Ингар Йонсрюд
Калипсо (61)

Глава 61

Нямаха предварителна уговорка, което подразни охраната. Затова Фредрик и Кафа останаха да зъзнат пред въртящата се стоманена врата, докато специален съветник Егон Борг от Министерството на отбраната не затрака към тях по заледения паваж с гладките си подметки.

— Очаквах ви — каза той само и им протегна тънката си силна ръка.

Кабинетът на Егон Борг имаше изглед към площада навън. Нито голям, нито малък, беше формален, без лични вещи, ловни трофеи или снимки на членове на семейството. Освобождаващо, помисли си Фредрик. Така би подредил и своя кабинет, ако имаше такъв.

Но с какво изобщо би декорирал Борг? Деца нямаше. А жена му Сусане от четвърт век беше зеленчук. Всеки час, прекаран тук, беше час далеч от лекарства, залиняло тяло и картонени легени. Може би затова кабинетът беше толкова стерилен. Място, където спомените можеха да отстъпят на заден план. Въпреки това в стаята имаше мирис. Дъх, на който не му беше там мястото. Като на плътна мокра козина.

Зад бюрото беше окачена детайлна карта на Осло, надупчена от флагчета в червено, жълто и синьо. Повечето бяха червени. Бившият военен от флота забеляза, че Фредрик ги гледа.

— Убежища — каза той. — Червените са съществуващи съоръжения, които имат нужда от подобрение. В момента просто западат. Жълтите са бомбоубежища, които удовлетворяват настоящите нужди, а сините са райони, където трябва да намерим места за строене.

— Тези неща нямате ли ги на компютър? — попита Фредрик.

Борг вдигна двата си юмрука пред себе си.

— Министерството на обществената сигурност и готовност — каза той и вдигна един пръст. — Националната служба за сигурността и община Осло — тук той вдигна още два пръста. — От Министерството на отбраната идват трима бюрократи, а от Министерството на финансите — още двама. После трябва да участват Директоратът за културното наследство и частните предприемачи… — тук той разпери всички пръсти… — така че всички заедно трябва да опитаме да постигнем съгласие.

Той измъкна едно флагче, а после силно го заби обратно в картата.

— Наречете го отреагиране.

Фредрик изсумтя развеселено, но Кафа не се засмя.

— Отреагиране… каза тя замислено. — Струва ми се, че злополучното военно учение в Русия също ви е създало необходимост да изпускате парата?

Звуци на гърлено ръмжене накараха Фредрик да изтръпне. Явно животното бе лежало свито от страната на Егон Борг до бюрото, но сега овчарката се бе оживила. Показа се изпод масата със сведена глава, прибрани уши и оголени зъби.

— Ромул! — каза Егон Борг строго. Кучето моментално легна, като им хвърли поглед, изпълнен с недоверие.

— Съжалявам — продължи той. — Това е просто шоу. Той е стар и чува малко зле. Стряска се, когато някой каже нещо рязко.

Докато разговорът се въртеше около делови теми, Борг се усмихваше като момче. Сега това бе заменено от строго изражение. Той пооправи сакото си, седна и посочи към столовете за посетители.

— Научих, че са ви информирали за учението.

— И…? — Кафа не изпускаше овчарката от поглед.

— Мога само да потвърдя съдържанието на доклада, който сте прочели.

— С други думи, ако обичате?

Егон Борг прокара ръце през прошарената си коса. Погледна я уморено.

— Излязохме на сушата, там, където мислехме, че е норвежката страна на границата. След сравнително кратко време видяхме военен патрул. Решихме, че са участници в учението, преоблечени като руски войници. Открихме огън. Руснаците отвърнаха.

Борг сякаш се взираше в точка, намираща се далече, далече от тях.

— Не ги нападнахме, преди да стигнат на двайсет или може би петнайсет метра от нас. От това разстояние… Вие сте полицаи и знаете какво може да причини един АК-47. Трима от нас бяха убити на място. Аксел и аз избягахме. Бягахме с все сили. Аксел беше зад мен и когато стигнах до брега, беше изчезнал. Чаках колкото посмях, но накрая се качих на лодката и отплавах.

Егон Борг стисна силно очи. После се върна при тях. Взе едно кожено куфарче в скута си и извади спрей за нос от него. Повъртя го в ръце, но не махна капачката.

— Бяхме сигурни, че Аксел е умрял — каза той. Гласът му не беше мрачен. Не беше тъжен. Просто констатираше факт.

— Какво стана, когато се върнахте в Норвегия? — попита Кафа, която явно най-накрая беше решила да игнорира дремещото животно.

— Беше хаос. Вече не помня последователността на събитията. Но трябваше да давам обяснения, естествено. Дойдоха от Щаба по сигурността, дойдоха от министерството, руснаците изпратиха голяма делегация. Накрая върнаха телата.

— Тогава ли разбрахте, че Аксел не е сред загиналите?

