Ингар Йонсрюд
Калипсо (86)

Глава 86

Оставаха по-малко от две седмици до Коледа, температурата се вдигаше и валеше дъжд — ситно ръмене със студени капки. Снегът се превърна в киша. В кожените обувки проникваха нечистотия и вода.

Кафа Икбал беше с гумени ботуши и спортен клин и се придвижваше предпазливо по калдъръма към крепостния вал на Акершхюс. Над фиорда бе надвиснала гъста мъгла. Тя беше на платото под крепостта. Разпозна късата тъмна коса с посребрени нишки по слепоочията. Кадифеното сако и издължената приведена шия. Фредрик седеше на паянтова дървена пейка без облегалка и се взираше в морето. Тъкмо на това място се бяха срещнали с Юдит Йеде и Свен, агентите от армейското разузнаване.

Кафа постави ръка на рамото му. Якето й бе влажно от конденза от мъглата и когато той вдигна глава към нея, тя не можеше да каже дали това по лицето му бяха сълзи или дъждовни капки.

Вчера не бе открила Фредрик у дома му в апартамента на „Соргенфригата“. Бетина беше гневна и отчаяна и Кафа не бе знаела какво да й каже, освен че той би съумял да се погрижи за себе си.

Бяха изминали четири дни откакто Андреас беше убит.

Фредрик отново насочи поглед към фиорда. Дясната му длан беше с превръзка и хирургическа лепенка, изцапана по ръбовете. Той я чоплеше разсеяно.

— Нямам енергия — промълви със слаб глас. — Нямам енергията да живея у дома. Не издържам жалостта им… — Гласът му пресекна. — Якоб не заслужава това. Не искам да ме вижда такъв. Не отново.

Кафа се взираше в приведената му шия. Щеше й се да положи ръка върху нея, да я погали. Но не го направи.

— Те просто са уплашени — каза му. — Боят се да не посегнеш на живота си. Ние също се тревожим за теб. Приятелите ти, колегите в управлението. Знай, че не си сам.

Беше си наумила да е откровена, не да пристъпва на пръсти около него.

— Отседнал съм в хотел от веригата „Анкер“. Ще остана там известно време — съобщи той.

Тя го побутна по рамото.

— Има ли място за още един?

— В хотелската ми стая ли?

Тя забеляза слаба искра. Стана й по-добре. Беше знак, че някаква жизненост е останала у него.

— Не, на пейката.

Той се премести към края, без да си направи труда първо да бръсне мокрия сняг. Подритна найлоновото пликче в краката си.

— Не ща да си намокриш задника.

Тя седна. Пейката беше топла.

— Очилата ти. Не може да се разхождаш така наоколо.

Той ги свали. Прекара пръст по рамките от вътрешната страна. Сякаш търсеше място, където шарнирите биха поддали. После ги сложи отново.

— Може ли да поговорим за случилото се?

Кафа беше прочела полицейския рапорт. Първият патрул, стигнал до къщата на Агнес Усе на остров Урмоя, беше чул блъскане. Това беше убиецът, който се бе опитвал да разбие с ритници вратата на сутерена. Но полицейските сирени трябва да го бяха подплашили. Входната врата бе заключена и полицаите се бяха опитали да я разбият, след като бяха чули викове от гаража. Дебела дъска бе заклинена между вратата на гаража и рамката и на тях им се бе наложило да я избутат, преди да отворят. Фредрик им бе казал за мъжа, убил Андреас. Три изстрела. Един в главата, два в гърдите. Предал им бе разказа на Агнес за тайната военна операция в Русия, за човека без лице, заразен с едра шарка. За детската ръкавица, която Агнес бе държала.

— Кой мислиш, че е убиецът?

Фредрик потърка чело и пое дълбоко дъх.

— Някой, който е знаел, че Агнес Усе пази тайна. Някой, който е бил наясно какво прави.

Той я погледна. Прочисти гърло.

— Морските пехотинци са били на мисия да приберат шпионин, пратен в Русия. Кодовото му име е било Дивата норка. Възможно е да е бил той. Говори с Егон Борг. Разбери кой е бил командир на мисията.

Наведе се напред и прекара пръсти през косата си.

— Мисия на Норвежката армия на руска територия — изпъшка той. — Лъжа след лъжа, след лъжа — поколеба се за момент. — Агнес Усе каза, че били общо пет морски пехотинци. Знаем за Аксел, Егон и лейтенанта им. Кой липсва?

Кафа постави ръка под кръста му. Той остана в тази позиция, като се наклони напред, а тя затвори очи.

По телефона бе чула Андреас да крещи нещо за човека отвън. После го беше видял. Андреас бе изругал, щом бе установил, че нещо не е наред с пистолета му. Нададе вик, изпълнен с отчаяние. Само можеше да си представя как трябваше да се е почувствал Фредрик. Най-добрият му приятел и колега бе прострелян и убит пред очите му.

Кафа се чудеше за детската ръкавица. Сигурна беше, че вече е виждала такава преди. Но къде? Какво означаваше тя за Агнес Усе? Сувенир ли беше? Знак, който да й напомня? Каква тайна бе криела?

— Кос се опасява, че убиецът не действа сам. Че има контакти. В полицията — допълни тя.

Той я погледна. Празното място, където трябваше да бъде другото стъкло на очилата, караше лицето му да изглежда изкривено и му придаваше неразгадаемо изражение.

— Андреас бе изключителен стрелец — продължи тя. — Дори за полицай. Мислиш ли, че би могъл да допусне грешка? Да обърка халосни патрони с истински? Останалите в пълнителя му бяха действащи патрони. Само двата, които е успял да изстреля, са били халосни.

Фредрик не каза нищо. Само извърна глава настрани.

— Дал си му своя пистолет — продължи Кафа и разтърка гърба му. — Било е проява на съобразителност.

Фредрик, разбира се, изобщо не би трябвало да си дава пистолета. Но тя знаеше защо го е направил. Андреас бе по-добрият стрелец.

Риданията бяха безмълвни. Но тя ги усети. Разтърсваха тялото му.

Тя се изправи. Извади от джоба си малка връзка ключове и ги постави на пейката.

— Ето, вземи — каза. — Ще спиш на моя диван.