Ингар Йонсрюд
Калипсо (79)

Глава 79

Фредрик остана да седи в пряспата, вторачен в гмуркача, който претърсваше дъното на реката. Проследи с поглед шестимата мъже, които натовариха тялото на носилка и го понесоха, олюлявайки се, през снега и към буса, който ги чакаше.

— Убит ли е? — попита той Тересе.

— Много е рано да се каже. По лицето и шията му има следи от брутално отношение. Но това може да се дължи на падането. Все пак е лежал в реката.

Скърцащи стъпки в снега събудиха вниманието на Фредрик. Юдит Йеде и Свен, онзи без фамилно име, който не си беше взел шапката и закриваше очи от слънцето с ръка, успоредно на кривия перчем.

— Тук бил, значи — констатира Йеде.

Фредрик се изправи.

— Кой го е убил? — попита тя.

— Още не ни е известна причината за смъртта — започна Фредрик, но агентът по разузнаването махна с ръка:

— Това са глупости и вие го знаете. Трима мъже са убити, а главният заподозрян от полицията се подхлъзва и пада в реката?

Тя поклати глава мрачно.

— Е… Във всеки случай не Педер Расмусен стои зад убийствата — каза Фредрик. — Расмусен е бил мъртъв, преди това разследване да започне.

— Именно — отвърна Йеде. — Тогава кой го е убил? Нали не мислите, че това е изцяло дело на Каин?

Свен беше извадил фотоапарат и щракаше. Прецапа през снега до буса, снима трупа и се върна. Направи знак, че трябва да тръгват.

— Имате номера ми, Байер — каза тя. Двамата агенти се насочиха към пътеката, която водеше покрай реката.

— Чакайте! — извика Фредрик и забърза след тях. — Бижуто. Нали търсехте бижу, което е принадлежало на Микаел Морениус?

Фредрик описа колието на шията на Лин на снимката, направена от Агнес Усе. Голямо, блестящо и с тъмночервени скъпоценни камъни.

— Le Coeur de Canard — каза Свен и за пръв път Фредрик го чу да издава звуци, различни от гърлените. Високият слаб мъж с хлътналите бузи имаше глас, мек като кадифе. — Елате — каза той и махна на Фредрик.

Агентът на разузнаването Микаел Морениус не бе живял винаги сам в апартамент във Фрогнер. Някога имал жена. И я обичал. Тя се казвала Сафира.

— Източноевропейка?

— Не, от Йостфол.

Когато се оженили, тя му подарила верижка със сърце, покрито с рубини. Било на прабаба й. Сърцето било кухо и с големина на свито детско юмруче. В него жената слагала малки любовни послания. Макар че не било особено мъжествено, Микаел Морениус винаги го носел.

— Както каза Юдит, Микаел служи известно време в Русия. Беше след втората чеченска война, време на много размирици в Кавказ. Един ден в посолството пристигна съобщение, че е отвлечен директор на норвежка фармацевтична фирма. Похитителят бил един от клиентите на фирмата. Военачалник в Ингушетия.

Свен вдигна вежди и Фредрик разбра, че търговията не е била от официалния вид.

— Директорът бил един от информаторите на Микаел, който взел със себе си значителна сума пари и водка, за да се опита да го освободи. Това се е доказало като ефективен подход в онази част на света. Но проблемът беше… по-сложен — каза Свен.

След една вечеря за отпразнуване на сделката директорът бил спипан с дъщерята на военачалника. Била девствена. Пребили го лошо. Затова въпросът не бил в това колко пари ще сложи Микаел Морениус на масата, за да спаси сънародника си. Било въпрос на чест.

— Директорът бил Педер Расмусен — каза Фредрик. Свен кимна.

— Микаел намерил една жена, която носела храна на Расмусен, и й платил, за да му занесе съобщение. Скрил бележката в „Сърцето на патицата“ и го окачил на шията й. Същата нощ изгоряла конюшнята на военачалника. Надзирателите на затвора взели участие в гасенето на пожара и Микаел спасил Расмусен. Избягали с джипа на Микаел.

— Значи, Расмусен му е станал длъжник?

— Това не е всичко — отвърна Свен.

Защото Педер Расмусен не носел „Сърцето на патицата“, когато бил освободен. Надзирателите били претърсили килията му.

— Намерили са бижуто?

