Стив Кавана
Фантом (49)

47

— Кръгла нула — отбеляза Блох и включи сирената и лампите на патрулната кола.

Пътуваха към Бей Сити. Тя проговори за пръв път от един час.

А според шериф Доул беше излишно да го казва.

Бяха изтърбушили цялата къща. И не намериха друго, освен книгите. Никаква следа, нищо, което да свързва Оукс с Пол или с Марая Купър. Книгите бяха интересни и Доул усещаше, че Блох продължава да премисля значението им. Беше напълнила с тях половин дузина пликове за веществени доказателства, но сами по себе си те не бяха доказателство за нищо, освен може би за лош вкус или за нездрава мания. Ако намереха нещо непоклатимо, един добър прокурор би могъл да използва и книгите пред съдебните заседатели.

— Може би има нещо на телефона на Марая — каза Доул.

Той съзнаваше, че се хваща за сламка. Подпря се с ръка на таблото, когато Блох рязко натисна спирачката. Светофар. Тя намали, после се включи в движението по Джонстън авеню под съпровода на гневни клаксони.

Отпред се появи болницата. Доул нямаше представа дали състоянието на Марая ще й позволи да отговаря на въпроси и дали изобщо допускат посетители в стаята й. Второто нямаше значение, защото не можеха да му попречат да говори с нея. Да си шериф си имаше своите предимства, а едно от тях беше професионалната услужливост на колегите му от Бей Сити, благодарение на която нямаше да му откажат достъп до стаята й.

Доул не желаеше да притиска Марая. Знаеше, че ще бъде много уязвима. Вероятно дори нямаше да е на себе си. Може би никога нямаше да си спомни нападението и той се беше примирил с този факт. Вече беше чувал за подобни случаи. Някои неща са твърде болезнени и човешкото съзнание не ги съхранява. Налага се да бъдат изключени, в противен случай ще плъзнат в гостоприемника си и ще го унищожат. Човешката памет бе създадена и да помни, и да забравя. Факт, с който шериф Доул беше прекрасно запознат. Той вече не помнеше лицето на Идън от времето, преди да се разболее. Помнеше обаче фигурите на плочките върху болничния под, вонята на химикалите, които й вливаха, хлътналите жълтеникави бузи, които разтегляха устните в усмивка, когато го съзреше до леглото си. Не можеше да забрави и подпухналото тебеширенобяло тяло на Линдзи във водата, нито нощите, през които я беше търсил. Паметта можеше да бъде и проклятие.

Паркираха на известно разстояние от болницата. Дори не се опитаха да търсят по-близко място. Ако по случайност намереха някое на многоетажния паркинг, можеха да се окажат блокирани там поради застъпване на смените в болницата. По-сигурно беше да останат от отсрещната страна на улицата и да повървят пеша.

Пред асансьорите на партера се бяха струпали много хора, но въпреки нетърпението си да говори с Марая Доул реши да изчака. Изкачеше ли осем етажа по стълбите, после цяла седмица щеше да държи коляното си, увито в лед. Трябваше да запази подвижността си. Поне още малко.

Докато стигнат до етажа, в отделението бяха започнали да влизат посетители. Блох поговори с медицинската сестра, която се беше държала приветливо с нея вчера, и тя ги заведе до стаята на Марая. Пуснаха сестрата да влезе първа. Блох се приближи до стъклото и надникна вътре. Доул направи същото. Важно беше да не я уплашат. Добрите полицаи притежаваха почти инстинктивното умение да подхождат внимателно и бавно към хората, преживели тежки травми.

Осветлението на тавана в стаята беше изключено. Светеше само лампата на стената над леглото, която можеше да се мести, а сега беше насочена към ъгъла, за да не блести в очите на Марая. Освен тази слаба светлина и апаратите наоколо блещукаха мъждиво. От коридора също влизаше светлина, но приглушена от матовото стъкло.

Марая седеше в леглото. Темето й беше покрито с широка превръзка. Тя говореше с медицинската сестра, която я галеше по ръката, за да я успокои. С другата си ръка Марая беше заслонила очи от светлината на лампата.

