Ингар Йонсрюд
Калипсо (53)

Глава 53

Жената беше придърпала шапката ниско над челото си и беше опаковала носа и устата си в дебел развяващ се шал. Снегът се бе натрупал дори върху оживената улица „Финмарксгата“, така че тя трябваше да се приведе и да прекара детската количка по надлеза, който водеше от парка до музея „Мунк“. Фредрик изключи нагревателя на седалките и нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Чистачките летяха върху предното стъкло.

— Имаш право — каза той, без да погледне Кафа.

— Каин и Авел. Двама са. Каин е използвал чука, за да убие Леонид Гусев, и същото оръжие е използвано върху Морениус. Защо му е на един стар смъркач да се нахвърля върху такива хора? На агент на разузнаването и на руски дезертьор? Каин говореше по телефона с някого, преди да понечи да убие Юдит Йеде в мазето на Морениус. Има човек зад кулисите. Поръчител.

— Между другото, той е бил болен от рак — каза Кафа.

— Моля?

— Гусев. Обади се патоанатомът Хайсман. Гусев е бил пълен с тумори. Нелекуван рак. Не му е оставало много.

— Хм.

Точно до площад „Александер Шелан“ той спря пред център за възрастни и хора с увреждания. Кафа го беше помолила да я откара дотам.

— Благодаря — каза тя и се измъкна навън.

Фредрик не вярваше, че някога ще види пакистанец с перука. Когато обаче Джавад Джавас се наведе над миялната машина, следователят установи, че синкавочерната купчина върху темето няма как да расте редом с прошарения пух на врата му. Джавас изстена от усилието, както бе изстенал половин минута по-рано, когато Фредрик бе поставил полицейската си карта върху бара.

— Руснакът — изпръхтя той и поклати глава. — Адски много досаждат заради него.

Фредрик не беше сигурен дали Джавад Джавас изобщо е пакистанец, въпреки че акцентът му насочваше към това. Изглеждаше по-скоро като северноафриканец. Храната, която сервираха в това мрачно заведение със стени, покрити с ирландскозелен филц, беше гръцка.

Фредрик вече беше минал през двама зарзаватчии и един търговец на коли втора употреба. Общото между всички тях беше, че собственикът се казваше Джавад. Също като човека, който бе платил последното възнаграждение на Леонид Гусев в плик. Сега Фредрик се намираше в тази дупка. През немитите прозорци виждаше блока, където бе живял Гусев, от другата страна на парка.

— Работел е тук?

— Не си ли говорите в полицията?

— Какво имате предвид?

— Тук вече беше един, който искаше да говори за Леон — Джавад взе една бирена чаша и я вдигна срещу светлината. — Леон, Леон, Леон. Какво е направил старият Леон?

— Въпросното лице е било от полицията?

— Не знам. Но кой друг обикаля така да разпитва? — Джавад заговори с изкуствено норвежки акцент. — Разкажете ми за него! Покажете ми документите си! Колко студено е в хладилното ви помещение? Защо имате стара наденица? — Той се ухили широко и намигна на Фредрик. — Само се шегувам. Знам, че на полицията не й пука за наденицата. Това е за Агенцията по контрол върху храните.

— Но… онзи, който е бил тук…

— Не мъж. Женска.

— Не остави ли номер?

Собственикът поклати глава. Фредрик седна на едно от високите столчета край бара и помоли за кафе.

— Какво й казахте?

— Същото, което ще кажа и на вас сега — отвърна Джавад.

Беше изминала близо година, откакто Леонид Гусев видял плаката на прозореца, на който имало обява за търсене на персонал. Джавад си представял по-скоро някой по-млад — ученик или нещо от сорта, но Гусев бил настоятелен.

— Освен това явно е помолил да му плащате в брой — каза Фредрик остро. — Никакви данъци. Струвало си е за руснака, струвало си е и за вас.

Джавад го загледа тъжно.

— Данъци — промърмори той и размаха пръст в лицето на Фредрик. — Мислите ли, че нямам деца? Мислите ли, че не искам старата ми майка да получи помощ, когато се разболее? Защото съм чужденец? Плащам данъци, всички, които работят тук, плащат купища данъци. Леон обаче не можеше да плаща данъци. Нямаше разрешение. За работа.

— Горкият — каза Фредрик лаконично.

Леонид Гусев бил добър готвач и си вършел работата добре. След няколко месеца обаче започнал да клинчи. Един ден Джавад го хванал да сервира храна безплатно на един гост.

— Не беше за пръв път, както разбрах. Казах му, че не разрешавам. Той обаче просто продължи. Идваше твърде късно на работа, а понякога изобщо не идваше. Е, тогава…

Крайчетата на устата му се извиха нагоре и той разпери ръце:

— Последна заплата.

Онзи гост бил едър мъж с малки подозрителни очи. Много стар, съвсем плешив.

— Научихте ли името му?

— Не. Но той донесе плика с парите — Джавад изпъчи рамене и показа как е влязъл мъжът в заведението. — Като боксьор.

Фредрик благодари и си тръгна. Когато бутна входната врата, едно звънче иззвъня и в лицето го удари студена вълна. Остана неподвижен и примижа срещу снежната вихрушка. После отново дръпна вратата и закрачи тежко към бара. Джавад го погледна въпросително. Фредрик сложи визитна картичка пред себе си. Завъртя я и посочи телефонния номер.

— Представете се и кажете, че приятелят на руснака отново се е появил.