Главата на Борг бавно се вдигна и отпусна. Беше трудно да се разбере изражението му. Дали означаваше раздразнение, че трябва да се върне към място, което отдавна е потиснал у себе си?

— Руснаците казаха, че не знаят нищо за него. Допуснахме, че е загинал при падане. Онзи терен е пълен със стръмнини и процепи. Или че се е удавил, ако е влязъл в морето. Само предполагахме.

„Премерено“. Тази дума търсеше Фредрик. У Борг имаше нещо премерено. Сякаш си беше преговарял хронологията на събитията толкова често, че накрая тя се беше превърнала просто в една история. Връзките между Егон Борг и миналото явно се бяха разпаднали на прах.

— Май те подозираха, че руснаците имат пръст в изчезването на Аксел — каза Борг замислено. — Но в такава ситуация… нямаш особено печеливши ходове. Бяхме извършили инвазия в чужда страна. И как трябваше да постъпят с него в такъв случай? С един офицер от нисък ранг?

— Ами Агнес Усе? — попита Кафа. — Приятелката му?

Борг извади капачката на спрея за нос с бързо движение. Постави я пред себе си на масата.

— Не съм сигурен, че разбирам. Какво общо има всъщност Агнес с това?

— Просто искаме да добием представа за пейзажа.

— Срещнахте ли се с нея?

Кафа кимна.

— И какво каза тя?

— Не много.

Борг произведе звук, подобен на развеселено пръхтене.

— Не. И аз така си помислих.

— Какво имате предвид?

— В действителност не съм се сещал за нея от години. Не и преди да ме попитате по време на разпита.

Ромул беше заспал. Борг го побутна с крак и спря стържещото му хъркане.

— Видяхме се няколко пъти, след като приключих ангажимента си в Отбраната. Но беше твърде… болезнено. Не, това не е точната дума. Твърде различно. Трябваше да се грижа за Сусане, а Аксел го нямаше.

Борг подсмръкна, вдигна спрея към носа си, пръсна и вдиша дълбоко.

— Синусите — изпръхтя той и продължи да разказва.

В училище Агнес Усе била един клас под Аксел и Егон. Като младежи били част от една и съща компания. Напивали се, ходели до центъра, просто си прекарвали времето заедно. Както правят младежите. Едва в края на тийнейджърските си години Аксел и Агнес станали двойка.

— Какво мислехте вие за това? — попита Кафа.

Егон Борг я погледна въпросително.

— Стори ми се, че… — Кафа сбърчи чело — … мислите нещо за нея. Че сте разсъждавали върху характера й.

Борг поклати глава почти незабележимо.

— Е. Не е като да дължа нещо на Агнес.

Той си пое дълбоко дъх.

— Странно е да говоря за това. Излагащо. Но отначало Агнес беше влюбена в мен. Не беше мой тип и когато срещнах Сусане… тя и Аксел станаха двойка. Това между тях не беше голяма любов.

— Не беше вашият тип? — попита Кафа.

Егон Борг допря длани до челото си.

— Както казах, за мен е неудобно да седя тук сега, двайсет и пет години по-късно, и да говоря за такива… младежки истории. Но Агнес не беше мой тип, не. Беше твърде особена. За нея беше много важно да предизвиква — и възрастните, и другите младежи. Можеше да бъде доста провокативна. Освен това беше сексуална по природа. Нали ви е познато как някой може само да те погледне и вече знаеш, че те… желае.

Агнес била от заможно семейство. Майка й била професор по нещо си, а баща й бил на висок пост в нефтена компания. Имали старомодни възгледи за възпитанието. Агнес трябвало да бъде тиха, послушна и изрядна. Затова тя намирала отдушници за неврозите си. Била гръмогласна и нахална, биела се и рано започнала да пие.

— Носеха се слухове, че е била интимна с една от учителките. Една съседка… Агнес твърдеше, че тя й е посегнала. Постоянно имаше такива истории. Често засягаха хора, с които Агнес си имаше разправии.

Борг се поколеба. Понижи тон.

— Знаете ли какво мисля? Въпреки че всички знаеха, че съседката е обратна, лично аз не вярвам, че Агнес казваше истината. Сега, вече като възрастен, мисля, че… Агнес не е имала добро детство и юношество. Тогава не можех да го изразя с думи. Но тя се е научила рано да манипулира хората. Да влиза в ролята на жертва. Така избягваше да поема отговорността за собствените си действия.

— Силно твърдение — заключи Кафа.

— Е, вие попитахте. Както казах, не ми е приятно да говоря за това. Доколкото знам, Агнес е щастливо омъжена и е чудесна майка на децата си.

По площада духаше студен вятър, когато Борг ги изпрати до контролния пункт и се сбогува с тях. Фредрик и Кафа излязоха бавно на „Гласигата“, късата уличка, която отвежда от Министерството на отбраната и кабинета на министър-председателя до крепостта Акершхюс. Кафа пристегна шала си, а Фредрик вдигна яката до брадичката си. Мина черна правителствена кола. В затъмнените прозорци Фредрик не видя нищо друго, освен отражението си.

