробили пухените им якета, стърчеше червено-кафяв пух.

Баке запали фенерчето. На пода имаше празни гилзи от патрони. Аксел веднага ги разпозна. 5,45 на 39 милиметра. Муниции за AK-47. Автоматът на руската армия.

Аксел предпазливо протегна ръката си, която беше в ръкавица. Почисти снега от бузата на момчето. Беше неравна? Малки твърди копчета, подобни на градушка.

— О, по дяволите!

На светлината от фенерчето ги видя. Не бяха копчета. Бяха мехури. Бабуни.

— Вън. Махни си ръкавицата. Вън! — заповяда сержантът.

Аксел реагира инстинктивно. Запрепъва се назад, изтръгна ръката си от ръкавицата, пусна я и падна върху каменните стъпала отвън, запълзя и погледна нагоре към Баке.

— Какво беше това, по дяволите? — прошепна Аксел.

— Катастрофа. — Баке се втренчи надолу в него. — Това там вътре е адска катастрофа.

Преди да успеят да кажат нещо повече, чуха звук от влачене. От къщата. На вратата беше застанала една фигура.