Ингар Йонсрюд
Калипсо (24)

Глава 24

Май 1991 г., Холменколен, Осло

Бризът от фиорда Ослофьорден раздвижи бора над двамата. Аксел Тране вдигна глава и замижа. Потта и гелът за коса засмъдяха в крайчето на окото му. Под тях, в казана ниско долу, лъчите на майското слънце искряха в хотел „Плаза“ — красивия нов небостъргач на столицата. Ухаеше на секс и смола. Небето над него беше акварелно синьо, също като роклята, която Агнес беше запретнала над широкия си задник. Тя го размърда нетърпеливо.

Идеята беше нейна. Просто да се измъкнат от параклиса след края на венчавката. Никой нямало да забележи, че ги няма. Закръглената двайсет и две годишна жена, облечена с рокля и късо черно сако, беше притичала по пътя Холменколвайен, а той я бе последвал със сковани крачки. Все пак Аксел не обличаше парадната униформа на Морската отбрана всеки ден. По една пътека бяха стигнали до поляна между дърветата.

Не че той нямаше желание. Но униформеният панталон го стягаше на най-неподходящите места, острият цип се впиваше в част от интимната област, на която дори не знаеше името, и той искрено се надяваше да не си изцапа сакото. В края на краищата беше кум.

— Аксел. Съсредоточи се.

Той се вряза толкова силно в нея, че камерата, която висеше на каишка на врата й, я удари по корема. Тя се разсмя.

— Боже мой, човече. Изобщо не те бива в това.

Напушена ли беше? Беше му обещала да не пуши. Поне не и преди тържеството, и то далече от колегите му. Въпреки това смехът й звучеше някак рязко, което го наведе на мисълта, че не е удържала на думата си.

Той ускори темпото, искаше да приключи възможно най-бързо. Плесна я по задника. Не заради себе си, а защото на нея й харесваше. Отново я удари. Вдигна ръката за трети път, но я отпусна. Неприятно чувство го загриза. Усещането, че не е сам.

Това качество правеше Алекс Тране добър войник. Нюхът, който по време на лов го караше да опре пушката до рамото си половин секунда преди еленът да навлезе в полезрението му. Усетът, който го подтикваше да отстъпи леко назад части от секундата преди да нахлуе варварска орда, ламтяща за скалпове на войници от флота.

Някой ги наблюдаваше. Аксел усещаше това.

— По дяволите, какво правиш! Разкарай се, пикльо!

Воайорът беше синът на свещеника. Тринайсетгодишен фъстък с прическа като на Пер Йесле от „Роксет“, който с тънките си пръстчета бе помогнал да приготвят украшенията от цветя за венчавката. Хилеше се ококорен и изчезна, преди Аксел да успее да натъпче мокрия си член в панталона.

Агнес, която не бе пожелала да застане на четири крака, защото се боеше да не си изцапа роклята, се разсмя така, че се катурна напред.

— Мамка му, защо ли не ти снимах физиономията.

— Женкарят Егон и сладката Сусане. Колко ли ще продължи това, как мислиш?

Понякога той така се сконфузваше пред нея. Агнес знаеше, че това го наранява. Защо трябваше да бъде толкова вулгарна? Младоженците стояха пред сводестата пристройка на задната част на параклиса в Холменколен. Църковният храм, боядисан с катран и вдъхновен от средновековните дървени църкви на върха на хълма над столицата.

Аксел погледна към най-добрия си приятел. Егон Борг беше почти една глава по-висок от него. Егон беше опитал да среше косата си с вода, но твърдите му кичури бяха упорити и стърчаха изпод униформената барета. Докато Аксел се чувстваше некомфортно и му липсваха спортните екипи на отряда на флота, Егон изглеждаше строен и уверен в тъмносинята официална униформа. Бавно погали по гърба бялата си булка с ръка в ръкавица от агнешка кожа, а после хвана нейната. Двамата преплетоха пръсти и ги положиха върху корема на Сусане. Кълбото беше толкова малко, че трябваше да знаеш, за да можеш да го видиш.

— Най-накрая — каза Агнес. — Сега снимките ще станат хубави.

Аксел се обърна. Самотен сиво-бял облак се плъзна пред слънцето. Хвърли сянка върху „Плаза“, където Егон и Сусане щяха да прекарат първата брачна нощ. Колко странно, помисли си Аксел. Метеоролозите бяха прогнозирали буря. А получиха единствено самотно облаче. Той вдигна ръка. Искаше да види небето синьо. Не успя. Облакът се показа иззад дланта му.