Стив Кавана
Фантом (42)

40

В повечето романи и филми, когато хората се събуждат от кома, рязко се надигат в леглото и се разпищяват.

Драматично е. Зрелищно.

По една случайност Марая Купър дойде на себе си точно по този начин. Само че тя всъщност не се събуди. Не напълно.

Очите й се размърдаха зад клепачите. Сърцето й ускори ритъма си.

Дишането й се учести, гърдите й се пълнеха с въздух, после го издишваха все по-бързо и по-бързо и накрая тя се задъха. Сестрите щяха да забележат повишените стойности на жизнените й показатели, ако бяха в стаята. Ако сестрите бяха заети с нещо друго, единственият начин да разберат, че тя се свестява, беше алармата.

Пулсът й беше много близо до стойностите, които активират въпросната аларма.

В крайна сметка не се стигна дотам. Сестрите дотичаха, когато чуха писъците.

Очите на Марая се отвориха, тя се стресна от звука. От ужасения писък. Няколко секунди й трябваха да разбере, че самата тя издава този звук. И после се разпищя неистово.

Повикаха млад лекар, който й инжектира успокоително, докато сестрите я притискаха към леглото.

Тя не каза нито дума. Само пищеше.

Съзнанието на Марая се беше рестартирало. Тя имаше смътни спомени за мила жена в Ню Йорк, която работи боса на щанда на деликатесен магазин, за мъж с тъжно лице, който й говори тихо и я прегръща, за къща на брега на океана и наклонени от вятъра високи треви край нея.

Не знаеше дали това е собственият й живот, или е сън.

Успокоителното подейства точно когато тя усети пареща болка в главата си.

Последното, което видя, беше найлонова стена, окъпана в кръв.