Стив Кавана
Фантом (62)

60

Тя чу врявата и разбра, че Пол сигурно е там. Дарил спря и се обърна да огледа тълпата, докато двамата излизаха заедно от театъра. Марая се позабави, преди да отправи поглед към мястото, където беше настанала суматохата. Не знаеше как ще реагира, когато види Пол за пръв път от месеци. Сърцето й заби по-бързо. Шията й пламна. Долната й челюст затрепери. Дишането й се учести.

Страх.

Нямаше причина да се страхува физически от Пол. Беше обградена от въоръжена охрана. Инстинктът й за самосъхранение пораждаше ужаса. Отдавна се питаше ще почувства ли нещо, като го види. Ето това я плашеше. Че щом зърне Пол, старата й същност ще се трогне. Ще се разбуди.

Марая беше оцеляла след покушение над живота си. И ненавиждаше Пол заради това. Ненавиждаше и себе си, че е живяла с мъж, способен да й причини такова нещо.

Истината беше, че Марая, която беше нападната в собствената й кухня, не оцеля. Онази Марая умря на студените плочки.

Тази беше различна.

Всичко започна с физическите тренировки и физиотерапията. Болницата намери физиотерапевт, който беше по-подходящ за Марая. Работата беше трудна. Лявата половина на тялото й нямаше никакви сили. Мина цяла седмица, преди да съумее да си служи както трябва с вилицата. Общите двигателни умения отнеха повече време. Учеше се да ходи, все едно се учеше да кара колело. Неща, които преди бе правила машинално, сега отнемаха огромно физическо усилие и мисъл. Трябваше целенасочено да задвижва десния си крак — действително да си го помисли, преди кракът да й се подчини. Пред залата имаше коридор. Едната страна на квадрат около малка и спокойна градина. Всеки от четирите коридора беше дълъг двайсет и седем метра. Със светли плочки на пода. С тревистозелена стена от едната страна и дълги прозорци от другата, гледащи към градината. Стъпка по стъпка, с помощта на проходилка и плувнала в пот, Марая успя да измине шест метра през първия ден. Девет на следващия. На третия ден падна на третия метър. Не й беше добър ден, но не се разплака. Продължи да се бори. В края на седмицата преодоля две трети от коридора. Две седмици по-късно го измина целия, както и половината от следващия.

Месец след като беше приета в болницата, Марая обходи квадрата без чужда помощ. Упражненията с гирички помогнаха да възстанови координацията си. Изгради нови невронни връзки, научи се и как да компенсира трудностите. Не на сто процента, но в голяма степен.

Психотерапията й приключи след първия сеанс. Беше твърде болезнено. Твърде рано, за да осмисли нещата. Терапевтът разговаря с нея за мозъчната травма и за влиянието й върху съзнанието на Марая. Обясни й, че преживяното от нея е било като обгарянето на повърхността на гъба. Пламъците увреждат гъбата, отварят дупки на мястото на мехурите с въздух, а на други места спояват тъканта. Обясни й, че понякога може да се натъква на празнини в паметта си и че поради травмата мозъкът й може да се опита да запълни тези празнини. С фалшиви спомени, така ги нарече. Пренасочване. Марая изпитваше пронизваща болка, докато терапевтът й говореше, затова го сряза да млъкне, по дяволите.

Той заключи, че не е готова за психотерапия. Още не.

Марая не се интересуваше от нищо друго, освен от физиотерапията. От психолозите я заболяваха зъбите дори. Не обърна внимание и на невролога. Казваше се Брайън. В повечето отношения й допадаше. Беше висок и атлетичен. Слаб, мускулест и с дълги крайници. Винаги носеше жълта вратовръзка, толкова ярка и безвкусна, че направо щяха да й изхвърчат очите. Ето това не й допадаше много. Показа на Марая компютърна снимка на мозъка й. Изображенията от скенера я плашеха. Не можеше да ги гледа. Брайън обясни, че той и колегите му трябвало да направят някои изследвания. Марая реши, че повечето от тях са глупави или с глупави названия. Уисконсинският тест с подреждане на карти или нещо такова, при който й показваха карти и искаха от нея да ги съчетава. Не беше като онази игра, която си спомняше, че е играла с майка си. Тези карти не си подхождаха, някои от тях изобщо. После пък трябваше да гледа примигващи светлини, докато преценяват реакцията на очите й. Направиха й още снимки на скенер, а следващата седмица — и други изследвания. Едно от тях включваше игра на хазарт. Това й хареса.

Третата й среща с Брайън я отегчи. Пък и той пак носеше онази вратовръзка. Марая чуваше думите му само откъслечно.

— Травма на фронталния лоб… промени в поведението… увредена памет… невъздържаност… поемане на риск… импулсивност… умора при концентрация…

А през цялото време на Марая й идваше да сграбчи Брайън, да го изчука на стола му и после да го удуши с противната му неоновожълта вратовръзка. Не го направи. Брайън я възпря, когато се опита да сграбчи вратовръзката му.

Изписаха Марая от болницата, но тя не искаше да се връща в къщата. Отиде на хотел в Бей Сити. Предплати за цяла седмица. Още не беше готова да се занимава с чистене и готвене. Всъщност и не искаше. Шерифът се отнесе добре с нея. Обаждаше й се, често я посещаваше в болницата. А след като я изписаха, редовно й изпращаше имейли. Тя винаги му отговаряше. Трябваше да го запази на своя страна. Да, беше убедена, че Пол се е опитал да я убие. Така и не каза на Доул, че е планирала да изнудва Пол.

