Стив Кавана
Фантом (39)

37

Пол така и не проумя значението на медитацията.

През лятото в Порт Лоунли имаше повече курсове по йога, отколкото барове. Той беше чел статии, дори ходи на някои от курсовете и си купи онлайн занятия по трансцендентална медитация. Идеята в основата на всичко му се струваше доста стабилна и той копнееше за спокойствие, умиротворение и премахване на тревожността, които трябваше да му донесе медитацията.

Не му се получаваше. Просто не можеше да изключи мозъка си. Мозък на писател, в който всяка откъслечна информация се съхранява в съзнанието и в подсъзнанието и може във всеки момент да бъде отново извадена на бял свят във вид на идея за история или като диалог.

Единственото, което му носеше незабавна полза, бяха дихателните упражнения. Пол се беше научил да контролира дишането си. Понякога това му помагаше да овладее тревожността си, но щом затвореше очи, отново виждаше горящи коли. Не беше в състояние да смени този канал в главата си, колкото и да се опитваше.

Приседнал на ръба на леглото в мазето на Дарил, Пол разтвори длани, разпери ръце и пое дълбоко въздух. Задържа го. Издиша бавно. Каза си мантрата и повтори всичко отначало. Десет минути по-късно виждаше само онази кола и пламъците от прозорците. Въпреки това пулсът му се забави. Установи, че е в състояние да говори, без да заеква на всяка дума, и че вече не трепери.

Не успя да потисне страха. Но забави ритъма на тялото си, а това беше първата стъпка към овладяването на страха. Почувства се по-добре. Имаше нужда от това.

Може би пък медитацията не бе съвсем безполезна. За пръв път постигаше такъв резултат. Сигурно заради факта че ако не се държеше нормално пред Дарил, щеше да загази здравата. Или пък заради липсата на стимуланти — в крайбрежния палат на Дарил нямаше нито капка алкохол.

Внуши си, че е спокоен. Трябваше да бъде спокоен. Иначе щеше да умре.

Даде си сметка, че непосредствената заплаха за живота му го е подтикнала да даде шанс на медитацията. Оцеляването му зависеше от това.

Следващата мисъл извика усмивка на устните му въпреки положението, в което се намираше: допусна, че ако повече хора бъдат пряко застрашени от убийство, новите неща по-лесно ще си пробият път. Мисълта му подейства освобождаващо и беше признателен за това.

Джинсите му още бяха леко влажни, когато ги обу, но щеше да го понесе. Чорапът беше съвсем мокър, но не му трябваше. Дарил му остави няколко чифта вчера. Обу си нови чорапи и бавно тръгна нагоре по стълбите. Вратата беше леко открехната. Тихо я отвори, после спря, когато чу почукване на входната врата.

Тя беше на близо два метра от вратата за мазето. Чу стъпките на Дарил в коридора и инстинктивно притвори вратата на мазето, остави я открехната едва-едва. Лицето на Дарил се появи в пролуката.

— Има някой отпред. Стой тук, не се показвай. Ще го отпратя — тихо предупреди той.

— Кой е? — попита Пол.

Дарил се обърна и погледна през прозореца на коридора.

— Шерифът. Не се тревожи. Само стой тук.

Когато Дарил се обърна, Пол забеляза пистолета, пъхнат отзад в джинсите му. Дарил се пресегна, взе пистолета в ръка, провери го и после го пъхна под домакинска кърпа върху масичката в коридора.

Пол хвана дръжката на вратата и я дръпна към себе си, стесни зрителното си поле, но в същото време можеше да наблюдава Дарил, без той да го вижда.

Никаква скапана медитация не можеше да попречи на сърцето му да думка силно в гърдите му. Усети потта на челото си и стисна здраво челюсти да не му тракат зъбите.

Дарил отвори вратата, запълни пролуката с тялото си и подпря вратата отзад, за да попречи на шерифа да я отвори по-широко.

— Здравейте. Господин Оукс? — попита шерифът.

