Стив Кавана
Фантом (61)

59
Началото на края

Август

 

Пол Купър чакаше пред един театър на Ла Бреа авеню. Стоеше под жаркото обедно слънце с револвер в джоба и натъпкана с лоши идеи глава. Свали тъмните си очила, избърса потта от челото си и отново премисли плана.

Щеше да изчака присъстващите в залата да си тръгнат. Успя да си намери място до загражденията на тротоара пред театъра. Опечалените трябваше да минат покрай него, за да излязат на улицата, където ги чакаха лимузините. Когато Дарил минеше покрай него, Пол щеше да извади от джоба си трийсет и осем калибровия револвер и да стреля право във физиономията му. Нямаше избор. Трябваше да спаси Марая.

Пред театъра се бе събрала тълпа. Двеста-триста души, скупчени от двете страни на загражденията, бяха дошли да отдадат последна почит на своя мъртъв идол. Днес нямаше да има представление. Театърът беше ангажиран за възпоменателната церемония в памет на Джей О. Льобо.

Пол почувства, че му прилошава. Дължеше се или на масовата истерия на ридаещите за починалия писател жени, или на горещината. Или и на двете. А може би на алкохола. Беше обърнал няколко чисти водки, за да престанат да му треперят ръцете.

Всеки път, когато чуеше да споменават Льобо, ножът, забит в корема му, се завърташе още малко.

Четирима души на света знаеха истинската самоличност на Джей О. Льобо. Двама вече бяха мъртви. Боб Креншо изгоря в багажника на запалена кола. Още един човек беше пребит до смърт — млада жена на име Линдзи. Оставаха двама. И един от тях щеше да получи куршум от трийсет и осем калибровия револвер „Смит и Уесън“ в джоба на Пол Купър.

Стъклените врати на театъра се отвориха и в неумолимата жега на Лос Анджелис се изля поток от хора. Подобаващо облечени. Мъжете, в светли ленени дрехи, си проправяха път към своите коли. Повечето бяха предпочели бял или кремав костюм и черна вратовръзка в знак на уважение. Траурният черен костюм би бил убийствен в тази жега. Жените изглеждаха по-официални, пожертвали бяха удобството в името на етикета. Черните копринени рокли прилепваха към краката им, докато нагласяха шапките си и слагаха тъмни очила.

По бузите на Пол се стичаше пот и мокреше брадата му. Той вдигна долната част на тениската си с две ръце и избърса лице, оголвайки за кратко белия си корем. Когато я пусна, тя залепна за кожата му. Револверът тежеше в джоба му. Тежеше и в мислите му. Отново огледа тълпата, стъпи върху основата на парапета и проточи шия над главите на хората наоколо. Никаква следа от набелязаната мишена. Започна да се съмнява в плана си. Ами ако Дарил изобщо не се появеше?

И после изведнъж времето за мислене свърши.

Дарил беше на червения килим. На метър и половина от него. Вървеше с наведена глава.

Пол много пъти си беше представял този миг. Дали Дарил щеше да погледне ужасено дулото? Щеше ли да извика? Охраната щеше ли да има време да реагира?

Четирима въоръжени мъже пазеха Дарил. Движеха се вкупом, бавно и целеустремено. Наблюдаваха зорко хората, струпани от двете страни на загражденията. Пол не беше предвидил това, но както и да е.

Нямаше да е лесно да натисне спусъка. Вкопчил се беше в парапета с една ръка, а с другата стискаше револвера в джоба си. Убеждаваше се, че може да го направи. Вълна премина през вътрешностите му и в гърлото му се надигна топла киселина. Пол преглътна и издуха потта от устните си. Сърцето му забарабани още по-силно в ушите.

Направи го, заповяда си. Направи го сега!

Започна да измъква револвера, но в следващия миг застина. Усети нечия длан на рамото си.

Човекът се приведе напред и Пол почувства топлия му дъх на бузата си, когато той проговори.

Въпреки навалицата и бушуващата във вените му кръв думите, изречени зад гърба му, прозвучаха като мощни фанфари. Оглушително. Едно просто твърдение, изстреляно направо. Пол усети как то откъсва парче плът от гърба му.

— Знам кой си — каза гласът в ухото му. — Ти си Джей О. Льобо.

Не само думите го стреснаха.

Пол разпозна гласа.

Усети как ръката върху рамото му го стисва, как го завърта.

