Стив Кавана
Фантом (13)

11

Марая шофираше през сълзи в дъжда.

Когато мина покрай табелата „Добре дошли в Порт Лоунли“, се учуди как се е прибрала толкова бързо. Главата й беше пълна с толкова хаотични мисли, че не помнеше почти нищо от пътуването. Беше стигнала на автопилот.

Гърлото я болеше от рев. Спря на бензиностанцията, купи си цигари и една диетична кока-кола и отиде на пристанището. Кока-колата беше студена и успокоителна. Тя смъкна леко прозореца, запали цигара, дръпна и усети как й запари в гърлото. Отми болката с още няколко глътки. Едри капки дъжд се посипаха в купето през отворения прозорец и по джинсите й се появиха мокри петна.

Нямаше добър изход. Нямаше решение, което отново да оправи нещата. Светът й се беше килнал на една страна и оттук нататък всичко щеше да бъде различно. Мислеше си, че познава Пол. Имаше му доверие. От самото начало знаеше, че той не е като другите. Беше честен. Мълчалив. Травмиран. Мъкнеше бреме, за което не можеше да говори. И Марая влачеше свое бреме, но по някакъв странен начин двамата се допълваха, поне за известно време.

Нещата се променят, каза си тя.

Щеше да го напусне. Щеше да бъде с Дарил. Каквото и да получеше при развода, щеше да бъде достатъчно. Може би половината от парите в общата сметка. Десет хиляди и сигурно малък дял от къщата. Щеше да му каже за Дарил. Да му обясни какво се е случило, колко самотна се е чувствала и може би затова се е влюбила в друг. Не искаше много. Мисълта да излезе на чисто и да напусне този забравен от бога град с някакви пари в джоба я изпълни с ново вълнение. С Дарил щяха да могат да се държат за ръце и да се целуват пред всички — без срам и страх. Влюбено. Щеше да вземе десетте хиляди и повече да не поглежда назад.

Достатъчно, за да започне на чисто. А ако Пол откажеше, Марая щеше да изиграе коза с Джей О. Льобо. Щеше да заплаши да го изобличи. Той нямаше да рискува това заради някакви нищожни десет хиляди. Кожата й настръхна, като си помисли за предстоящия сблъсък. Беше развълнувана, но и уплашена. Това беше най-лесният начин да се измъкне от тук бързо. Въпреки това коремът й се обърна при мисълта, че Пол е скрил от нея цялото си огромно богатство. Беше се отказала от всичко, за да бъде с него, и нямаше да й е лесно отново да изгради живота си. Кутийката от кока-кола изскърца и Марая усети, че я е смачкала. Течността потече по пръстите й и те станаха лепкави.

Страхуваше се. И беше гневна. Страхът и гневът й се подхранваха взаимно.

Не беше честно. Ама никак.

Дъждът понамаля и тя погледна към града. После към морето. Знаеше със сигурност едно. Това място изобщо нямаше да й липсва. Нямаше търпение да се махне от него. Ако успееше да убеди Дарил да напусне работа и да се премести.

Примигнаха фарове. Някой отключваше кола. Марая се извърна небрежно към единственото нещо, което се случваше край нея. Оказа се кола на петнайсетина метра пред нея, в пресечката. Видя руса жена, която се бореше с чадър.

До нея крачеше мъж.

Жената пъхна чадъра в колата. Носеше черни кожени ботуши и красиво палто. Жените в този град умееха да се обличат. Мъжът й се стори смътно познат. Пусна чистачките. Веднъж.

И се оказа достатъчно.

Жената прегърна Пол, погали го по лицето. Дъхът на Марая секна. Толкова интимен жест бе възможен само след продължително познанство, доверие и нежност.

Жената се качи в колата и потегли.

Пол стигна до края на улицата, зави и се изгуби от погледа й.

В този момент тя осъзна, че причината за честите му отсъствия не е само една. Ясно беше, че онази кола е чисто нова. Такъв джип струваше поне сто бона. Жената носеше скъпи дрехи. Красива. Блондинка.

Бученето в ушите идваше от сърцето й. Марая усещаше как то пулсира в гърлото й. За пръв път получаваше сърцебиене.

Включи на скорост и рязко излезе на платното, с което предизвика нечий клаксон отзад. Беше засякла друга кола. Вече виждаше в огледалото си как шофьорът прави неприлични знаци и ругае. Не й пукаше. Натисна газта и стигна до края на улицата. От Пол нямаше и следа. Не можеше да е потеглил. Всъщност видя колата му празна, паркирана на местата, запазени за яхтеното пристанище.

Зави на кръстовището, подкара бързо и не вдигна крака си от газта, докато четири минути по-късно не стигна до паркинга на Маринър Пойнт. Беше назъбена и остра скала, вдадена в морето. Имаше отъпкана от много крака пътека до края на скалата, под която се виждаше кипяща бяла пяна. Колата на Марая беше единствената на паркинга. Бурята беше възпряла всички останали. Тя слезе от колата, без да обръща внимание на дъжда, който плющеше върху дрехите й, мокреше косата и стъпалата й, размазваше грима й. Прехвърли крак през преградата, която не позволяваше на посетителите да стигнат до самия ръб. Направи пет крачки, почувства пръските от вълната, която в този момент се разби в скалата. Усети върху устните си соления вкус.

Наведе се, облегна длани върху коленете си и изкрещя.

Страхът изчезна.

Остана само гневът.