Ингар Йонсрюд
Калипсо (83)

Глава 83

Трябваше да почукат няколко пъти. Когато Агнес Усе отвори, беше в инвалидната количка. Между тях се разлюля тежка предпазна верига. През процепа се плъзна острият дъх на горена пластмаса.

— Късно е — каза тя.

— Излъгахте ни за Аксел Тране. Поддържали сте контакт с него — каза Фредрик. — Излъгали сте лекаря си, за да получите допълнително инсулин, и сте дали от него на Аксел.

Студеното течение отвън накара Агнес Усе да закопчае най-горното копче на блузата си. Тя прехапа долната си устна и го изгледа. Спря погледа си върху пистолета.

— Ще ме арестувате ли?

Фредрик не отговори.

— Е, влизайте.

Светлината на лампата в хола беше приглушена до меко сияние като при здрач. На стената зад витата стълба беше монтирана камина, която хвърляше оранжево-жълти отблясъци. На пода пред камината имаше картонени цилиндри, от онези, в които човек навива арт фотографии.

— Горите снимките си?

— Хм — беше единственият й отговор.

Агнес Усе се доближи с количката до камината, отвори вратичката и се наведе, така че достигна пода. Взе една снимка. Без да я погледне, нахрани пламъците с нея. Огънят запламтя по-силно и Фредрик позна снимката. Момичето с изгорените ръце.

После Агнес Усе обърна количката срещу Фредрик и Андреас. Пъхна ръка под одеялото, което лежеше върху скута й.

— Искате да говорим за Аксел? — каза тя, без всъщност да очаква отговор. — Е, да поговорим за Аксел.

— Това, в което той участва, не беше учение. Беше военна операция. Петима войници бяха изпратени дълбоко навътре на руска територия.

Въздухът, който Фредрик дишаше, му се стори по-тежък. Сякаш времето започна да тече малко по-бавно. Норвежки военни отряди на руска територия. Така започват войните.

По онова време Агнес Усе била на двайсет и няколко години. Аксел се бил преместил от Рамсюн в Северна Норвегия, където бил щабът на войниците от флота. Тя карала лекарската си практика там. През по-голямата част от времето работела в кабинета във Фелдал, едно село на няколко километра северно от щаба, но понякога я вземали да помага на войниците от специалните части с медицински прегледи и по време на учения.

— Беше през зимата или в ранна пролет. Не помня. Научихме само, че се състои учение и че трябва да сме в готовност. Трезвени и близо до телефон, се имаше предвид — добави тя, като се изсмя сухо.

Една нощ я събудили. Не телефонът, а военната полиция. Заблъскали по вратата. Още не се било съмнало, когато самолетът „Орион“ кацнал на летище „Хиркенес“, на десетина километра от руската граница. Там ги посрещнал млад лейтенант. Агнес помнеше, че той пушел. Е, не било нещо необичайно по онова време, но той направо изгълтал няколко дълги черни цигари. Със златен филтър.

Оттам пътуването продължило на изток. Към граничната станция Корпфел.

— Превозиха ни в коли с ленти, а не колела. Бяхме аз и други трима военни лекари. Никой не носеше табелка с име. Никой не знаеше как се казват. Онази нощ бушуваше буря и когато пристигнахме на разсъмване, наоколо беше съвсем бяло. Почти не виждахме пред себе си. Група войници от флота изграждаха полева болница.

Агнес Усе прокара ръка през късия си перчем. Юмрукът й остави мокра следа.

— Получихме съобщение да се подготвим да приемем пациент с едра шарка.

Тогава въздухът се сгъсти окончателно. На Фредрик му се стори, че чува пукането на фотографската хартия в камината. Усети сърдечния мускул в гърдите си, който се сви и остана така по-дълго от обичайното. Мазна пот покри гърба му и той се вторачи в Андреас. Той отвърна на погледа му. Двама мъже, един и същ поглед.

Фредрик знаеше много за едрата шарка. Твърде много. Беше видял как един мъж умира от този вирус. Това правеше комисар Фредрик Байер много специален човек. Защото тази болест вече не съществува. През 1980 г. Световната здравна организация обяви света за свободен от едра шарка.