Шериф Доул беше отслабнал. Беше по-слаб, по-суров. И още беше с онзи нелеп мустак. Мустакът не беше намалял, дори изглеждаше по-рунтав от преди. Не беше с шерифската униформа, а цивилен. За да се слива с тълпата. Черните му очички бяха вперени в Пол, когато поклати глава.

— Всичко свърши, синко. Сега идваш с мен — каза Доул.

Пол преглътна горчивия вкус. Още стискаше оръжието. Извадеше ли го, Доул щеше да го убие. Пол не възнамеряваше да стреля по него. Мислеше, че ако измъкне оръжието и стреля над главите на хората, ще успее да избяга, да потъне сред навалицата. Такъв беше планът му още от самото начало. Да стреля, да се постарае да уцели Дарил. В главата. После да се приведе и да хукне като всички останали.

Тълпата беше прекалено гъста. Хората бяха твърде близо един до друг, за да разпознаеш когото и да било ясно.

— Каквото и да си мислиш, откажи се. Покажи ми ръцете си — нареди Доул.

Пол не беше забелязал отначало, но сега видя, че Доул е извадил оръжието си и го държи долу до тялото си.

Голяма капка пот се спусна от косата му по челото и бузата и попи в брадата му. Пол не помръдна. Револверът изгаряше джоба му и тежеше, ръката му стискаше дръжката.

— Не ме принуждавай да те надупча — предупреди Доул.

Пол пусна оръжието. И бавно започна да вдига ръце. Междувременно преповтаряше мислено думите на шерифа. Шерифът не заплаши да го простреля. Не заплаши и да го убие. Беше отправил молба. Доул не искаше да отнема живот. Не желаеше на съвестта му да тежи такова нещо. Странно предвид обстоятелствата. Но вярно според Пол.

Единственото смислено нещо в живота му в момента беше отмъщението. Удовлетворението, че ще диша по-дълго от Дарил. Тази мисъл му доставяше удоволствие. Пленяваше въображението му, караше го да се чувства силен. Помагаше му да възвърне донякъде самочувствието си, което му беше отнемано ден след ден, пласт след пласт, защото живееше в страх.

В известен смисъл куршумът нямаше да бъде лош край. Ако беше друго ченге, което му крещи заплашително с насочен към главата пистолет, Пол може би щеше да извади револвера и да стреля по целта си.

Доул беше различен. Той му беше напомнил, че всяка негова постъпка има последици. Смъртта му щеше да унищожи у Доул нещо, което беше успял да съхрани дори след дългогодишната си служба като полицай. Той буквално го беше помолил това да не се случва.

Пол уважи молбата му. Колкото и да ненавиждаше Дарил, нямаше да отнеме друг човешки живот заради него. Нито щеше да съсипе друг живот, като си отмъсти. Цената беше прекалено висока.

— Имам оръжие в джоба. Ще го оставя там, бавно ще извадя ръце и ще ги вдигна над главата си — каза Пол.

Направи го под зоркия поглед на Доул, който бе готов да вдигне пистолета си и да стреля, ако той направи погрешен ход.

Пол бавно вдигна ръце с разперени пръсти и ги постави на тила си.

— Сега се обърни, Пол — нареди Доул.

Пол се обърна с лице към червения килим. Знаеше, че поне една жена от лявата му страна и две от дясната са разбрали, че го арестуват. Заради глъчката никой не чу разговора между него и Доул. Хората край Пол започнаха да се отдръпват и той се открои сред навалицата. Озърна се надясно към гостите, които продължаваха да излизат от театъра. Озърна се наляво и видя, че Дарил е вперил поглед в него.

Доул стисна лявата китка на Пол. Дръпна я от тила му и я смъкна зад гърба.

Тъмен костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка, така беше облечен Дарил. В очите му нямаше гняв, лицето му сякаш изразяваше само съжаление. Пол знаеше, че Дарил, истинският Джей О. Льобо, няма да пропусне възпоменателната церемония, шанса да присъства сред море от знаменитости и почитатели на творбите му.

На кървавите му творения.

Пол усети студения метал от белезниците да обхваща лявата му китка. Дясната му ръка още беше свободна. Можеше да бръкне в джоба си и да сграбчи револвера, преди Доул да смогне да го възпре. Но пък тогава той можеше да го простреля в тила.

Белезниците щракнаха, когато Доул стисна гривната около лявата му китка.

