Ингар Йонсрюд
Калипсо (112)

Глава 112

Дълги тънки черти. Бяха издраскани в стената до леглото. Двайсет и три бяха, тя го знаеше. Броила ги беше отново и отново. Какво ли означаваха? Дни или часове? Седмици? Или нещо напълно различно? Боята беше остъргана от стената с такава сила, че чак бетонът бе пострадал. Тя се надяваше да е използван някакъв инструмент, не нокът. Нокътят на Лин. Кафа бе размишлявала върху това в продължение на няколко часа, след като Егон Борг си беше тръгнал. Душила беше одеялото. Същият мирис на невинност, който бе доловила в коридора в апартамента на Лин.

Независимо дали Лин бе отброявала часове, или дни, Кафа знаеше, че нейните чертички ще са по-малко.

Не можеше да лежи така с изпъната нагоре ръка. Боцкането и изтръпналите пръсти бяха знаци, че кръвообращението й вече отслабва. Ако не се размърдаше скоро, ръката й щеше да изгние от гангрена. Започнеше ли веднъж, щеше да се развие бързо. Виждала бе снимки на почернели крайници.

Кафа се изправи в леглото, издърпа тънкия дюшек изпод краката си и го нави на руло, преди да опре края му в стената. Облегна се на него. Когато стомахът й започнеше да се свива от жажда и глад, щеше да го прегърне.

Дойде сънят. Размазани миражи. Мимолетни образи на тъмни и студени стени, на движещи се сенки; тя тичаше. Тичаше ли, тичаше сама, гола и нащрек за опасност. Сънищата се примесваха с реалност, а реалността — със сънища. Болящата я ръка. Сенките. Двайсет и трите черти, издълбани в бетона с нокът, пластмасовата чаша и капещата вода. Бръмченето на фризера и движещите се сенки. Тихи шушнещи гласове.

Един тих шушнещ глас. Тя замръзна и главата й се извъртя на една страна. Към дюшека. И той стоеше там. На пода пред нея.

Лицето му бе изкривено в агония. Имаше тъмни кръгове под очите и в нейното въображение кожата му сякаш се промени от тъмна в светла. Той не говореше, а съскаше, когато й подаде чаша вода от чешмата.

— Много креативно — отбеляза, като посочи към дюшека. — Вониш.

Тя изпи водата. Главата й се прочисти и сенките избледняха.

— Вече знаят, че ти си ме отвлякъл — прошепна. — Каквото и да си замислил, където и да възнамеряваш да пуснеш вируса си, те ще те чакат.

Той отстъпи крачка назад. Изучаваше я.

— Знаеш ли какво видях — заговори той с дрезгав глас. — Онази вечер на остров Урмьоя, когато убих Агнес и полицая?

Кафа нямаше енергията да го погледне в очите, така че остана втренчена в пода. Обувките му блестяха, лъснати съвсем наскоро. Носеше тъмни панталони, бяла риза и жилетка от костюм. Облечен беше за парти.

— Видях колегата ти. Байер. Седеше в колата. Разменяше патроните в пълнител на пистолет. Защо го е правил според теб?

Това я накара да вдигне очи. За какво говореше той?

— Всички си имаме своите демони — промълви тихо той.

Той също вонеше. Дори Кафа, омазана в собствените си изпражнения, можеше да подуши как се беше окъпал в афтършейв. Мирис на тъмно дърво, кардамон и нещо органично. Животински жлези.

— О, моля те, не… — ахна тя и вдигна глава. Сега, когато той застана директно под нощната крушка, можа да види. Не въображението й му бе приписало цветове. Егон Борг бе намазал с фондьотен цялото си лице. Под него тя различи контурите на мехури.

Егон Борг не криеше оръжие или епруветка с вирус някъде. Егон Борг бе самото оръжие. Инфектирал се бе с едра шарка.