Това стана преди година и половина по време на разследването на масовото убийство в Сулру. Бьоре Дранге, един от пасторите горе в Маридален, където пребиваваше религиозната общност, беше дипломиран биохимик. Дранге бе работил върху таен и безименен проект на Отбраната, докато баща му не получи вест, че синът му е мъртъв. Но всъщност не беше вярно. Вместо това просто бе изчезнал вдън земя. По-късно научиха, че е получил духовно просветление. Смятал, че Бог му говори, и Бог казал, че краят на света е близо. Трябвало хората да се подготвят. Дранге тайно тествал един вирусен щам на едрата шарка. Върху хора. Фредрик беше този, който откри заразения. Бьоре Дранге обаче отново изчезна. Разследването приключи и случаят беше покрит. Фредрик Байер разбра, че според полицията е преследвал призрак. Че трябва да забрави и да продължи напред. Посланието му бе предадено от Себастиан Кос и Фредрик никога нямаше да забрави това.

Той несъзнателно прокара ръка по гърдите си. По-скоро усети, отколкото чу тихото шумолене на сребристото фолио върху блистера. Селективни-инхибитори-на-реабсорбцията-на-серотонин. Унизителното отношение, което Фредрик получи тогава, беше причината да гълта тези хапчета сега.

— Не бяха ли ваксинирани? Войниците от специалния отряд?

— Бяха — отвърна Агнес. — На всички ни биха по инжекция. Началниците ни не бяха сигурни дали ваксината е ефективна.

През деня бурята утихнала. Те носели специално облекло. Веднъж… Агнес вече не помнеше, може би на следващата нощ или в нощта след нея, през границата минала кола с лента вместо колела. Тя не беше забравила гледката. Шофьорът носел предпазна маска и костюм, както и каска. Колата влачела шейна, на която лежал войник. Окото му било превързано. Бил отведен моментално.

— Не го лекувахте? — попита Фредрик.

— Дивата норка — каза тя замислено. — Наричаха го Дивата норка. Аксел ми го каза. Много по-късно. Войниците бяха изпратени да приберат този мъж. Аз почти не го видях.

— Кой беше той?

Тя поклати глава.

— Може би шпионин. Не успяхме да разберем нищо.

— Но не е бил заразен с едра шарка?

— Той пристигна едва няколко дни по-късно.

Агнес вече беше пъхнала и двете си ръце под одеялото на скута си. Наистина ли й беше студено? На Фредрик топлината му се струваше натрапчива. Задушаваща. Но може би това беше от лекарствата. Ефектът от пристъпите на потене, които тъкмо го бяха връхлетели.

— Получихме съобщение, че останалите войници са в безопасност, че това е било фалшива тревога. Но ето че той просто се появи. Със снегоходки и щеки. Беше вървял. Цялото му лице беше като… изглеждаше така, сякаш някой го е отрязал от него. Имаше и огнестрелна рана. В рамото. Никога няма да забравя тази гледка. Войникът беше Гюдбран Фалсен. Техният лейтенант.

Агнес го била виждала и преди. Но той бил неузнаваем.

— Веднага го сложиха в изолатора. Само военните лекари можеха да влизат при него. Аз им асистирах отвън. Дали го убиха раните, или болестта, не знам.

Агнес Усе била отпратена от граничния пункт в Корпфел с нареждането никога да не споделя какво е видяла. Никога. С когото и да било.

Тя се прокашля.

— Те влезли в битка с руснаците и се разделили. Егон Борг избягал през границата заедно с Аксел. Но аз научих това едва по-късно. Когато Аксел се свърза с мен.

Минали много години. Но един ден той й се обадил. Аксел.

— Каза, че е бил в чужбина. По целия свят. По море, в Азия, в Южна Америка. Но после майка му се разболяла. И той се завърнал.

Този мъж бил съвсем различен от онзи Аксел Тране, когото тя помнела. С наднормено тегло, обезкуражен и пестелив с думите. Без воля за живот.