Пол не го виждаше, но разпозна провлачения говор на шериф Доул.

— Аз съм.

— Имате ли нещо против да ви наричам…

— „Господин Оукс“ е добре — прекъсна го Дарил. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Нещо против да вляза?

— Извинете, шерифе, но в момента не приемам гости. През последните няколко дни не бях добре и вкъщи е разхвърляно.

Мълчание. После тропотът на ботушите на шериф Доул отвън.

— Аха — каза той. — Е, тогава ще поговорим тук. Няма съседи, от които да се притеснявате, нали?

— Няма.

— Бихте ли ми казали къде бяхте през последните няколко дни?

— Тук. Може да съм излязъл на покупки един-два пъти, но както ви казах, беше ми доста зле.

— Личи си по потта върху устната ви. Температура ли? — попита Доул, все едно намекна, че има напълно невинна причина за потното лице на Дарил.

— Нещо такова — отговори Дарил.

Нова пауза. Умишлена. Пол не виждаше шерифа, но знаеше, че този човек с лекота може да измисля въпроси.

— Познавате ли Марая Купър? — попита Доул.

— Видях я по новините. Горката жена. Идваше в клуба от време на време. Обслужвал съм я, говорили сме си… нали разбирате, не ми е приятно да гледам как жена седи сама и пие. Освен това винаги оставяше щедри бакшиши. Не като онези скръндзи, дето и лайното, размазало се на подметката им, няма да ти дадат.

— За какво си говорехте?

— За нищо особено. За времето, за новините, не знам. Просто дреболии.

— Срещали ли сте се извън клуба?

Сега беше ред на Дарил да замълчи. Пол усети тъпа болка в челюстта си, зъбите му изскърцаха. Пусна дръжката на вратата. Едва се сдържа да не нападне Дарил. Този кучи син, който беше строшил черепа на Марая! Заповяда си да запази спокойствие. Да се овладее. Замисли се за парите, заби ноктите си в дланта и целият се разтресе от гнева, който кипеше в гърдите му. Беше потвърждение на нещо, което вече знаеше дълбоко в себе си. Захапа устната си, за да не се разкрещи и да не стовари юмрук в стената.

Дарил се вторачи в земята, пръстите едва докосваха устните му. Все едно правеше всичко по силите си да си спомни и внимаваше какво ще отговори.

Пол знаеше, че Дарил е загазил. Ако кажеше, че не е виждал Марая извън клуба, а шериф Доул беше осведомен, че не е вярно, току-виж, веднага му щракнал белезниците.

— Не, струва ми се — отговори Дарил.

Докато чакаше как ще се приеме отговорът му, лявата ръка на Дарил се плъзна настрани, отметна кухненската кърпа и хвана пистолета. Шерифът и тази, която го придружаваше, щяха да разберат какво става, когато вече е твърде късно.

Пол приклекна. Ако Дарил помръднеше пистолета дори сантиметър, той щеше да изхвърчи от вратата и да го нападне. Може би щеше да стигне преди първия изстрел, но най-вероятно нямаше. Въпреки това, ако Дарил посегнеше към оръжието, щеше да се наложи Пол да опита. Не можеше да допусне още някой да умре заради този тип.

Или заради него.

— Сигурен ли сте, че никога не сте се срещали извън клуба? — попита шерифът.

— Напълно — отговори Дарил с изпъната ръка, готов да насочи пистолета към физиономията на Доул, ако нещата се объркат.

Кръвта бучеше в ушите на Пол, докато чакаше отговора на шерифа.

Ръката на Дарил се напрегна. Пол премести тежестта си на другия крак, готов да се изтласка напред с десния.

Птича песен. Вятърът в боровете. Тихото мърморене на телевизора в друга стая. И едва чутото вътрешно кипене на адреналин в тялото на Пол. Нищо друго.

Той отново прецени разстоянието между себе си и Дарил. Със сигурност нямаше да успее.

Приклекна още малко и отвори вратата.