Сестрата се пресегна нагоре и издърпа лампата на половин метър от стената. Така в стаята стана по-светло. Доул забеляза, че Марая посреща усилването на светлината със стиснати зъби, стегнати мускули на челюстта и леко просъскване, когато си пое рязко въздух. Може би се дължеше на комата или на травмата в главата — шерифът не беше сигурен на кое от двете. Сега, когато вече беше будна, светлината беше проблем за Марая и Доул си даде сметка, че ще трябва да се опита да се справи със създалото се положение.

Сестрата излезе от стаята и каза:

— Влезте, но ви моля да не я разстройвате.

Доул кимна и попита дали са я осведомили какво й се е случило.

— Още не. Обяснихме й, че е получила травма на главата, и толкова. Бъдете внимателни.

Доул отвори вратата и пропусна Блох. Тя влезе първа, направи само една-две крачки в стаята, колкото той да я последва и да затвори вратата. Застанаха на известно разстояние от леглото на Марая. Тя ги наблюдаваше, докато влизат, но не каза нищо. Трудно им беше да разчетат лицето й. Отначало им се стори безизразно, но когато привикна със сумрака, Доул забеляза, че челото й е сбърчено по средата. Зеницата на лявото й око още беше разширена и черна, а другата беше точица насред електриковосиньо езерце.

— Марая, аз съм шериф Ейбрахам Доул. Това е заместник-шериф Блох. Как се чувстваш?

— Болката е поносима. Дават ми лекарства — тихо отговори тя и като обяснение повдигна ръката си и им показа абоката във вената си и прозрачните торбички с течност над главата й.

— Може ли да поговорим? — попита Доул.

Тя не кимна, а затвори и отвори очи с мимолетна полуусмивка, която се стопи толкова бързо, колкото се и появи.

Доул го прие за съгласие.

Приближиха се предпазливо до леглото и приседнаха на ниските столове, тапицирани с изкуствена кожа, от лявата страна на стаята.

— Ако искате да спрем, само ни кажете. Можем да дойдем по друго време. Разбрахте ли? — попита Доул.

— Всичко е наред.

Доул и Блох се спогледаха неуверено. Доул не искаше да възлага големи надежди на разговора. Облиза устни и обмисли първия си въпрос. Нещо, с което да я разговори. Нещо съвсем общо. Не искаше веднага да скача в дълбокото.

— Какво помните? — попита той.

Марая затвори и отвори очи, обърна се към него и заговори внимателно и уверено, а гласът й прозвуча като пукането на сухи клонки в гората.

— Някои неща са ми мътни. Други не — отговори тя.

Доул кимна, но не каза нищо. Искаше Марая сама да се отвори. Мълчанието му наистина послужи като стимул.

— Научих нещо за съпруга си — отговори тя.

— Какво научихте? — попита Доул.

— Като в мъгла ми е. Той има пари. Това помня.

Блох извади мобилния си телефон. Прегледа имейлите си и намери снимката на банковото извлечение, която беше съхранила. Показа я на Марая.

— Джей О. Льобо. Той е писател — поясни Блох. — Според нас съпругът ви вероятно е човекът, написал тези книги. Това би обяснило парите.

— Да. Да, той ме е лъгал. Скарахме се. Това помня.

— Скарали сте се, защото ви е лъгал? — попита Доул.

Очите й започнаха сляпо да търсят отговора.

— Сигурно е било заради това. Помня, че бях в кухнята. Мислех за него. Мислех колко много го обичам. Сигурно тогава ме е ударил.

Доул пое дъх, изчака и попита:

— Обърнахте се и го видяхте, така ли?

— Той ме удари в гръб — каза Марая. — Трябва да е бил той. Няма кой друг. Аз бях в кухнята. Чаках го. Усетих, че нещо ме блъсна в тила. Сигурно се е промъкнал през предната врата.

Доул не знаеше дали тя разказва спомен или убеждава себе, че се е случило така.

Марая замълча, после впери поглед в Доул с непоклатима увереност.

— Той ме удари по главата. Опита се да ме убие.