Пред старата Военна болница, розово-кафява дървена сграда на площад „Грев Ведел“, той спря.

— Е, какво мислиш?

Кафа поклати глава несигурно.

— Единственото, което имаме срещу Агнес Усе, е, че тя е лекар. А Аксел Тране трябва да е получил помощ от някого с медицинска компетентност, за да си набавя инсулина. Но аз проверих. Агнес Усе никога не е предписвала нито една рецепта за инсулин.

Когато Кафа го погледна в очите, вятърът се обърна и суровият морски въздух завихри снега от поляната пред тях. Той премина по площада като мъгла.

— Егон Борг я описва като пламенна, спонтанна душа. Но когато й казахме, че бившият й приятел е умрял не преди двайсет години, а преди няколко седмици, тя не трепна.

— Борг я описа също като манипулатор — възрази Фредрик.

— Именно. Не мога да се отърся от усещането, че Агнес Усе е планирала как да реагира на съобщението за Аксел.

Кафа се поколеба.

— „Обратна“. Егон Борг изглежда толкова задръстен. Какво има против лесбийките, как мислиш?

Фредрик поклати глава.

— Има различни хора — промърмори той само.

Беше му студено и искаше да влезе в колата. Кафа обаче постави ръка върху неговата.

— Фредрик? Трябва да поговорим.

Осем минути по-късно седяха в неуютен кафе-бар на „Конгенс гате“. Високите столчета бяха от пластмаса в различни цветове. Салатата с паста се сервираше в купички и беше от хладилника. Вместо да пие през сламката си, Кафа я използваше, за да прави дупчици в смутито си. Дупки, които постоянно се запълваха отново.

И преди бяха седели така. Той не беше сигурен кога и къде, но беше на подобно място. Той й беше разказал за смъртта на Фрик и за раздялата с Алис. Тогава очакваше това да я отблъсне от него. Ефектът обаче беше противоположен.

— Какво стана, Фредрик? Какво стана с нас? Не бяхме ли приятели?

Тя гледаше надолу в купичката си и това му даде възможност да я наблюдава. Дългата черна коса върху ушите, която се превръщаше в нежен мъх по долната част на бузите. Пълните устни, които веднъж го бяха целунали по бузата. Той още помнеше как кожата му бе настръхнала бързо.

— Ти ме отблъсна — каза Кафа.

Фредрик усети как бузите му се загряват. Топлината не беше приятна.

— Не смятах да повдигам въпроса пред теб — продължи тя. — Но сега, след като отново работим рамо до рамо… това ме измъчва. Искам да знам какво се случи.

Фредрик можеше да й разкаже какво се е случило. Всъщност беше съвсем просто. Бе избрал пътя на най-малкото съпротивление. Вместо да каже „не“ на Бетина, когато тя бе пристигнала с багажа си и проклетото куче, Фредрик бе преглътнал дълбоко и си беше помислил: е, това е приемливо. Бетина много искаше да го обича, а той я харесваше. Харесваше му да я гледа как се съблича, харесваше малките й гърди и тесния й задник, обичаше да прокарва пръст от процепа между двете му бузи нагоре до извивката на гърба. Да проследява прешлените на гръбнака, да поставя ръка върху врата й и да затяга хватката, да стиска, докато тя изстене от радост и болка, да разделя коленете й с крак и да я чука. Обичаше да затваря очи и да си представя, че това е Кафа.

Гордееше ли се с това? Не. Срамуваше ли се? Не.

— Кафа — каза той, заби вилица в салатата, отмести пластмасовата купичка и изчака тя да го погледне. — Преди близо месец се събудих в болница, с махмурлук и натъпкан с лекарства. Лекарите мислеха, че съм опитал да се самоубия. Самият аз нямам представа какво е станало, защото не помня нищо. Нищичко. Аз съм по-голям от теб, бях ти шеф, имам две деца, които са почти възрастни хора, имам бивша жена и настояща приятелка. Имам куче, което често страда от разстройство. Не съм нищо особено. — Той усети колко брутално прозвуча това. Отхвърлянето. Но така трябваше да го направи. — Съжалявам, ако съм те накарал да вярваш в нещо друго.

За момент тя само го загледа. Краищата на устата й се повдигнаха. Изражението й беше недоверчиво, почти изумено, а после тя прихна. Кафа му се смееше! Тя стана, навлече си палтото и хвърли връзка ключове на масата.

— Фредрик. Знам, че не съм нищо особено. Никога не съм била влюбена в теб. Исках само да бъдем приятели.

Господи. Кръвта закипя във вените му. Въпреки това той зъзнеше. Изхълца. Гадна каша от салата и стомашен сок запари в гърлото му.

— Можеш да вземеш колата — каза тя и си тръгна.