— Постоянно повтаряше, че операцията се е провалила. Че всичко е било напразно. В лекарската си практика съм виждала такива реакции. Травми. Отгласите от преживяване, което преобръща целия светоглед с главата надолу. Той ме накара да се закълна, че няма да споделя с никого, че е жив.

Малко след това починала майка му. Той я погребал в градината и заживял нейния живот. Сам, в къщата в Бюгдьой.

Ръцете й се движеха под одеялото. С някакъв предмет ли си играеше? Изведнъж Фредрик стана несигурен. През Андреас също пробяга тръпка. Той беше забелязал същото. Колегата му постави ръка на бедрото си точно до дръжката на пистолета.

— Едно не разбирам — каза Фредрик. — Защо е погребал майка си в градината? Защо никой не е трябвало да знае, че е жив? Да не е свързано с другата жена в гроба?

— Другата жена?

На Фредрик му се стори, че тя хвърли поглед встрани. Лъжеше ли, или не знаеше?

— Не знам нищо за друга жена — каза тя троснато. — Аксел беше мрачен и рядко разговаряхме. Може би веднъж в месеца. Само когато му трябваше доза инсулин. Не искаше да говори за отминалите години. Не искаше да говори за военната операция.

— Значи не ви е казал нищо? Нищо за това защо води такъв живот? Знаете ли, трудно ми е да го повярвам. — Фредрик беше повишил тон, но това, изглежда, не я смущаваше.

— Искате да гадая ли? Вероятно беше свързано с вируса на едрата шарка. В края на краищата говорим за държавни тайни. Откъде мога да знам какво е обещал? И с какви последствия са заплашили войниците, ако не си държат езика зад зъбите? — Тя въздъхна. — Мисля, че са им обещали най-доброто лечение, ако нещо се обърка. Но това би било лудост. Да приемеш в обикновена норвежка болница човек, заразен с едра шарка. Това изисква много специални мерки. Невъзможно е да се запази в тайна.

— Това би ли спасило лейтенанта?

Тя сви рамене.

— Гюдбран Фалсен? С тези рани? Може би щеше да подобри шанса.

— Аксел Тране имаше една снимка. В къщата. Снимка на едно момиче. Тя е рускиня. Знаете ли коя е? Тази снимка има ли нещо общо с операцията в Русия?

На Фредрик отново му се стори, че Агнес Усе отклони поглед, преди да отговори.

— Не — отвърна тя. — Не знам нищо за това.

— Мисля, че знаете къде е отишла Лин — каза Фредрик. — Моментът беше настъпил.

— Да — отвърна Агнес Усе. — Заминала е обратно за Тайланд.

— Така ли?

— Вие я уплашихте. Тя…

— Лъжете — каза Фредрик. — Намерихме сака й. С пари и дрехи. И паспорта й.

Юмруците й вече се движеха по-бързо под одеялото. Без предупреждение Андреас направи две широки крачки към нея и сграбчи вълнения плат.

— Какво, по дяволите… — извика тя. Изражението й се промени изцяло. Агнес Усе издаде брадичка напред и изкривеното й арогантно изражение премина във враждебно ръмжене. Андреас бързо отметна одеялото. Тя пъхна ръце здраво между бедрата си, но Андреас беше много по-силен от нея и изви ръцете й настрани. Грабна предмета, който беше там. Вдигна го срещу Фредрик.

Ръкавица. Тънка бяла ръкавица от козя кожа.

— Какво е това?

Враждебността й сякаш се изпари. Вместо това лицето й доби спокойно, почти благо изражение.

— Удържах на думата си. Изплатих дълга си.

За части от секундата Фредрик зърна светеща червена точка на гърдите на Агнес. Но не успя да реагира. Не успя да каже нищо. Дори не чу изстрела. Само долови краткото потрепване на тялото й и видя как лицето й замръзна, а блузата й бе обагрена в червено от разрастващо се малко петно. Инвалидната количка се плъзна бавно и безшумно назад, докато колелата й преминаха върху най-горното стъпало. С оглушителен шум тялото и столът се сгромолясаха надолу по витата стълба.