На третата нощ от престоя й в хотела я потърсиха по телефона. Дарил. Зарадва се, когато чу гласа му. Подейства й успокоително. Сякаш беше обляла със студена вода изморените си стъпала след дълга разходка в града.

Дарил поиска да се срещнат. Тя му каза да дойде в хотела и на следващата вечер той наистина пристигна. Марая отвори вратата, сложи ръка върху устните му и го отведе в леглото си. След това разговаряха и тя отговори на всичките му въпроси.

Не, не беше казала на полицията за плановете им да отправят предизвикателство към Пол.

Да, от полицията я уверявали, че според тях Пол наистина е писателят, известен с псевдонима Джей О. Льобо. Шериф Доул й обяснил всичко най-подробно при последното си посещение в болницата. Тогава, докато двамата седяха в градината, Доул й бе казал, че макар всички да мислят Пол за мъртъв, той не е убеден, че е така. Щели да организират възпоменателна церемония за Льобо и Доул силно се надявал Пол да се появи там. Издателите канели Марая и макар да не й се искаше да отдаде почит на мъжа, който се беше опитал да я убие, прецени, че е важно да изгради някакви взаимоотношения с издателите. Искали да се договорят с нея за авторските права. Предстояло й да забогатее. Щели да й дадат допълнителна охрана, специално за нея.

Доул я предупредил да му се обади незабавно, ако Пол се свърже с нея. Шерифът попроучил Джей О. Льобо и онова, което намерил, никак не му допадало. Съпругът й бил много опасен човек и най-вероятно бил отговорен за смъртта на доста хора, включително на млада жена на име Линдзи. Въпреки спокойната градина, ромоленето на водата от фонтана и уханието на рози край нея Марая се бе уплашила.

Лежеше до Дарил на хотелското легло и само го гледаше. Беше му разказала всичко, което се беше случило, и се почувства по-добре. И двамата бяха голи, прегърнати. Приятен й беше познатият допир до кожата му. Когато ръката й се плъзна по гърба, тя усети нещо неестествено и се отдръпна.

— Какво е това?

— Пол ми го причини. В кухнята ти, помниш ли? Чух нещо, излязох навън да проверя и когато се върнах…

— Какво?

— Ти лежеше на пода. Помислих те за мъртва. И тогава той заби в гърба ми онзи чук за вадене на пирони.

— Мили боже — прошепна тя и закри устата си с ръка.

— Отблъснах го и се измъкнах. Не отидох в спешното. Нещата бяха излезли извън контрол. Бях се побъркал от тревога. А после ме връхлетя треската. Беше ми адски зле и докато се оправя, ти вече се беше събудила в болницата. Едва не умрях. И двамата се разминахме на косъм със смъртта. Толкова съжалявам, скъпа. Направо не бях на себе си известно време. Мислех, че съм те изгубил.

Марая се притисна към него и го целуна.

— Как ме откри? — попита тя.

— От болницата ми казаха, че са те изписали. Реших да ти дам малко време, преди да се обадя. След всичко, което се случи. Не биваше да отварям онова чекмедже на бюрото на Пол. Много съжалявам. Чувствам се отговорен — каза Дарил.

Тя сложи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи, и каза:

— Вината не е твоя.

— Мислиш ли, че Пол е надушил какво планираме и затова ни е нападнал?

Марая се умълча, галейки косъмчетата на гърдите му, после каза:

— Може би. Вероятно. Няма значение. Но как ме намери тук?

— Отбих се в къщата. Още беше затворена, затова допуснах, че си в Бей Сити. Открай време мразиш Порт Лоунли, а знаех, че този хотел ти харесва. Отсядали сме и преди… е, за една нощ. Вечеряхме в ресторанта долу. Пол беше заминал някъде. Ти каза, че искаш да отидем на място, където не се налага да се крием, а можем да седнем и да хапнем като истинска двойка. Накрая останахме да пренощуваме.

Марая имаше съвсем смътен спомен за това. Помнеше Дарил със смокинг, но не помнеше мястото. Вече беше свикнала с тези празноти в спомените. Те бяха като черни дупки в съзнанието й. Някои неща бяха ярки и живи, други бяха там, но сякаш обвити в мъгла, а трети просто бяха изчезнали. Заличени. Марая помнеше уханието на майчиния си парфюм — единственото шишенце, което беше имала някога. Не помнеше обаче сватбата си с Пол, нито какво е яла предишния ден.

— Не помня — призна тя, преметна крак върху тялото на Дарил и се качи върху него. — Да си създадем нови спомени.

Животът й през седмиците преди възпоменателната церемония се състоеше от дни, прекарани в леглото с Дарил, вечери с него, ходене на кино и лениви неделни сутрини на безкрайно кафе в местните заведения. Бяха заедно. И Марая изпитваше нещо, подобно на щастие.

* * *

Сега, в прегръдките на Дарил, на червения килим пред театъра, тя се обърна и погледна към шериф Доул, притиснал с коленете си нейния съпруг. Срещна погледа на Пол. И в крайна сметка изпита някакво чувство.

Съжаление.

Само съжаление.

Чу го как й крещи нещо, но не разбра какво й казва. Дори да го беше обичала, не беше тя, а онази, другата Марая.

Марая, която беше умряла в Порт Лоунли.