— Я виж ти, лично великият писател — каза Дарил. В погледа му сега гореше ярост.

Пол усети как Доул докосва дясната му китка и разбра, че шерифът вече не държи оръжието отвън — с едната си ръка притискаше лявата му китка към гърба му, с другата се пресягаше нагоре към дясната. Може би това прозрение даде на тялото му свобода да реагира. А може би не. Не знаеше, никога нямаше да разбере дали в следващите няколко минути действията му бяха съзнателни или инстинктивни. Но със сигурност не бяха обмислени предварително.

Нещата просто се случиха.

Усети как очите на Дарил докосват студено място в гърдите му. Място, което обитаваше от много години. Злокобно място.

Пол рязко смъкна ръката си, отскубна се от Доул. Просто не се овладя. Страхът го надви. Тялото му реагира, все едно се бе озовало пред хищен звяр. Всички мисли се стопиха. Мозъкът се отдели от тялото му. Само оцеляването имаше значение. Задейства се първичен инстинкт. Пол реагираше не по силата на волята си, а машинално. Не той реши да направи този ход, но въпреки това ходът беше направен. Тялото му реши да се освободи от тази опасност. То нямаше доверие на съзнанието на Пол да вземе решението.

Пръстите му докоснаха ръба на джоба на панталона.

Доул осъзна какво се случва, стисна китката на Пол и с другата си ръка изви белезниците. Болката беше остра и желана. Тя не възпря Пол. Не можеше, а Доул нямаше как да му попречи да извади оръжието и да стреля.

Ръката на Пол стисна револвера, показалецът му обхвана спусъка. Беше оръжие с къса цев, без петле, за да не се закачи за дрехата, докато го вади.

Пол плъзна револвера нагоре в джоба си. Някъде отдалече чу гласа на шериф Доул. Едва-едва, сякаш се намираше на дъното на кладенец. Неспособен да чува, да мисли и дори да чувства, можеше само да действа.

Револверът излезе от джоба му. Пол понечи да го вдигне.

Доул не помръдна. Не трепна. Между Дарил и Пол нямаше никого. Охраната не се виждаше. Целта беше оголена и се намираше точно пред Пол.

Тогава той забеляза движение зад Дарил. И мозъкът му сложи спирачки. Съзнанието му пое контрола. Сякаш случващото се пред очите му задейства разума. Пол изпусна оръжието.

Зад Дарил се показа Марая. Той се обърна към нея и й подаде свития си лакът. Пол видя как деликатните пръсти на Марая обхващат ръкава на сакото му и как тя се приближава още повече към него.

Марая срещна погледа на Пол. Стисна Дарил по-силно. Притисна се към него. Беше облечена с черна рокля и беше променила прическата си. Сега косата й беше къса и черна. Лъщеше на залязващото слънце. Изглеждаше бледа, а яркото червило подчертаваше кожата й, бяла като слонова кост. Това беше просто Марая, не Марая на Пол.

Лицето й не изразяваше никакви чувства. Заприлича му по-скоро на маска.

Доул изгуби търпение — крещеше в ухото му, но Пол не го чуваше. Вече и двете му ръце бяха пристегнати в белезниците, усети и натиск по гърба си, когато Доул го побутна към земята. Явно жена от тълпата беше забелязала револвера, защото се разпищя. След броени секунди хората побягнаха безредно и лудешки. Щеше да има пострадали от паническото бягство. Пол го знаеше, приемаше го. В крайна сметка това беше част от първоначалния му план.

Гърдите му се удариха в бетона, после и главата му. Той усети коляното на Доул в гърба си, изкара му въздуха. Чу стърженето на металното оръжие, когато Доул го вдигна от земята.

Пол съзнаваше някак смътно, че Доул му чете правата. Не го слушаше. Беше насочил всичките си сетива към Марая.

В следващия миг изкрещя. Гласът му прозвуча гърлено и грубо, но трябваше да надвика тълпата, искаше Марая да го чуе. Изрева единственото, което му хрумна, за да я спаси:

— Марая! Обади се майка ти…

Дарил притегли към себе си Марая, целуна я и се обърна, после двамата се отдалечиха. Пол не разбра дали тя го е чула сред общата глъчка и продължи да крещи.

Не чуваше гласа на шерифа заради собствените си крясъци. Усещаше гърлото си като нагорещен тиган заради силата, с която изригваше от там гласът му — крещеше ли, крещеше, дереше се.