— Не, защото Педер Расмусен бил находчив. Бил го глътнал.

С настъпването на деня горивото им свършило. Тогава Морениус и Педер Расмусен се намирали на няколко мили от Волгоград, далече на юг в Русия. През нощта Расмусен се бил разболял. Раните му от побоя били възпалени и имал запек. Микаел го превързал и излязъл да търси бензин.

Свен и Юдит засекли колата до стара индустриална постройка долу до Грюнерльока. Над реката имаше мост. Свен застана по средата на моста и се облегна на парапета. Загледа се във водата, която течеше в процепа в леда. Точно под тях водата се плискаше в замръзнал изкуствен лебед. Наричаха го „Лебеда пенис“, защото изглеждаше точно така. Тестисите бяха задната част на тялото му, а предната беше главата.

— Недалеч от мястото, където беше спрял джипът, имаше брезова гора. Микаел тръгнал през гората — продължи Свен.

Морениус скоро открил няколко коли, паркирани в канавката. Оказала се ловна дружина. Едва успял да развинти капачката на резервоара, когато стреляли по него.

— Сачмите го уцелили в рамото. Микаел трябвало да бяга с всички сили и се скрил в гората.

— Раната не била сериозна?

— За щастие, били на лов за птици. Няколко дни по-късно успял да се качи на товарен влак за Москва. Тогава обаче огнестрелната рана вече се била инфектирала. Трябвало да му ампутират ръката.

— А Педер Расмусен?

— Той изчезнал.

Целият епизод беше обвит в мистерии. Затова, когато Морениус се завърнал в Норвегия, не могъл да разкаже на жена си как е изгубил „Сърцето на патицата“. Сафира го обвинила, че го е подарил на любовница. На някоя руска балерина. Сафира била на косъм да го напусне. Морениус обаче все пак си бил изгубил ръката, затова тя изоставила мрачните си подозрения и се погрижила за него.

— Докато не започнало да я боли при ходене по малка нужда. Оказало се, че има гонорея. Микаел също имал. Тогава го напуснала. — Свен се обърна към Фредрик. — Сигурно се е заразил, докато е превързвал раната на Расмусен. Девствената дъщеря на военачалника все пак не била чак толкова девствена.

А Педер Расмусен изпаднал в забвение. Но преди около година изпратил писмо на Морениус.

— Расмусен му писал, че „Сърцето на патицата“ още е у него и че иска да го върне на Микаел, стига той само да го посети. Твърдял, че знае нещо. Тайна, която засяга сигурността на Кралството.

Слънцето се спускаше и над тях се простираха студените сенки на дърветата от широката страна на моста. Юдит Йеде бе слушала по време на целия разказ.

— И така се свързахме с Леонид Гусев. Възможно ли е Микаел да е бил подведен? Възможно ли е да се е надявал „Сърцето на патицата“ да му върне Сафира някой ден? — каза тя и с уморена усмивка отговори на собствените си въпроси: — Разбира се. Ние предвидихме това. Но после Гусев беше убит. Защо са го убили, ако не е казал истината?

— А доказателството, че Леонид Гусев казва истината, е скрито в „Сърцето на патицата“ — констатира Фредрик.

— Така каза Гусев. Микаел е получил „Сърцето на патицата“ вечерта, когато е изчезнал.

— Но… — поде Фредрик. — Щом бижуто е толкова важно… защо Каин го е дал на Лин?

— Защото онзи, който поръчва убийството на Микаел Морениус, не знае тайната на „Сърцето на патицата“ — отвърна Юдит. — Затова е адски важно да намерим това бижу.

Тя загледа Фредрик изпитателно.

— Да? — каза той.

— Има нещо, което може би е добре да знаеш. Имаш един колега. Близък колега, мисля. Андреас Фигуерас. Обърнал се е към нашите шефове. Сравнително агресивно. Явно мисли, че ние сме участвали във вземането на решението Педер Расмусен да бъде освободен.

Фредрик поглади парапета. Фини снежни зрънца се посипаха към реката. После той удари дървото с юмрук. Поръсването се превърна в лавина.

— Но вие нямате участие, нали? Защото никоя обществена служба, без значение колко е тайна, не е толкова глупава, че да работи за освобождаването на човек, който е убил жена си, предизвикал е смъртта на собствения си син и е опитал да отнеме живота на полицай. Нали?