Стив Кавана
Фантом (67)

65

Доул спря на трийсетина метра от входа на хотела. Не можа да намери по-близко паркомясто. Разбира се, служител на хотела можеше да паркира вместо него, но Доул мразеше да плаща на някакво хлапе да му паркира колата.

Ел Ей не понасяше на Доул.

Повече от четиресет години паркираше автомобила си сам. Нямаше да променя навика си сега.

Изключи двигателя на колата, която му бяха дали от лосанджелиското управление. Зелен понтиак, който май беше на последни издихания. Затвори вратата и се приведе зад волана.

Дарил тъкмо подаваше билетчето си на служителя пред хотела. И носеше сак. Излезе на тротоара, като се стараеше да държи главата си наведена. Да не поглежда никого в очите. Да бъде незабележим.

Доул искаше да поговори с него, но нещо го възпря. Искаше да види къде отива и дали е отседнал в хотела. Нямаше да е зле да знае къде може да го намери, ако решат да го приберат на сутринта, след като поговореше с Марая.

Докато Дарил стоеше на тротоара, Доул извади мобилния си. Беше му се сторило, че вибрира, докато пътуваше насам. Старата кола нямаше телефонна система, а Доул не искаше някоя пътна камера да го улови с телефон в ръка, особено в автомобил на местната полиция. Щеше да изглежда зле.

Имаше пропуснато обаждане от Марая. Ново съобщение на гласовата поща. И имейл от нея. Най-напред прочете имейла.

Беше писмо, каквото оставят самоубийците. После провери пропуснатото обаждане. Имейлът беше изпратен половин час след обаждането. Набра номера на гласовата си поща, притисна телефона към ухото си, другата му ръка стискаше волана, а в гърлото му клокочеха емоции, които заплашваха да изригнат.

След първите десет секунди от гласовото съобщение Доул прикова погледа си върху Дарил.

На фона на шуртенето на вода Марая го осведомяваше, че е объркала всичко. Намирала се в банята в хотела, а Дарил бил отвън. Била в капан. Той бил нападателят й. Вече си спомнила. Пол бил невинен. Последната й молба не беше за помощ.

— Няма да пристигнете при мен навреме. Никой не би могъл. Просто заловете негодника. Пол ми е разказал всичко, оставил ми е съобщение на моя телефонен секретар. Казва истината. Льобо трябва да бъде спрян. Дарил трябва да бъде арестуван. Хванете го. Не го оставяйте да се измъкне.

Съобщението свърши. Доул заблъска с юмруци по волана. Пред хотела спря черен джип, служителят на хотела излезе отвътре и подаде ключовете на Дарил. Той се качи и се включи в уличното движение.

Доул няколко пъти пробва да запали двигателя на понтиака, преди да успее. Последва Дарил. Опита се да звънне на Блох. Телефонът й беше изключен. Явно още беше в стаята за разпити с Пол.

По дяволите, знаеше си. Беше го надушил. Най-напред му го подсказа пощенската кутия. Някой искаше тялото да бъде намерено — същият този някой искаше да натопи Пол за убийството на Марая. Тя беше оцеляла. Но сега Доул изобщо не се съмняваше, че вече е мъртва. И че той преследва убиеца й.

Остана през няколко коли, държеше джипа под око, но не се приближаваше прекалено.

Беше взел присърце последното желание на Марая, стисна го между скърцащите си зъби.

Нямаше да допусне Дарил да се измъкне. Щеше да го спре.

В този момент Доул осъзна и още нещо. С яснотата, с която познаваше сърдечната болка, загубата и вината. Все негови стари познайници. Осъзна, че Дарил ще съумее да обърне разследването срещу Пол. Че има огромна вероятност негодникът да опровергае обвиненията. Марая беше оставила предсмъртно послание на Доул, но един добър адвокат щеше да го представи като налудничави брътвежи на самоубийца, жертва на тежка мозъчна травма.

Доул се зарадва, че Блох не отговори на обаждането му. Нямаше повече да се опитва да се свърже с нея. Нямаше да вика подкрепление. Жертвите нямаше да получат справедливост в съдебната зала.

Той щеше да спре Дарил.

Обаче със сигурност нямаше да го арестува.