Ингар Йонсрюд
Калипсо (68)

Глава 68

Входът зееше като беззъба паст и когато плътният пластмасов лист на входа се спусна зад тях, останаха сами.

Фредрик погледна Кафа. Очите й искряха в полумрака. Тя сложи ръка върху пистолета в кобура, а с другата измъкна фенерче от колана си. Подаде му го.

— Благодаря. — Той опита да се усмихне. Беше й благодарен не само за фенерчето.

Солидни железни греди проблеснаха в рязката светлина. От бетонната плоча стърчаха дебели пластмасови тръби и електрически кабели.

Основата на блока беше с размерите на игрище за хокей на лед и през прозорците без стъкла навяваше сняг. Коварна ледена кора покриваше основата. По средата на сградата се издигаше квадратната конструкция на асансьорна шахта, а към етажите нагоре водеше стълба.

След първите стъпала той спря. Заслуша се. Нищо.

— Каин? Синре Борк? Икбал и Байер са. От полицията. Както се уговорихме. — Бетонът запрати думите обратно към него.

На горния етаж се простираха сиви стени по протежението на цялата фасада. Коридор със зеещи дупки за непостроени апартаменти. И тук нямаше следа от живо присъствие. Фредрик надзърна в отвора на асансьорната шахта. Светлината от фенерчето едва стигаше до дъното, където освети острите ръбове на арматурно желязо и лед. Той освети нагоре. Гладки студени стени. Какъв беше този звук? Течение, което виеше между етажите ли?

Още по-нагоре ги посрещна течение, което донесе леки танцуващи снежинки. Отпред Кафа вървеше приведена, готова да дръпне спусъка, а Фредрик беше зад нея, положил ръка върху рамото й. Беше щастлив, че тя е с него. Наистина щастлив.

Кафа спря рязко между четвъртия и петия етаж. Той видя как малката й ръка стисна дръжката на пистолета. Замръзналият й дъх излизаше на пресекулки. Нещо беше привлякло вниманието й. Фредрик се напрегна. Ето. Тънка, пронизителна металическа песен. После се чуха тежки стъпки и затруднено дишане.

Да извика ли отново? Тя кимна.

— Синре Борк? Полиция.

Звуците утихнаха.

Устата му пресъхна. Бронежилетката тежеше на раменете му, стягаше му на кръста и беше невъзможно да си поеме въздух добре. Изведнъж ръката му се стопли. Кафа беше сложила своята върху нея.

— Готови?

Тя освободи оръжието от кобура. Хвана пистолета „Хеклер и Кох“ с две ръце, изправи гръб и закрачи решително нататък.

Понякога в живота се случва звярът да се завърне в нас. Хиляди години цивилизация се заличават и телата ни реагират, сякаш сме човекоподобни маймуни или свине. Порите се изпълват с мръсотия. С острата воня на страха. Вонята ги удари, когато изкачиха стълбата.

И тук попаднаха в мрачен коридор от бетон. И тук зееха дупките за прозорците. Сняг и лед под первазите, студен пронизващ вятър. Стените обаче бяха обезобразени. С грубо издълбани нечетими думи. И рисунки — пробита глава до тялото, дете от кръгчета и чертички, свито под една силна ръка.

Той беше на по-малко от два метра от тях. Тялото му излъчваше пара, дивите му очи се стрелкаха, едва видими под качулката. Под мишниците на Каин имаше големи потни петна. Той тропаше с крак по пода. Звяр, приклещен в ъгъла. В ръката му беше чукът.