Стив Кавана
Фантом (41)

39

Дарил затвори предната врата, заключи я с резето, обърна се и видя Пол на четири крака в коридора.

— Тръгнаха ли си? — попита Пол.

Дарил подръпна щората и проследи как колата на шерифа излиза на заден по алеята към пътя, после спира и потегля обратно към града.

— Тръгнаха си — каза той и дръпна кърпата от пистолета. Взе го и отново го пъхна в колана на джинсите си. Този път отпред. — Трябваше да стоиш в мазето — отбеляза с равен и небрежен тон.

Пол се изправи и отговори:

— Мислех, че ще стреляш. Може би щяха да ти потрябват още две ръце, за да се измъкнеш бързо.

Дарил поклати глава и каза:

— Не, щях да стрелям само в краен случай. Но въпреки това благодаря. Чу ли какво говорихме?

Докато задаваше въпроса, той се взря в лицето на Пол. Трябваше да разбере дали е започнал да го подозира. Предстоеше им да поемат огромен риск и Дарил знаеше, че няма да успее, ако не може да има доверие на Пол. Забеляза как шията му почервеня, докато обмисляше въпроса му. Може и да беше реакция на посещението на ченгетата, а може и да беше нещо друго.

— Подочух нещо. Не знаех, че работиш в кънтри клуба — отговори Пол.

А, може би това е причината, помисли си Дарил.

— Работех на половин ден. Само с риболов не мога да си плащам наема. Виждал съм жена ти няколко пъти. Казах на ченгето истината — затова си тръгна. Говорил съм с нея за броени секунди. Колкото да минава времето. Това е. Не я познавам.

Дарил отново съсредоточи вниманието си — насочи го към всяко движение, жест и дума на Пол.

— Сигурно. Така де, откъде ще я познаваш.

Дарил знаеше, че в съзнанието на Пол винаги ще тлее някакво съмнение. Така и трябваше да бъде. Единственото несигурно нещо беше дали съмнението ще угасне с времето, или ще се разгори още повече. Нямаше как да отгатне. Можеше само да го държи под око, да се постарае той да мисли за други неща.

А такива имаше много.

— Според мен трябва да избързаме с плана — заяви Дарил. — Шерифът не е глупак. Заместничката му също. Не могат да те намерят, затова се въртят в кръг. Искат да се уверят, че са набелязали когото трябва.

— Кога тръгваме тогава? — попита Пол.

— Ще натоварим сега и ще се опитаме да тръгнем точно след два часа.

— Толкова скоро?

— Да, парите няма да чакат вечно. Ако те обявят за мъртъв, няма да ги видиш повече. Хайде, да се залавяме за работа.